Tag Archives: Пловдив

Из „АКЦЕНТИТЕ НА НОЩ НА МУЗЕИТЕ И ГАЛЕРИИТЕ 2010“

Стандартен

Казват, че най-великите творци носят у себе си и човешкия гений и лудостта, защото едното не може без другото. Именно контрастът между двете крайности на съзнанието възпламенява емоциите на публиката. Пловдив също умее да твори. Тепетата се протягат към небесната синева – поетичен порив към свободата. Древните руини тлеят по калдъръма – приказна експозиция запечатала човешката история. Марица ромоли в коритото си – разказва за пътя на времето. Планината тътне в далечината – песен, вдъхновена от родопския мистицизъм. Да, Пловдив е носител на творческата лудост, а тя разцъфва наесен. Цветовете й са така крехки, живеят едва нощ или две… Примамват хората със своята магическа красота и пловдивчани напускат домовете си. Духът им се рее от цвят на цвят и рисува плодовете на въображението, които ще стоят край винената гарафа в дългите зимни вечери. Такава е Нощта на музеите и галериите…

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 47/20.09.2010 г.

Снимката е предоставена от фондация „Open arts“

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Из „ЕСЕНЕН САЛОН НА ИЗКУСТВАТА ПЛОВДИВ 2010“

Стандартен

…Опалов час – това е онзи отрязък от денонощието, когато слънцето е залязло, но светлината му още рисува по облаците в небето. Казват, че точно тогава, на границата между деня и нощта, времето спира и се замисля за себе си. Септември месец е опаловият час на лятото – време от годината, в което вечният кръговрат отнася летните копнежи далече, време, в което е редно да спрем и да се замислим за живота си. Ето защо, в началото на есента под тепетата си дават среща творци от целия свят и всички области на изкуството – актьори, режисьори, музиканти, художници, оператори, фотографи… Те са тук, за да ни преведат успешно през опаловите часове на живота, тук са, за да изтрият страха от нощта, нашепвайки ни за звездната красота. Наричат тази инициатива „Есенен салон на изкуствата”…

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 46/13.09.2010 г.

© Пламен Четелязов, автор, 2010

АБИТУРИЕНТСКИТЕ НАВИЦИ В ПЛОВДИВ

Стандартен

Щом дойде втората седмица на май, Пловдив започва да тупти заедно със сърцата на абитуриентите и бас касите в багажниците на автомобилите им. Над улиците се реят балони, булевардите са огласени от клаксони и младежки викове. Най-яростните крясъци отброят до 12 или призовават за уволнение – срамота на фона на хилядите безработни и световната икономическа криза. Въпреки финансовото положение обаче, повечето домакинства правят всичко възможно да стартират с празненствата още в късния следобед. У дома или в някоя малка кръчма се събират родата, семейните познати и най-добрите приятели на самия абитуриент. Тази скромна церемония има огромно значение за родителите, провокирани от традиционната за Пловдив фамилна суета. Самият абитуриент се чувства малко неловко. Пази скъпия си тоалет, сякаш е от стъкло, майка му гледа неодобрително към чашата с отлежало, ароматно уиски, а роднините са сконфузени от облещената срещу лицата им камера. Важното обаче е, че в джобовете на мъжките панталони и дамските чантички шумолят толкова банкноти, колкото училищните лавки не събират дори и в голямото междучасие. Превозното средство, с което се стига до мястото където ще се проведе бала, е възможността да се прояви индивидуалност и креативност. Обикновено става въпрос за колата на шефа на татко или джипа на брата на мама. Понякога децата на по-разкрепостените родители предпочитат да си уредят транспорт с фадрома, багер, валяк или проста каручка. Иначе в главите на младежите, отгледани от по-заможни семейства, все по-често се реят хеликоптери, които изместиха неприлично дългите лимузини. За самият бал, училищата предпочитат да ангажират тържествените зали на разточително луксозните хотели Санкт Петербург, Марица или Тримонциум. Там съучениците се събират на дълга маса със странни салфетки от плат, разсипват кувертния и нелегално вкарания алкохол, запалват по пура. Възпитанието и задръжките се свличат, абитуриентите най-сетне отпиват от истинската атмосфера на празничната вечер. За целта често спомага и плейбека на някоя отегчена чалга звезда. Един съвет – не се скапвайте ако си изцапате ризата, скъсате роклята или съсипете прическата. След 10 години стайлингът ви така или иначе ще е напълно различен, а всяка снимка от бала ще носи своята сантиментална стойност, каквото и да е запечатала. След хотела идва ред на бара. Внимавайте – много от момчетата и момичетата се отрязват прекалено рано. Не са един и два случаите, в които абитуриентската вечер приключва около 12 часа, а краят и вещае тежко утро, подвластно на махмурлука и родителското неодобрение. Иначе по абитуриентско време, емоциите в пловдивските клубове ескалират. Маските често падат, съучениците се обясняват в любов или омраза, а наивните крайности на емоциите им са доказателство, че младежите са на път да осъзнаят комплексите си. А шоуто задължително е като за последно. Всъщност за повечето класове това наистина се оказва финалното купонясване. От тази вечер насетне, всички събирания винаги ще са белязани от голям брой извинени и неизвинени отсъствия. Включително и абитуриентската екскурзия в чужбина или до Черно море след ден два. От бара пловдивските абитуриенти, които още могат да стоят на краката си, качват Альоша. Там посрещат първото утро от остатъка на живота си. Ако класът е бил наистина задружен, това е доста емоционален момент, провокиран от изгрева над главите им, спящият град в краката им и чистотата на детството, което гасне със звездите по небето. Следобед онези които не спят се събират и ходят до класната. Ако въпреки усмивката й я намирате за малко натъжена, то е само защото си спомня деня, когато е стояла на вашето място и е мислела, че държи живота в ръцете си.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 31/10.05.2010 г.

