Tag Archives: ограничение

ЦЕНЗУРА

Стандартен

Ние сме първични същества, които живеят цензуриран живот. Самите гени са първични носители на екзистенциални ограничения. Дали ще сме здрави или болни, красиви или грозни, слаби или дебели, талантливи или бездарни, смели или страхливи… Гените определят дали ще ни замерят с лайна или валентинки, дали вратите на купона ще се отварят или затварят пред нас. А неимоверните усилия за самоусъвършенстване нямат голямо значение. Изразходваме толкова много енергия, за да изкараме тежестите на статуквото извън равновесие, а това въобще не е битка с дългосрочна перспектива. Всеки човек има съдба, но тя не е записана из страниците на някоя дебела книга в рая или ада, а е закодирана в собственото му тяло. Възпитанието е първия обществен инструмент на цензурата. В началото учи колко и какво да ядем, кога да се къпем, спим, смеем и плачем. После определя дали сме българи или македонци, християни или мюсюлмани, комунисти или фашисти. През цялото време разграничава лошите от добрите, странните от нормалните, страшното от полезното. Възпитанието облича първичната човешка природа в социална адекватност, то зашива хората в нея. Униформата сраства с човешките тела и ние спираме да я усещаме. Малцина свалят този костюм през годините, дори само за да го изперат и закърпят. Цял живот крием емоциите и поривите из дълбоките джобове на тази дреха, засрамени от голотата на съзнанието си. А като всеки тоалет и този умалява, излиза от мода, спира да ни отива. Но родителите винаги ще ни харесват в него. Не толкова, защото те са ни облекли така, а по-скоро, защото в очите им си оставаме деца завинаги. След възпитанието червения химикал поема медийната действителност. Не подценявайте медийната действителност! Още от как бебешкия поглед клъвне на агресивните образи в монитора за първи път, та чак до края, човекът ги търси, за да го научат как да си достави удоволствие. Медийната действителност дефинира понятията нещастник и лидер, готино и смотано, красиво и грозно. Посочва ни към какво трябва да се стремим и какво на всяка цена да отбягваме. Разказва ни какво е хубав живот и как можем да си го купим. Обяснява ни какво е любов и кой не е достоен за нея. После започваме работа. Работата цензурира свободата ни, вкарва я в график, консумира я през работната седмица, за да я преживяме през почивните дни. И ето ни днес – слепи, глухи и неми роби, най-малко общо кратно на първични нагони, мухлясало възпитание и порочна медийна действителност. А времето ни изтича, дирята му секва с блясък от косата на смъртта, която цензурира самото ни съществуване.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка asifthebes, http://www.sxc.hu

Advertisements