Tag Archives: работа

ЦЕНЗУРА

Стандартен

Ние сме първични същества, които живеят цензуриран живот. Самите гени са първични носители на екзистенциални ограничения. Дали ще сме здрави или болни, красиви или грозни, слаби или дебели, талантливи или бездарни, смели или страхливи… Гените определят дали ще ни замерят с лайна или валентинки, дали вратите на купона ще се отварят или затварят пред нас. А неимоверните усилия за самоусъвършенстване нямат голямо значение. Изразходваме толкова много енергия, за да изкараме тежестите на статуквото извън равновесие, а това въобще не е битка с дългосрочна перспектива. Всеки човек има съдба, но тя не е записана из страниците на някоя дебела книга в рая или ада, а е закодирана в собственото му тяло. Възпитанието е първия обществен инструмент на цензурата. В началото учи колко и какво да ядем, кога да се къпем, спим, смеем и плачем. После определя дали сме българи или македонци, християни или мюсюлмани, комунисти или фашисти. През цялото време разграничава лошите от добрите, странните от нормалните, страшното от полезното. Възпитанието облича първичната човешка природа в социална адекватност, то зашива хората в нея. Униформата сраства с човешките тела и ние спираме да я усещаме. Малцина свалят този костюм през годините, дори само за да го изперат и закърпят. Цял живот крием емоциите и поривите из дълбоките джобове на тази дреха, засрамени от голотата на съзнанието си. А като всеки тоалет и този умалява, излиза от мода, спира да ни отива. Но родителите винаги ще ни харесват в него. Не толкова, защото те са ни облекли така, а по-скоро, защото в очите им си оставаме деца завинаги. След възпитанието червения химикал поема медийната действителност. Не подценявайте медийната действителност! Още от как бебешкия поглед клъвне на агресивните образи в монитора за първи път, та чак до края, човекът ги търси, за да го научат как да си достави удоволствие. Медийната действителност дефинира понятията нещастник и лидер, готино и смотано, красиво и грозно. Посочва ни към какво трябва да се стремим и какво на всяка цена да отбягваме. Разказва ни какво е хубав живот и как можем да си го купим. Обяснява ни какво е любов и кой не е достоен за нея. После започваме работа. Работата цензурира свободата ни, вкарва я в график, консумира я през работната седмица, за да я преживяме през почивните дни. И ето ни днес – слепи, глухи и неми роби, най-малко общо кратно на първични нагони, мухлясало възпитание и порочна медийна действителност. А времето ни изтича, дирята му секва с блясък от косата на смъртта, която цензурира самото ни съществуване.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка asifthebes, http://www.sxc.hu

ИНТЕРВЮ С ПЛАМЕН ЧЕТЕЛЯЗОВ

Стандартен

plamen chetelyazov

– Здравей Пламене. Пак те намираме в “Безистенъ”…

– Не сте ме намирали – дойдохме заедно. И изобщо, ако още от сега започваш с тия тъпи клишета ти предлагам дружно да се съсредоточим върху бирата, а интервюто да си го напишеш утре сам.

– Агресивен си както винаги…

– Не бих казал агресивен – по-скоро се правя на интересен.

– Защо?

– Защото си нямам друга работа.

– Като каза работа, кога смяташ да си намериш такава? До колкото знам си безработен.

– Ами виж – хванал съм тука една работа и ако стане ще те оправя и тебе…

– Не бе сериозно…

– Значи по принцип работата е за маймуните.

– …

– Добре де добре. Ами да не работя. Има редица обстоятелства, които не ми позволяват да си намеря свястна работа. Започват с характерния, за всички пловдивски интелигенти и бохеми, мързел. Минават през ненормално развитото его, вродената нетърпимост към хората и прекалено нереалните мечти, за да катастрофират в българското посткомунистическо, псевдокапиталистичеко, поп-фолк, софт-порно настояще.

– Е какво – един вид ти е под достойнството да се потрудиш за някой лев, като наместо това си решил да експлоатираш родителите си? Ако не се лъжа вече си на 25 години нали?