© Пламен Четелязов, автор, 2010

АЗ СЪМ НИКОЛАЙ, А МУЗИКАТА Е В СЪРЦЕТО МИ

Стандартен


Улиците на всеки град са обагрени с фрагменти магия. Така е и в Пловдив. Съдбата грабва четката. Най-първо възпламенява повехналите спомени лъкатушещи в стария град. После едва докосва площада край римския стадион, уплашена да не скрие пъстрите картини на художниците. Пътьом оцветява със слънчеви лъчи пластиките и скулптурите по главната, стига до Мильо, поздравява го, цапва небрежно уличният музикант който свири край стълбите и отминава нататък. Аз обаче оставам, спрян от фламенкото на момчето. Музиката на андалуските цигани къдри турските павета по улицата и гъделичка забързаните минувачи. Сивите пловдивчани подминават начумерено, затичани след съдбата. Другите, наметнати с пъстри емоции забавят ход, правят крачка в страни и слизат от тролея на времето. Гледат хипнотизирано танца на гъвкавите пръсти по грифа на китарата, потапят се в музиката. Средиземноморският зов подсказва на ръцете да пляскат в импровизиран палмас, телата се изопват като обтегнати струни, хората аха да затропат с крака. Това ги стряска, събужда ги от унеса – минувачите изплуват в реалността и се сещат че бързат за някъде. Бръкват в джобовете, пускат дребни монети в износеното кепе на земята и продължават с усмивка хода на историята. А аз приближавам с диктофона в ръка, за да попитам момчето, какво прави тук, сякаш не чувам, не виждам и не усещам. „Аз съм Николай, а музиката е в сърцето ми.“ представя се той но продължава да свири, защото общинското разрешение на уличните музиканти си има лимит. Всяко изречение е своеобразен фламенко летрас сред ритмите.„Обичам да свиря, упражнявам се от 9 годишен. Минал съм през музикална школа. Имал съм две групи. Композирам. Осъществявам проекти и със студио за звукозапис. Сега сформирам нова група. На улицата съм защото усещам, че музиката ми наистина развеселява хората. Значи има смисъл в това което правя. Душата ми се пълни с положителна енергия. И така.“ Така да бъде! Тръгвам си, замислен каква би била улицата без уличните музиканти. После си представям очи без пламък, устни без усмивка и чело без надежда.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 21/01.03.2010 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

СТЕФЧО АВТОГРАФА

Стандартен


Една от живите емблеми на Пловдив, това е той – Стефан Любомиров Иванов. Петдесет и няколко годишният човек е дипломиран педагог и колега журналист, с богати лингвистични познания и добър немски език. Хората в града ни обаче го знаят с друго. Вече повече от 30 години господин Иванов шета из България и събира автографи на известни личности. Ако не вярвате, питайте охраната на летищата и културните средища. Затова и под тепетата са му лепнали прякора Стефчо Автографа. Заклетият колекционер дебне зад редиците от екзалтирани фенове по концертите с часове наред, чака удобен момент да нахлуе на сцената. И умее да стигне до целта си – няма по-изискани маниери от неговите, когато трябва да си проправи път на културно събитие. Творците го знаят, оставят своите отпечатъци в легендарните тетрадки. Дойде ли известен политик, Стефчо намира начин да се добере до него. Провира се през пълчищата от телохранители, нехае, че може да отнесе някоя палка или да насочат застрашително срещу него пистолет, както впрочем неведнъж се е случвало. На 24 май 1993 година Автографа разкъсал кордона на испанския крал Хуан Карлос и с плонж сгащил Негово кралско величество. От охраната го помислили за камикадзе и го взели на прицел. Добре че испанският монарх запазил самообладание, демонстрирал гъвкава мисъл, схванал за какво става въпрос, озаптил бодигардовете и се подписал смутено. Подвизите на Стефчо нямат край и се разказват в града ни като митове. Борис Елцин, Роман Херцог, Герхард Шрьодер, Далай Лама, Шимон Перес, Стинг, музикантите от „Металика”, дори папа Йоан Павел II – малка част от известните личности, на които автографът не се е разминал. Околните все повтарят на Стефчо да кандидатства за „Гинес“. За беда, срещу подписите имена няма, но колекционерът твърди, че помни всеки, който ги е надраскал. Видях Автографа наскоро, след концерт. Очите му блестяха вдъхновено, беше необичайно развълнуват. Питам го какво става, а той не може да скрие радостта си – у нас щели да идват Силвестър и Арнолд…

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 17/01.02.2010 г.

Снимка: Пламен Четелязов & Стефчо Автографа

© Пламен Четелязов, автор, 2010

МИЛЬО НАДАРЕНИЯТ ЧЕШИТ

Стандартен


Улиците на всеки град приютяват чалнати чешити. В Пловдив такива се срещат в изобилие. Обществото не приема сериозно наивните хаховци, шегува се с тях, често им скроява груби номера. Всички обаче познават техните имена и лица. Слуховете за съдбата им са пивка гарнитура на тежкото червено вино в дългите зимни вечери на пловдивските кръчми. Чули недочули, малчуганите раздухват митовете, украсяват легендите, бягат по петите на смахнатите странници, дебнат да ги зърнат отвъд дуварите на калдъръмите. И така хаховците стават барометър на журналистическите анкети, превръщат се в литературни герои, чертите на лицата им вдъхновяват художници и скулптури. Такъв е бил и Мильо. Описват го като сбъркан, наивен, но винаги добронамерен. Освен това бил и твърде надарен, но криел таланта си по джобовете. Вечно се хилел, пелтечел на своя език, забавлявал хората. Вдъхновявал идеите на зевзеците за гадни номера, но провокирал и гения на художници като Златю Бояджиев, Йони Левиев и Христо Стефанов. И така става, че накрая му вдигнаха паметник с парите на Джордж Лазаров и таланта на Данко Данев. Някои им се обидиха – вдигали паметници на лудите, не мислели за героите. За други пък Мильо е символ на родното и на пловдивските улици, на чезнещата утопия, оцветявала Филибето преди години.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 14/11.01.2010 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ТЕАТЪР В КАШОН НА ЯНКО ГЪДЕЛЕВ

Стандартен

Сещате ли се за „Театър в кашон“? Не? Попитайте малчуганите – те със сигурност го знаят и често изпиват представленията му с очи. „Децата са искрена и откровена публика, най-чистата“, казва директорът на театъра Янко Гъделев. Прекарал е 30 години от живота си в Държавния куклен театър. Обиколил е много чужди места, участвал е в редица фестивали и представления. „Светът е шарен, а особено интересна и шарена е улицата, с уличните актьори и музиканти. Все пак театърът е тръгнал от улицата“. И тъй като „напоследък в България се харчи за розови автомобили, а пари за изкуство няма“, Янко се мотивира и излиза под часовника на пощата за първото си представление „На Герана“. „Направих го и от любопитство – дали хубавата народна музика може да пребори чалгата. Обиколих голяма част от България с него и бях приет много добре“. Трупата на „Театър в кашон“ е дело на децата от училището за сценични кадри. „Хем се учат как да правят кукли, хем им става мило, като гледат как трудът им забавлява малчуганите“. Последният проект на Янко Гъделев и Туристическият информационен център е за изграждането на куклен театър на открито – една тента с пейки, където дечицата да сядат, за да се забавляват. „Във всяка приказка има една голяма човешка истина, а доброто винаги побеждава злото. Ще ми се децата да усетят тази емоция, преди да пораснат, преди да разберат, че в живота не винаги е така“.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 09/23.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ЕДИН ДЕН С НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Стандартен


Николай Христов Стефанов е на 53 години. Той е майстор на музикални инструменти към националната занаятчийска камара, също както баща си Христо и дядо си Никола. Освен на струнни народни инструменти умее да свири и на цигулка. Завършил е филология в София и химия в Пловдив. Занимава се с туризъм и е обиколил всички туристически обекти на България. Казва, че изработката на един музикален инструмент е произведение на изкуството, а духовното израстване на човека е истинския смисъл на живота.

5.00.

Николай се събужда в 5 сутринта. Живее в абсолютна тишина, затова е предпочел спокойствието на Тракия. „Занаята е тежък. Постоянно съм прав, нося тежки дървени плоскости или съм приведен над машините и инструментите. Затова още от 73-та година започвам деня с една хубава йога тренировка. После пия чай от билки, които съм набрал сам“.

8.00

Към 8 часа Николай вече е в работилницата за тежко оборудване на „Мария Луиза“. Там той скроява, изрязва и дълбае. Често порязва ръцете си по острите ръбове на плоскостите. Гъдулките се правят от акация. „За да е годна за работа, акацията съхне 30 години. Баща ми е работил с материали събирани от дядо ми, а аз работя с материали на баща ми. Вчера например обработвах две талпи, които тежаха по 150 килограма. Сам ги нося до машините където ги нарязвам на парчета, за да остане грубата 12 килограмова заготовка, от която започва изработката на корпуса.“

14.00

Групи от чужденци спират пред ателието на Николай в стария град. Надничат през прозореца, снимат висящата табела, усмихват се. Момичета и момчета, приведени под огромни калъфи за инструменти, бързат към сградата на музикалната академия. Срещу тях крачи Николай. Казва, че е щял да пристигне по-рано, но майка му го е задържала, връщала го е за едно или друго. Всяка сутрин майсторът се отбива, за да я види, да и помогне. Докато ме въвежда в ателието не спира да говори за музика, литература, изкуство, химия, математика и биология. Темите се преплитат, едно води към друго, а в работата ползва всичко. Химията помага за грундовете и лаковете. Физиката за синхрона на трептенията. Математиката е важна за настройка на струните. „Дървото трябва да се хомогенизира, целия инструмент трябва да звучи, като едно цяло“.

15.00

Николай ми показва инструменти, които е изработил или реставрирал. Те са произведения на изкуството. Скулптури от дърво, които творят музика. Държи ги внимателно, гали струните, нежно прокарва ръка по дървото. „На 29 юли е празникът на Серафима Девица. Тогава завърших този инструмент и му дадох името Серафима. Когато започвам или когато завършвам инструмент винаги го кръщавам.“

16.00

Ако не е донесъл хапване от вкъщи Николай си готви в ателието. По рафтовете между инструментите има орехи, ябълки, мед и ароматни билки за чай. Майсторът не пие и не пуши. „По-голямо мъжество е да запазиш достойнството на човешкото същество! Онази част от творческата бохема, която свързва имиджа на твореца с пиене, пушене и жени е глупост! Представи си да ставаш в 5, да нацепваш по 1 кубик дърва, да напалваш по 5 печки, да храниш няколко души – стари хора, после на работа. Едно незначително ежедневие – подвиг! Някои хора са творци на продукт, но животът им е shit. Други са творци на собствената си съдба и превръщат живота си в шедьовър.“

17.00

Заговаряме за творческия процес и развитието на музиката. „Докато работя слушам абсолютно всякаква музика. Има периоди, когато музиката изпада в черна дупка. После кризата отминава, появява се нещо ново и интересно, започва да се експлоатира, докато не се изчерпа и комерсиализира. Така е и с творческият процес. Творецът трябва непрекъснато да се зарежда, да търси нови идеи, да бяга от коловоза. Когато се почувствам напълно изчерпан търся природата. Напоследък обикалям в района на вилата си край Бойково. Като по-млад се занимавах с алпинизъм. Последните ми големи походи са в Стара планина – района на централен балкан и Триград в Родопите.“

18.00

Николай затваря ателието и се отправя към Тракия. Лятото, когато времето е светло и хубаво, остава до по-късно. Зимата гледа да не закъснява, за да не притеснява жена си, а и защото така е устроен биологичния часовник на човек. Питам майсторът за неговото послание към хората. „Наричат Господ творецът. Фактически човек изявява божествената искра заложена в него, само в моментите, когато твори. Тогава живее пълноценно. Хората продължават да се чудят какъв е смисълът на живота, а смисълът е духовното израстване, всичко друго е боза!“

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 08/16.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

НА ЧАЙ С ЛИЛИ ХЕЙЦ

Стандартен

Пловдивските кибици упорито преповтарят слуха за колоритна писателка от Тайван, която харесала Пловдив толкова много, че заживяла в един от хостелите на града. Тръгнах по следите на мълвата, които се виеха по стръмните улички и криволичеха от галерия на галерия. Ето, че сега съм в уютното фоайе на „Пловдив Гестхаус“. Пред мен са чашата ароматен чай и Лили – пътуващ журналист и писател от Тайван с американско гражданство. Едно дете на 50, боса, усмихната, запленена от спокойствието, хората и историята на тепетата.