– Да бе на 25 години съм. И не – не ми е под достойнството да се потрудя за някой скапан лев. Повръща ми се обаче, когато някой селяндур си трупа няколко хиляди скапани лева в повече от моя труд, а единственото, което аз получавам са подаяния. Въобще капитализмът е най-отвратителния обществен строй, а българският псевдокапитализъм все едно е продиктуван от сценаристи наврени в усмирителни жилетки, живеещи в онези жълтите сгради с решетките от вътрешната страна на прозорците и отегчените лелки с големите инжекции.

– Е каква е алтернативата на капитализма според теб?

– Комунизъмът!

– Сериозно?

– Абсолютно! Занимаваш се със средноаритметичното между това, което умееш и онова, което желаеш, а всички получава еднакво, защото трудът на всеки е еднакво важен за обществото. Въобще – много е важно да се прави разлика между илюзорния комунизъм, като чиста икономическа идеология за разпределението на благата и труда, и реалния комунизъм, изграден от алчни източноевропейски комплексари с крайни капиталистически нагони. Иначе идеята на капитализма също не ми е чужда – колкото повече работиш толкова повече да получаваш – нали така? Само дето, за да е читаво изпълнението, трябва основите на капиталистическото общество да са стъпили върху устоите на най-чистите демократични идеали. Иначе виж какво става – колкото си по-безскрупулен и нагъл, толкова по-малко работиш и толкова повече си къткаш… Переш и експлоатираш брат. Когато другите се разхождат по главната и виждат магазини, кафета, галерии, нали така? А аз пък виждам само перални, разбираш ли?

– Не знаех, че приемаш политиката толкова на сериозно.

– Знаеше.

– Как виждаш бъдещето на България?

– Оня ден сънувах странен сън. България се раздираше от една абсолютна и тотално не хуманна революция! Ама не ти говоря за някаква козметична промяна на конституцията, разбираш ли… Крайното събитие, което съзнанието ми продуцира, напомняше кончината на стотиците шопари по коледа. Сещаш се – свинската кръв весело ромоли по заскрежените, покрити с животински екскременти, калдъръми на селата, а ужасяващото квичене на обречените на заколение се преплита с фолклорни чалга крясъци, обилно наквасени от домашен БГ концентрат без лиценз. Само дето свинете ги пърлеха в собствените им коли крепости, а всичките депотати, министри и тям подобни ги бяха насъбрали в едно шадраванче, там в София, а боси и мърляви циганчета им пикаеха по наглите мутри. Добре, че беше само сън човек.

– Защо?

– Защото вярвам в мира и любовта. Или поне ако са в умерени количества и правилно подбрани пропорции.

– Всъщност медиите масово твърдят, че в България нещата постепенно започват да се оправят.

– Бе да ти кажа обстановката в шибаната ни татковина е отвратителна. Всеки би трябвало да е наясно. Или поне всеки дето има достатъчно интелект… То даже не интелект ами емоции. Не – интелект, за да може да си анализира емоциите. Нещо такова. България човек е едно социално-обществено бунище. А хемороидната клоака, на натровената от капитализма човешка цивилизация, всеки ден бълва комерсиализирани лайна, обвити в зловонни емоционално деградирали газове. Чуй само как всичко това се излива с плясък в българската помийна яма. Даже можеш да видиш как вълничките разклащат надутите побелели трупове на откровено тъпото българско общество. Гледай да запишеш тая мисъл – утре ще си я искам.

– Какво мислиш за Азис?

– Палячо. Самият факт, че говорим за него в “Безистенъ” показва, че си е изиграл циркаджийския номер перфектно! Виж само как тотално манипулираната и откровено проста българска аудитория му аплодира. Селяндури! Повръща ми се от тях!

– Ти също си част от българската аудитория все пак.

– О, на мен ми се повръща от мен или по-скоро и доста често от алкохола, който перманентно бълбука в мен. Ела да видиш утре сутринта, ако искаш.

– Имаш ли проблеми с алкохола?

– Не – пия по много и издържам достатъчно.

– Знаеш какво имам в предвид.