Коя е Лили Хейц?

Родена съм в Тайван, но имам американско гражданство. Живея в щатите, но вече година и половина не съм се прибирала. Пиша статии за култура и пътешествия, работя на китайски език и публикувам в тайвански списания. Наскоро публикувах книга за Бали, живях половин година на островът на хилядата храма, а щом приключих с текста започнах това пътуване.

Каква е темата на пътуването?

Винаги, когато пътувам пиша, а после се опитвам да „осребря“ написаното. Трудно е – Тайван е малък и няма много списания, а има доста писатели-пътешественици. Толкова много материали, чакат да бъдат публикувани. Тръгнах не толкова заради работата. По скоро чрез пътуването се опитвам да разбера, какво да правя с живота си от тук нататък.

Кога започна и от къде минава пътя за Пловдив?

Започна на 15 юни. Първо – Барселона. Там съм учила десенен дизайн и имам приятели. После гостувах на друг познат в Лондон. След това Киев. Мястото е много красиво, но студено. Не се почувствах добре дошла, имах проблеми с комуникацията. Докато пътувах с влака към Букурещ осъзнах, че украинците са свестни. Предполагам, че в Киев просто попаднах на такива с които не успях да се разбера. В Букурещ хората са много мили. От столицата на Румъния посетих Сибил в Трансилвания. Центърът на старият град там е прекрасен. Боядисан в ярки цветове – розово, жълто. След 19 дни обаче ми доскуча. Освен това имах нужда да попиша, да поработя на спокойствие. Не исках да идвам в Пловдив през Август, заради горещините, но се получи точно така.

Какво те доведе тук?

В Пловдив ме чакаше приятел от Америка. Той е професор по литература от Англия и преподава в някой от тукашните университети. Заедно с жена си харесват това място. Постоянно ме канеха да дойда, казваха, че тук се срещат различни култури – точно нещата за които пиша. Отскочих до Атина. После и до Варна – исках да видя Черно море. Обичам да слушам вълните. Стори ми се твърде пренаселено, а и освен морската градина и морето няма какво толкова да се види. Върнах се в Пловдив и се почувствах прекрасно. Хората живеят, по тези древни места, повече от 2000 години. Пласт след пласт история… Имам проблем – губя усещане за посоки, но тук в стария град това ми помага – всеки път откривам нова пътека, нова гледка, а и обичам да общувам със случайни хора. В една от галериите се запознах със Слава. С нея общуваме с малко думи, жестове, ако съм с компютъра използваме преводача на google. Усмивката и е прекрасна. Въобще хората тук са много дружелюбни. Харесва ми спокойствието, харесва ми, че не е претъпкано с туристи, по този начин мога да усетя истинския живот на пловдивчани, да се потопя в него. Обожавам българската храна – лозовите сърми, кавърмата, цацата, салатите и любимото ми питие – айрана.

Какво ще напишеш за Пловдив?

Ще пиша за емоцията, която ми даряват пловдивчани, емоция повлияна от историята и културата, в която се потопих. Аз се доверявам на усещането. Не знаех много за източна Европа. Това ми дава възможност да се уча тук. Всеки модерен пловдивчанин припознава в себе си наследник на различен народ – българин, македонец, грък, турчин. Всеки чете историята по различен начин, възприема фактите от своята гледна точка. От тук произлиза и страхът ми за Балканите. Хората са вторачени в миналото, в различията между религията, страх ме е конфликтите да не пламнат отново.

Ти си пътешественик. Според теб, какво отличава българите от всички останали народи, с които си срещнала?

Имате толкова богата култура. Учите толкова усърдно и сте толкова приветливи. В същото време никога не сте доволни от себе си. Например всички българи ме предупреждават, колкото опасно е в Пловдив, а аз се чувствам толкова сигурна, разхождам се по калдъръмите нощем без страх, това не може да ми се случи в Барселона дори през деня, там винаги съм нащрек. Не бъдете толкова черногледи!

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 7/09.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

В ПЕТЪК ВЕЧЕР ОЧАКВАМ ОТНОВО ДА ТЕ ВИДЯ…

Стандартен


Хладно е, дъждовно. Есента дойде, крие се в мъглата, шари тепетата с пъстрите си графити. Хълмовете опустяха. Изсъхналите листа покриват пловдивските улички, танцуват с вятъра по калдъръмите на Стария град, засипват притихналата сцена на „Конюшните…“ Винаги по това време един малък клуб – петно върху костюма на пловдивския псевдоелит – се превръща в островче, съхраняващо идеалите на алтернативния ъндърграунд. Там се тълпят истински млади хора, послушали порива, който ги е заставил да търсят живата музика. Децата на Пловдив се гмурват в нея, оставят я да стопли съзнанието и сетивата им с меланхолично и небрежно откровение – шамар по бузите на пошлото настояще. Ако разбираш за какво ти говоря, значи вече си бил част от магията. Ако ли не, значи потенциално си един от нас – младите момчета и момичета, кибичещи в „Петното на Роршах“ – клубът, който харесва нормалните хора и хубавата музика. Не ми ли вярваш? Тогава си купи билет за следващия концерт. Гарантирам, че лишеното от всякаква суета „тотално густо” ще накара и теб да търсиш миговете магия, изпълнени с нежност и жица, защото живата музика носи всичко, за което винаги си мечтал!