– Естествено, че имам проблем. Ето седим си тука и си говорим, нали така, ама ако не бях изпил 2 – 3 литра бира преди това щях да звуча като един шибан споко тъпак. Майната му на възпитанието човек! Възпитанието преебава абсолютното откровение, да знаеш! Алкохолът е начинът да се справя с него. Въобще много ми е тъпо, като си спомня как съм се кефил на разни неща като дете, защото сега това няма как да се получи освен ако не съм се омазал порядъчно, сещаш се…

– Ползваш ли наркотици?

– Не – никога! Наистина. Имам си достатъчно проблеми и без тия лайна. Даже цигарите отказах преди години още. Само дето съм пиянде – нали се сещаш, като капитан Ваймс от нощната стража на Тери Пратчет.

– Не се сещам май…

– Сещаш се, сещаш се маймуно. Дето е пиянде, щото няма пари да евоюлира в алкохолик – това ли искаше да чуеш?

– Не знам – това ли искаше да кажеш?

– Да.

– Евала.

– За нищо. Тая бира ще я пиеш ли?

– Да.

– Ем… Евала ти и на тебе.

– Като заговори за Тери Пратчет и литературни герои – стана една година от издаването на “Параноя”.

– Е и? На кой му пука? Получих едно две потупвания по рамото на e-mail-a и това е.

– Е ти какво очакваше?

– Тлъст капиталистически хонорар и предложения за професионално развитие.

– Верно?

– Офф, какво съм очаквал. Нищо. Просто “Параноя” беше изблик на откровени емоции,  а суетата ми понякога направо ме задушава. Да ти кажа “Параноя” не предлага нищо, което вече да не е било написано. Аз лично не бих имал нерви да прочета подобен текст, ако е написан от друг… Защо ми е да му чета за агониите, като и аз си имам мои собствени нали? Само дето за мене тая проза си е много силна, защото лично съм си я изживявал. На другите би трябвало да им е скучна, иначе направо да ходят да си прегледат главата.

– Да я прегледат за какво?

– За въшки.

– Лично си изживял “Параноя” така ли?

– Ми да. Не в тоя хронологичен ред и не така на гъсто, но да честно.

– Не ти вярвам.

– Яж ми лангата тогава.

– В “Параноя” пак си носталгичен и депресиран, но най-вече силно емоционален романтик. А сега цяла вечер си нихилистичен и даже циничен гъз.

– Хората се променят… Не. Хората си променят имиджа.

– Веднъж прочетох, че приятелите ти те определят като алкохолизиран, абсолютно бездарен и мрачен, като кучешки анус, пън.

– Това са манипулации.

– Ти си го писал…

– Казах ти – това са манипулации, аз съм гений!

– Искаш ли да кажеш нещо специално за читателите на https://gonzobg.wordpress.com/

– Нищо.

Интервюто с Пламен Четелязов за https://gonzobg.wordpress.com/ е осъществено, проведено и написано от Пламен Четелязов.

© Пламен Четелязов, автор, 2008 година

ШИБАН КЪСМЕТ

Стандартен

Следващото беше качено на блога на http://sblusuk.com преди време. Страницата вече не е активна, за да намеря точната дата на публикуване. Предполагам, че е около началото на 2007.

Кой съм аз?
Какво правя тук?
Как стана така?
Къде можеше да бъда точно сега?

Интересно ми е какъв отговор на тези въпроси би дал Андрей Арнаудов.

Чудиш се кой е това нали? Ами това е нисичкият цокер от публицистично, иронично, цинично, хумористичния дует Иван и Андрей. Вече се сещаш – става въпрос за момчетата от “Сблъсък”. Нека определението “цокер” не подвежда уважаемия читател – това си е нормален slang, с който в махалата цакат хората с очила.
Всъщност Иван и Андрей са едни от малкото посткомунистически медийни герои, които наистина могат и трябва да имат самочувствието на успели хора. Начина, по който експлоатираха емблематичната българска конфликтност и наднорменото ни балканско его, целият този хъс, който вложиха хитро гъделичкайки народностната ни простотия… Всичко това говори за безспорен интелект, иновативно мислене и много, ама много бачкане. Това е правилната теорема извеждаща доказването и себе утвърждаването, в малотрайните медийни нагласи, до комерсиален успех и дългосрочен просперитет.