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 04/19.10.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

В НОЩТА НА МУЗЕИТЕ И ГАЛЕРИИТЕ

Стандартен

Топла октомврийска вечер. Задушна. Главната на Пловдив гъмжи от народ. Дъхът на тълпата отнема въздуха. Недостигът на кислород и пространство завърта света пред очите ми. Там над всички, покачени на своите кокили има бели духове, които се къпят с огнени пръски. Филип Македонски им маха от своя пиедестал. Каменните ложи на римския стадион чернеят от хора. Крясъците им възкресяват ехото на древните гладиаторски боеве. Огромни кълба, по-големи и по-сребърни от луната, тромаво политат във въздуха, подюрени от ентусиазма на пловдивчани. Не реално. Не истинско. Притеснен за своята адекватност продължавам да се провирам през гъмжилото все надолу, по малката главна. Стигам до книжарница “Хеликон”. Хора по пижами пият бяло вино и си разказват приказки. Опит от сюрреализма аз се потапям в света на неосъзнатото, където Слав Бакалов и Михаил Вешим споделят своите сънища. Питам Йордан Ефтимов дали строгия дрес код не е дискриминация към страдащите от хронично безсъние. Поетът литературовед се смее искрено, казва, че и не можещите да заспят мечтаят да сънуват, че желанието да сънуваш е по-силно от всичко около нас. Прочита послание от Иво Сиромахов. В него сценаристът изразява увереност, че всички ще се забавляват, а като сигурен признак за това посочва своето отсъствие. Споделя още, че желае следващата му среща с пловдивчани, да бъде в нощта на кръчмите, явно забравил, че такава е всяка пловдивска вечер. Михаил Вешим чете откъс от “Английския съсед”. Неговата “лекция за виртуалната паша” е прекъсната от яростен бой с възглавници. Гледам не вярващо към бъхтещите се пижамени хора. Лудост – социално обществена абдикация, заредена с така неподправен позитивизъм… По-късно. Един от навесите за прожекторите на Античния театър ме крие от хладния есенен дъжд. Слушам унесено перкусиите на Асен Хайдутов и китарата на Балинт Петц, зяпам танцуващите мокри тела, разсеяно галя бездомното коте, което се скри на сухо при мен. Надигам бутилка червено вино, подадено от вратата на малка галерия. Съзнанието ми импровизира, точно както артистит. Танците свършват. Дъждът притихва. Магията се изчерпва. Луната смутено изпълзява зад облаците. Пускам си “The carnival is over” на Dead can Dance. Трябва да се събудя – чака ме дългия път до дома.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 03/12.10.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ЕДИН ДЕН С… ТАТЯНА ЕТИМОВА

Стандартен

Татяна Емилова Етимова е сред най-младите и талантливи актриси на държавния куклен театър в Пловдив. Тя е на 25 години и вече е взела участия в няколко големи фестивала на българската и международната сцена. Завършва актьорство за куклен театър в НАТФИЗ при професор Дора Рускова. Определя театъра, като кът за отдих от злободневното, място, в което актьорите крадат емоции от външния свят, за да ги филтрират чрез изкуството и дарят на публиката. Ако не е в театъра или не пътува за представление в друг град или държава, Татяна обожава да прави дълги походи сред природата, където да фотографира цветя на макро режим. Най-голямото и богатство са емоциите, които споделя с колегите и публиката по време на представление. Тя е безкрайно позитивен човек, който не мечтае, а сбъдва мечтите си.

9.00

Събужда се, става от леглото и се втурва към театъра, който е съвсем наблизо. Докато бързаме по сънените улички разказва за първите представления, в които е участвала като дете – авторски моноспектакли за родителите и в новогодишните вечери. Споделя, че кандидатстването и в НАТФИЗ е един чисто емоционален порив, а “виновница” за това е г-жа Родопска, учителката и по литература, която първа вижда артиста в нея.

Още с влизането в театъра Татяна се потапя в творческата суетня. Докато облича костюма и се гримира внимателно издава, че винаги опитва да излиза на сцената сякаш е за първи път. Половин час преди началото на спектакъла ме оставя и потъва зад кулисите, за да се уедини и настрои психически.

10.30

Представление започва. Жадните погледи на децата изпиват магията на изкуството. За Татяна с началото на спектакъла около залата пада мъгла и реалността се променя. Сетивата се изострят на 100%. Въздухът е различен – трепти, става по наситен и сякаш живее. Атмосфера, енергия и емоция се преплитат в едно. Актьори и публика се потапят в ново магическо измерение. Там куклите не са артикули, а колеги, приятели с различни характери и души. За Татяна детската публика е най-истинската, най-искрената и вярната. След края на представлението младата актриса е трогната от всеки аплауз, от всяко цвете, което детските ръце подават през ръба на сцената, защото те са доказателство, че е доставила радост.

12.30

Завесата пада. Детския смях спира да кънти, а театъра натежава от тишина. Време за отдих преди началото на репетициите. Татяна се преоблича и излиза да закуси със сандвич и чай. Нейната закуска е на обяд, а обядът и съвпада с времето за вечеря. Докато крачим към най-близкото капанче обяснява колко много обича дългите походи сред природата край родния Златоград. Разказва ми за хобито си – да снима цветя на макро режим. Иска да притежава професионален фотоапарат, с който да улавя и най-малките детайли. Татяна цени и хубавите книги. Харесва позитивната литература, любими са и Франсис Бърнет и Рей Бредбъри с неговото “Вино от глухарчета”.

18.00

Репетициите приключват, но за актьорите театърът е начин на живот, а това прави програмата на “Сцена на кръстопът” задължителен “ангажимент”. Татяна твърди, че всеки театър си има лице и е специфичен по своему. Упътени към драматичната сцена, артистите говорят за Пловдив и духът на изкуството, който се носи във въздуха под тепетата. Обединяват се около мнението, че последните години има раздвижване на театралната сцена, а ентусиазмът на публиката расте. Доказателство за това са препълнените зали на последния международен фестивал с тяхно участие “Двама са малко, трима са много.”

21.30

Сядаме в една от тихите Пловдивски кръчми. Умората за актьорите е и физическа и психическа и емоционална, затова вечер те търсят уют и спокойствие, където да хапнат и изпият по чаша бира. Разказват ми, че театралното семейство живее в един паралелен свят, една луда и импулсивна реалност, където всичко е по-емоционално и истинско.

Говорят за своите международни участия. Татяна споделя за силното впечатление, което и е направил Санкт Петербург със своите мащаби и красота. Смеят се дружно щом си припомнят как при гостуването им в Толоса, Испания не е спряло да вали и наместо с тен се прибрали с огромни чадъри. Чувстват се облагодетелствани и щастливи от това, което правят и често говорят за директора на пловдивския куклен театър Виктор Бойчев, който не само дава шанс на младите актьори, но и не спира да ги изненадва с нови предизвикателства. Използват възможността да поканят всички пловдивчани на гости в театъра за “Нощта на музеите и галериите” на втори октомври. Тогава ще представят най-новият спектакъл, подготвен от куклените театри на Пловдив, Бургас и Стара Загора. Нарича се “Едип. Празникът на ослепяването” и е представление за възрастни с режисьор Руслан Кудашов.

23.00

Идва време за сън. Преди да се сбогувам с Татяна я питам за посланието, което иска да изпрати до читателите на вестник Анонс. Пожелава на хората да вярват в себе си, да мислят положително и да правят неща, които им доставят радост. Според нея всеки трябва да си помогне сам, за да получи подкрепа от другаде – от хората и от Господ.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 1/28.09.2009 г.

Снимката е предоставена от Татяна Етимова

© Пламен Четелязов, автор, 2010

БАЙ ДАНЧО – МАГЬОСНИКЪТ С ЛАТЕРНАТА

Стандартен

Мрачен делничен следобед в края на септември. Тежки облаци висят над Стария град, но аз пъпля по улица „Съборна”, устремен към църквата „Св. св. Константин и Елена”. Зная, че там, пред входа, подпрян нехайно на своята тежка латерна, ще намеря бай Данчо. Помня колоритния старец още от дете – все там, обгърнат от уханието на смокините през лятото, наметнат със сивотата на облаците през зимата. Ето го. Осемдесет и седем годишният човек ме познава веднага и махва сърдечно. Преди време го снимах. Показвам му фотографиите, той ги гледа, харесва ги, радва им се като дете. Решава да ми благодари с изкуството си. Докато настройва латерната, не спира да бърбори за това, че инструментът не може да твори музика без душа. Всичко е готово, артистът завърта ръчката и от латерната бликва магия. Слънцето разтваря облаците, за да й се наслади. Котките по дуварите се събуждат от есенната дрямка и с мъркане наострят уши. Минувачите сепнато изпускат злободневните грижи, проблемите се търкулват по стръмния калдаръм и изчезват зад ъгъла… На 26.02.2008 година бай Данчо остана завинаги в историята на Пловдив. Още една магическа искра от утопията на Трихълмието, която ще блести в спомените завинаги.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 1/28.09.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

СВЕТИ ВАЛЕНТИН? *** ТИ!

Стандартен

Шляя се из мръсната по февруарски главна на Пловдив. Кичът е ужасяващ! Ята от розови heart shaped балони се реят над предприемчиви роми. По земята се валят мърляви трупове на плюшени играчки, изсипани от чантата на поредния амбулантен кариерист. Току пред входовете на арт галериите, в една от европейските столици на културата, се върти нестихваща търговия с лигави картички – валентинки, чийто английски послания са отпечатани в Китай. Екзалтираната тълпа пред драматичния театър дори не поглежда към плакатите за следващото представление. Наместо това хората са се скупчили около ръждясала сергия, вкопчени в борба за последните генно изнасилени рози без бодли. Вратите на магазините за парфюмерия и козметика зеят отворени въпреки зимата, а собствениците им изживяват своят годишен оргазъм. Опашки от нетърпеливи лачени и наточени “любовници” обсаждат пловдивските кръчми, пицарии и барове в опита си да резервират място на първия ред за предстоящата вакханалия. Оргия, в която някой ще бъде набит, друг ще забременее, трети ще прихване неловка болест, но всички дружно ще се напият и надрусат в чест на свети Валентин. Сцената се разиграва под бездарен чалга съпровод, чийто ритми и емоции клишета се разнасят над турските павета из вратите на Payner магазина, както миризмата на мърша в горещ летен ден. Чалгата не е любов! Тя е отблъскващ комерсиален кич! Свети Валентин не е идол на влюбените, а бог на комерсиалните манипулатори впили зъби в деградиралите човешки емоции! Тръгвам си. Пътьом купувам няколко бутилки с тежко червено вино, спагети и ароматизирани индийски пръчици, за които успявам да се преборя. Прибирам се и веднага започвам да нагласям playlist-a за довечера. После, докато слагам спагетите на котлона, наливам от виното, за да тествам дали вкусът му си върви с “All I need”, “Come as you are”, “Black”, “True love waits”, “Цялото небе” и “Мини тяло”. Когато всичко е готово изключвам лампите и притаен в топлия уют на ароматните восъчни пламъци я чакам да се прибере. Тя естествено не знае за това… Любовта е вътре в нас, защото не можем да я дарим на никого. Човек обича само и единствено заради себе си. Обича, защото иска да обича, лети в блажения простор, защото иска да лети, и после страда, ако желае да страда. Но отсреща няма човек. Там влюбения намира само една представа, един идеал, една мечта. Човек е влюбен в мечтите си, защото само те носят спомена за онова, което наистина сме. Понякога един успява да олицетвори мечтите си в друг. Понякога се оказва, че не играе single player. Това не прави любовта по-малко първична или егоистична… Сигурен съм обаче, че е твърде различна и безкрайно по-истинска от чалгарското soft порно и миризмата на китайски плюш.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка: Mattox, http://sxc.hu