Наскоро обаче една реч, която Андрей дръпна в “Тази сутрин” на BTV, ме вбеси! Разбира се моето комплексирано и перманентно раздразнено от липсата на илюзия за щастие балканско същество се вбесява от какво ли не. Монолога на господин Арнаудов обаче подейства като разслабително на моите най-яростни и извратени пориви за саморазправа, тихо ръмжащи в мрачните кътчета от потайната човешка същност – там, където се крият бичовете с метални шипове, гумените членове, казаните с разтопен восък и бухалките обсипани със стилизирани розови зайчета.
Като цяло с авторитетно надъхан и по софийски наточен тон, лъхащ на заслужено самочувствие и крайно развито его, Андрей обясни как българите нямат право да бъдат недоволни от заплатите и работата, която им се предлага. Как трябва да хванат каквото и да им бъде подхвърлено, дори това да е нечий посткомунистически, псевдокапиталистически хуй, който да смучат през weekend-а ако няма какво друго да сложат на масата. Господин Арнаудов осъди емблематичния български мързел, обвини го за дереджето, което в същност е в основата на “Сблъсък” успеха, и каза, че 350 лева е добра заплата за простолюдието намеквайки, че наистина умните хора няма как да не успеят да си докарат повече.
Грешиш Андрей, бъркаш много и макар да знам, че това няма да те трогне въобще, си позволявам да ти тегля едни, признавам си комплексарски, но и безкрайно откровени майни.
След толкова години в телевизията пред стъклопакета ти би трябвало да са минали стотици българи, около които витае звездния ореол на уж успели хора и немит с дни гъз. Толкова ли не разбра, че талантът се превръща в пари не само с яко бачкане, но и с късмет – най-необходимия катализатор за тази така бленувана реакция! Късмет да се родиш красив или късмет баща ти да притежава фабрики или най-вече късмет да попаднеш на точното място в точното време. Абе човек, честно, до толкова ли летиш в облаците, та си мислиш, че птиченцето наистина каца на рамото на човек поне по веднъж? Наистина ли вярваш в уникалността на идеите си? Нима не виждаш как покрай малцината яхнали медийната вълна се давят хиляди, чието ЕГН просто ги е цамбурнало след като водната маса вече е отминала или малко преди пяната и да се разбие на плиткото?
Знаеш ли – за всеки един човешки организъм е характерна нагласата към краен екзистенциален егоизъм. Когато един индивид се домогне до някакви пари, осигуряващи му относително уважавано местенце под прожекторите на обществената сцена, неговото его нараства до такива небивали размери, щото всичко останало у съществото му да се унесе в дебилска самодоволна дрямка. Тогава човек се успокоява, че каквото и да е било станало, тогава далече в миналото, с каквото и да се е бил захванал преди е нямало как да не успее. И колкото по-голяма е заобикалящата го мизерия, колкото повече са лутащите се хора изгубили пътя си, толкова по-деспотична е целеустремената му арогантност, сграбчила дистанционното на живота, за да смени канала.
Заедно с парите мой човек расте и егото. То лъже и заблуждава. Защото съдбата не е нещо, което е било писано, не е нещо, което си заслужил, нито следва някаква after големия взрив логика. Тя е хаотично и безсмислено разпръснат пъзел, а ние сме бактерии, зараждащи се из различните и фрагменти по абсолютно ничие усмотрение.

Макар да няма нищо общо с конкретното gonzo, обстановката, в която по стечение на обстоятелствата съм потопил творческия процес по създаването на статията, е от изключително значение.
Листовете хартия, по които се стеле мастилото фотографирало мои емоции в мисли, обикновено биват прогизнали от най-разнообразни по цвят, мирис, вкус, плътност и психо-физически въздействия течности. Понякога от страниците се разнася жълтеникаво-оранжевия кехлибарен аромат на пенливо бира спокойствие. Друг път са наситени с острата агресивна миризма на депресиращия водка никотинов алкохолизъм. Иначе най-любимите ми листове са онези попили уханието на изгарящите пръски отлежала уиски утопия или пък кървавите капки вино топлина.
Седнал съм на едно от кафетата в стария град. Погледът ми е полетял през огромните прозорци и се рее с адреналиново задоволство над сгушената в юргана на зимната белота централна пловдивска част.
Освен студа, който е сграбчил вледенените ми крака през неизбежните платнени, гръндж кецове, своето отрезвяващо въздействие оказват и ароматното горещо кафе заедно с чашата студен, газиран кола кофеин. Дървената масичка, на която съм се приютил е сгушена между стария дървен скрин и ефектно олющената от времето стена, по която жълтеят все по-стари фотографии носталгия.