СИНТЕТИЧНО БЕЗВРЕМИЕ

Стандартен


Стоя до прозореца, наметнат с уютната топлина на дома, и гледам зимата на вън. Пловдив е южен град – сняг тук вали рядко, а и нежните бели кристалчета са жестоко репресирани от човешката цензура “глобално затопляне”. Зимата под тепетата не е олицетворение на приказната ледена белота, с която Богдан Русев обгръща Белегаст в приказките си. Повече прилича на мърлявия заскрежен брезент, с който комшията увива своята лада през зимните месеци. Въпреки това е студено. От телевизора изтича сутрешния блок на една от националните медии. Някакъв дебел чичко, облечен в износено сиво и грозно кафяво яростно обяснява вредата от наркотиците. Огромните желирани бузи често се разтрисат от тътнеща никотинова кашлица, а торбичките под очите му приличат на мазоли, пълни с алкохол. Чичкото е психолог и явно е много начетен. Той се пени ерудирано, разобличавайки марихуаната, която докарва шизофрения, кокаинът, който причинява инсулт и амфетаминът, който обрича жертвата си на сърдечен удар. Поставя различните видове наркотици под знаменателя на психозата и посочва с обвинителен пръст незадоволителния стандарт на живот в България, който атакува семейната клетка, руши идеалите и отприщва различните форми на зависимост. Чичкото защитава тезата си блестящо и с чувство на удовлетвореност се отправя към най-близкото кръчме за по ракия докато жълтеникавите пръсти трескаво мачкат пакета цигари в джоба на сакото. Трябва да му се признае – психологът безспорно е прав. И какво от това? Късно вечер, докато тежкото червено вино изплаква стреса от ежедневието, а запаленият фас дарява илюзорно чувство за уют, е твърде лесно и някак естествено да бъдат отричани онези другите, зомбитата потънали в бялото безвремие на канавките и порутените руини. Повечето от хората уповаващи се на легалната дрога, припознават враг във всеки наркоман и нямат търпение на следващия протест за премахване на акциза върху домашната ракия да вдигнат и няколко лозунга против зависимите и циганите. Ей, така – просто да се разбере, че имат активна гражданска позиция. “Постройте комуна!” – казват те. “Съградете я на някой отдалечен дунавски остров и ги затваряйте там! Така обществото помага, така ще излекуваме тази зараза, но първо, нека да пуснем ток по оградата за по-сигурно!”. Зависимостта от наркотиците не е болест, тя не е вирус и не дебне само отрепките. Наркоманията е ОСЪЗНАТ СИНДРОМ НА ЕМОЦИОНАЛНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ. Наркоманът не ловува психологическата еуфория, не преследва прилива на витална енергия, не търси химическа лумпинизация, за да твори престъпления. Той просто иска да изпълзи в страни от безличното общество на нормалните, търси скривалище от лицемерния маскарад на злободневието. Възпламенява чувствата в собственото си аз посредством грозни синтетични субстанции и така емоции предназначени за цял един живот бясно изгарят само за няколко кратки години. Зависимостта от наркотиците не е икономически проблем! Тя се предопределя от ужасяващата емоционална рецесия затлачила повсеместно човешките общества. Наркоманията е производна на емоционалния крах у една арогантна цивилизация и всеки носи своята вина за това. Отговорността обаче поемат само най-емоционалните. Продължавам да стоя до прозореца, наметнат с уютната топлина на дома. Гледам зимата… Студено е. А там някъде из мръсните канавки на живота, притаени по склоновете на тепетата, скрити в руините на града се гърчат децата на цяло едно изгубено поколение. Потопили душите си в бялото безвремие на дрогата те се лутат в спомените за невъзможни емоции. Питам се – пука ли ми за тях и техните забравени огнени видения. Съжалявам ли онези, които изкупват вината на всички ни…

© Пламен Четелязов, автор

Снимка: Moon2112, http://www.sxc.hu

ИНТЕРВЮ С ПЛАМЕН ЧЕТЕЛЯЗОВ

Стандартен

plamen chetelyazov

– Здравей Пламене. Пак те намираме в “Безистенъ”…

– Не сте ме намирали – дойдохме заедно. И изобщо, ако още от сега започваш с тия тъпи клишета ти предлагам дружно да се съсредоточим върху бирата, а интервюто да си го напишеш утре сам.

– Агресивен си както винаги…

– Не бих казал агресивен – по-скоро се правя на интересен.

– Защо?

– Защото си нямам друга работа.

– Като каза работа, кога смяташ да си намериш такава? До колкото знам си безработен.

– Ами виж – хванал съм тука една работа и ако стане ще те оправя и тебе…

– Не бе сериозно…

– Значи по принцип работата е за маймуните.

– …

– Добре де добре. Ами да не работя. Има редица обстоятелства, които не ми позволяват да си намеря свястна работа. Започват с характерния, за всички пловдивски интелигенти и бохеми, мързел. Минават през ненормално развитото его, вродената нетърпимост към хората и прекалено нереалните мечти, за да катастрофират в българското посткомунистическо, псевдокапиталистичеко, поп-фолк, софт-порно настояще.

– Е какво – един вид ти е под достойнството да се потрудиш за някой лев, като наместо това си решил да експлоатираш родителите си? Ако не се лъжа вече си на 25 години нали?

– Да бе на 25 години съм. И не – не ми е под достойнството да се потрудя за някой скапан лев. Повръща ми се обаче, когато някой селяндур си трупа няколко хиляди скапани лева в повече от моя труд, а единственото, което аз получавам са подаяния. Въобще капитализмът е най-отвратителния обществен строй, а българският псевдокапитализъм все едно е продиктуван от сценаристи наврени в усмирителни жилетки, живеещи в онези жълтите сгради с решетките от вътрешната страна на прозорците и отегчените лелки с големите инжекции.

– Е каква е алтернативата на капитализма според теб?

– Комунизъмът!

– Сериозно?

– Абсолютно! Занимаваш се със средноаритметичното между това, което умееш и онова, което желаеш, а всички получава еднакво, защото трудът на всеки е еднакво важен за обществото. Въобще – много е важно да се прави разлика между илюзорния комунизъм, като чиста икономическа идеология за разпределението на благата и труда, и реалния комунизъм, изграден от алчни източноевропейски комплексари с крайни капиталистически нагони. Иначе идеята на капитализма също не ми е чужда – колкото повече работиш толкова повече да получаваш – нали така? Само дето, за да е читаво изпълнението, трябва основите на капиталистическото общество да са стъпили върху устоите на най-чистите демократични идеали. Иначе виж какво става – колкото си по-безскрупулен и нагъл, толкова по-малко работиш и толкова повече си къткаш… Переш и експлоатираш брат. Когато другите се разхождат по главната и виждат магазини, кафета, галерии, нали така? А аз пък виждам само перални, разбираш ли?

– Не знаех, че приемаш политиката толкова на сериозно.

– Знаеше.

– Как виждаш бъдещето на България?

– Оня ден сънувах странен сън. България се раздираше от една абсолютна и тотално не хуманна революция! Ама не ти говоря за някаква козметична промяна на конституцията, разбираш ли… Крайното събитие, което съзнанието ми продуцира, напомняше кончината на стотиците шопари по коледа. Сещаш се – свинската кръв весело ромоли по заскрежените, покрити с животински екскременти, калдъръми на селата, а ужасяващото квичене на обречените на заколение се преплита с фолклорни чалга крясъци, обилно наквасени от домашен БГ концентрат без лиценз. Само дето свинете ги пърлеха в собствените им коли крепости, а всичките депотати, министри и тям подобни ги бяха насъбрали в едно шадраванче, там в София, а боси и мърляви циганчета им пикаеха по наглите мутри. Добре, че беше само сън човек.

– Защо?

– Защото вярвам в мира и любовта. Или поне ако са в умерени количества и правилно подбрани пропорции.

– Всъщност медиите масово твърдят, че в България нещата постепенно започват да се оправят.

– Бе да ти кажа обстановката в шибаната ни татковина е отвратителна. Всеки би трябвало да е наясно. Или поне всеки дето има достатъчно интелект… То даже не интелект ами емоции. Не – интелект, за да може да си анализира емоциите. Нещо такова. България човек е едно социално-обществено бунище. А хемороидната клоака, на натровената от капитализма човешка цивилизация, всеки ден бълва комерсиализирани лайна, обвити в зловонни емоционално деградирали газове. Чуй само как всичко това се излива с плясък в българската помийна яма. Даже можеш да видиш как вълничките разклащат надутите побелели трупове на откровено тъпото българско общество. Гледай да запишеш тая мисъл – утре ще си я искам.

– Какво мислиш за Азис?

– Палячо. Самият факт, че говорим за него в “Безистенъ” показва, че си е изиграл циркаджийския номер перфектно! Виж само как тотално манипулираната и откровено проста българска аудитория му аплодира. Селяндури! Повръща ми се от тях!

– Ти също си част от българската аудитория все пак.

– О, на мен ми се повръща от мен или по-скоро и доста често от алкохола, който перманентно бълбука в мен. Ела да видиш утре сутринта, ако искаш.

– Имаш ли проблеми с алкохола?

– Не – пия по много и издържам достатъчно.

– Знаеш какво имам в предвид.

– Естествено, че имам проблем. Ето седим си тука и си говорим, нали така, ама ако не бях изпил 2 – 3 литра бира преди това щях да звуча като един шибан споко тъпак. Майната му на възпитанието човек! Възпитанието преебава абсолютното откровение, да знаеш! Алкохолът е начинът да се справя с него. Въобще много ми е тъпо, като си спомня как съм се кефил на разни неща като дете, защото сега това няма как да се получи освен ако не съм се омазал порядъчно, сещаш се…

– Ползваш ли наркотици?

– Не – никога! Наистина. Имам си достатъчно проблеми и без тия лайна. Даже цигарите отказах преди години още. Само дето съм пиянде – нали се сещаш, като капитан Ваймс от нощната стража на Тери Пратчет.

– Не се сещам май…

– Сещаш се, сещаш се маймуно. Дето е пиянде, щото няма пари да евоюлира в алкохолик – това ли искаше да чуеш?

– Не знам – това ли искаше да кажеш?

– Да.

– Евала.

– За нищо. Тая бира ще я пиеш ли?

– Да.

– Ем… Евала ти и на тебе.

– Като заговори за Тери Пратчет и литературни герои – стана една година от издаването на “Параноя”.

– Е и? На кой му пука? Получих едно две потупвания по рамото на e-mail-a и това е.

– Е ти какво очакваше?

– Тлъст капиталистически хонорар и предложения за професионално развитие.

– Верно?

– Офф, какво съм очаквал. Нищо. Просто “Параноя” беше изблик на откровени емоции,  а суетата ми понякога направо ме задушава. Да ти кажа “Параноя” не предлага нищо, което вече да не е било написано. Аз лично не бих имал нерви да прочета подобен текст, ако е написан от друг… Защо ми е да му чета за агониите, като и аз си имам мои собствени нали? Само дето за мене тая проза си е много силна, защото лично съм си я изживявал. На другите би трябвало да им е скучна, иначе направо да ходят да си прегледат главата.

– Да я прегледат за какво?

– За въшки.

– Лично си изживял “Параноя” така ли?

– Ми да. Не в тоя хронологичен ред и не така на гъсто, но да честно.

– Не ти вярвам.

– Яж ми лангата тогава.

– В “Параноя” пак си носталгичен и депресиран, но най-вече силно емоционален романтик. А сега цяла вечер си нихилистичен и даже циничен гъз.

– Хората се променят… Не. Хората си променят имиджа.

– Веднъж прочетох, че приятелите ти те определят като алкохолизиран, абсолютно бездарен и мрачен, като кучешки анус, пън.

– Това са манипулации.

– Ти си го писал…

– Казах ти – това са манипулации, аз съм гений!

– Искаш ли да кажеш нещо специално за читателите на https://gonzobg.wordpress.com/

– Нищо.

Интервюто с Пламен Четелязов за https://gonzobg.wordpress.com/ е осъществено, проведено и написано от Пламен Четелязов.

© Пламен Четелязов, автор, 2008 година