Дойдох тук веднага след поредното интервю за работа, което завърши с баналните псевдолюбезни реплики в стил “Кефиш ме щи звънна…”. Всъщност съвсем не приемам еднозначно този очакван край на всичките подобни събеседвания.

От една страна желая да започна работа, да се изнеса от къщата на родителите ми, да заживея заедно с момичето, което обичам. Желая шибана финансова независимост! Всъщност парите ми трябват не толкова, за да се напия през уикенда – това го постигам удивително успешно, дори смешно лесно и сега. По скоро ги искам, за да имам моралното позволение да повръщам на целия следващ ден, докато от колоните изобличаващо стене флегматичния вокал на Depeche с “Useless”.
От друга страна нито един млад живот не е готов да се раздели със свободата си, последния носител на магическите спомени детска илюзия. По дяволите не желая отново да бъда приклещен от влудяващо белите стени на някой клинично аранжиран офис, смърдящ на нов мокет и китайски бюра.
Не желая по 12 часа на ден в продължение на цели месеци по дължина на работната седмица на цяло едно съществуване от тук насетне, да не виждам нито един слънчев лъч, освен зайчетата светлина, които закачливо се гонят по загорелите тела на порно моделите, усмихващи се от desktop-а на нечий ниско херцов облъчващ монитор. Мама му стара – аз имам мечти, аз имам интереси, аз имам личен живот, аз съм човешко същество!

И все пак ще го направя…

Аз ще изтръгна свободата от съществото си, ще я положа в краката на някое алчно шефче, ще позволя да бъда заключен в малък симетричен офис дизайнерско безумие, ще пренебрегна душевните си терзания и ще продължа да бълвам copywriter-ски гениалности за машинки обезкосмяващи носа и ушите, безжични звънци, рамки за снимки с кварцов часовник плюс mouse pad с елка – промоция 2 в 1.
Какъв друг избор ми дава шибания jobs.bg портал?
Майната му – ще сложа намордник на емоциите си за 5 дни през седмицата, но как искам да си струва по дяволите! Нека поне през weekend-а да имам правото и възможността да изживея свободата си милостиня достатъчно социално неадекватно, за да запазя мъничко себеуважение. Как да направя това с 350 лева, как мамицата му!
И все пак аз ще избера тази жертва за себе си, както я правят родителите ми и всички останали социално адекватни граждани.

А ти господин Андрей Арнаудов би ли я направил?

Щеше ли да си толкова усмихнат, ако всеки петък се напиваше плахо с евтина бира в някоя смърдяща на лайна дупка – единственото, което можеш да си позволиш?
Би ли бил примирен, ако нечия алчност експлоатираше всичко, което чистотата на твоето детство и младост е изградило като потенциал?
Дали твоят хъс щеше да се запази същия, ако всяка вечер наместо в горещи сръбски обятия лежерно отпуснати на хладен сатен, потъваше единствено в алкохолни и никотинови изпарения вперил поглед през запотените си очила в мръснишката снимка на Лепа Брена върху някое старо кибритче?
Знаеш ли какво е да влезнеш в бар, в който никой не иска да ти духа, а няколко мутри с удоволствие биха изпотрошили скъпоценната ти глава, ако дори бегло закачиш с поглед нечий чалга пунтаж?
Въобще как щеше да запазиш увереността в себе си, ако живота ти се бе стекъл по-различно? Щеше ли да си ти такъв, какъвто се познаваш и гледаш сутрин в огледалото? Защото вярваш или не – всичко това е производна просто на единия шибан късмет, a и няма невъзможни неща.

© Пламен Четелязов, автор

Изображение: screen shot, http://sblusuk.com