Tag Archives: общество

РАНОБУДНОТО МАЛЦИНСТВО

Стандартен

1458628_756721047687816_1121095753_n

В училище природно интелигентните деца (не зубрите) винаги намират начин да изпъкнат над масата. Те, разбира се, приемат това за даденост и се чудят на повечето свои съученици, чиито крайна проява на дедуктивна мисъл е: 2+2=4. Природно интелигентните деца стигат до там да презират онези свои връстниците, които не вникват в нещата, не са емоционално ангажирани или пък са тотално примирени с норми и правила – клишета.

Няма нищо по-лошо от възпитание, което се уповава на клишетата. Първични бариери, врязани насилствено в мозъка на всеки малчуган. Такова възпитание дебне, то е винаги там, подрънква с вериги, люлее окови, строи килии. Потъпква човешките сетива, игнорира порива, гаври се с обърканото съзнание, дискриминира идеалите, изнасилва божествената искра.

Креативното заобикаляне на клишетата носи толкова много позитиви. Социални и чисто личностни позитиви, които помагат на природно интелигентните деца да осъзнаят комплексите си, превръщайки се в естествени лидери.

За съжаление природно интелигентните деца са просто деца. Те не долавят, че успехът им се дължи на примирените със сивотата и смачкани от злободневното възрастни. Чичковци и лелки, които не намират време и мотивация да спорят с всезнайковци, оставяйки това за учителите. А учителите, не по-малко примирени и смачкани, са готови да поощрят всеки, който не си бърка в носа по време на час и може да навърже пет-шест думи в изречение, което следва някаква логика, от която ясно прозира определена емоция.

В университета природно интелигентните, вече пораснали, деца отново намират начин да изпъкнат над масата. Те обичат да задават хитри въпроси, които уязвяват професорите, търсят логическите противоречия в лекциите на асистентите и често сътворяват унищожителни паралели между реалността и написаното в учебниците, доказвайки категорично несъвместимостта им. Тук природно интелигентните млади хора започват да се сблъскват с инертната маса от обидчиви зубри – асистенти и професори с неосъзнати комплекси и болно его. Те не могат да си затворят очите пред акъла на даден всезнайко, който, ако и да е като хуй в гъза им, си плаща таксата, а и явно е купил учебника им – иначе как доводите, които използва, за да разкритикува написаното, биха били така влудяващо неоспорими. Не – те не могат да си затворят очите и няма да го скъсат, но могат с лекота да му забият една тройка за назидание. Но на природно интелигентните младежи им е през оная работа за това. Залутани из приключенията на студентския живот те са се гмурнали дълбоко в безбрежното алкохолно море, милвано от синтетичния бриз. Там търсят изход от несподелената любов и социално-класовото разделение, чиито абсурди опитват да наврат в матрицата на идеалите, които са си изградили в детството. Матрица, която съзнанието припознава за вярна, но и която е не по-малко безумна и несъвместима с реалността от безсмислиците в учебниците на масата от презрени академици.

В живота природно интелигентните хора нямат никакъв шанс. Това им идва така ненадейно, че неизбежното емоционално залитане в този момент може да се окаже фатално… Животът се грижи за масата, а личността в никакъв случай не е приоритет. Масата от безмозъчни тъпанари с ампутирани емоции е… за съжаление маса. „Колкото повече, толкова повече!” А мнозинството алчно моделира средата за себе си. И всички онези, които са били презирани, защото са първични, глупави, комплексирани, алчни, интриганти, зубри или просто зли се оказват могъща армия от шибани зомбита, които няма как да бъдат надвити, защото злите заклинания, поддържащи ги активни и агресивни, са непонятни… Непонятни за някой по-добър от тях.

Оказва се, че вярата в доброто е губене на време. Откровеността е глупост. Съвестното трудолюбие противоречи на инстинкта за самосъхранение. Митът, че природната интелигентност е преимущество се оказва лицемерие. Твърдението, че креативността е плюс е лъжа. Емоционалната ангажираност е лудост, а дедуктивната мисъл носи повече болка дори от емоциите…

Всъщност борбата за мечтите май е най-голямата грешка.

© Пламен Четелязов, автор

ЦЕНЗУРА

Стандартен

Ние сме първични същества, които живеят цензуриран живот. Самите гени са първични носители на екзистенциални ограничения. Дали ще сме здрави или болни, красиви или грозни, слаби или дебели, талантливи или бездарни, смели или страхливи… Гените определят дали ще ни замерят с лайна или валентинки, дали вратите на купона ще се отварят или затварят пред нас. А неимоверните усилия за самоусъвършенстване нямат голямо значение. Изразходваме толкова много енергия, за да изкараме тежестите на статуквото извън равновесие, а това въобще не е битка с дългосрочна перспектива. Всеки човек има съдба, но тя не е записана из страниците на някоя дебела книга в рая или ада, а е закодирана в собственото му тяло. Възпитанието е първия обществен инструмент на цензурата. В началото учи колко и какво да ядем, кога да се къпем, спим, смеем и плачем. После определя дали сме българи или македонци, християни или мюсюлмани, комунисти или фашисти. През цялото време разграничава лошите от добрите, странните от нормалните, страшното от полезното. Възпитанието облича първичната човешка природа в социална адекватност, то зашива хората в нея. Униформата сраства с човешките тела и ние спираме да я усещаме. Малцина свалят този костюм през годините, дори само за да го изперат и закърпят. Цял живот крием емоциите и поривите из дълбоките джобове на тази дреха, засрамени от голотата на съзнанието си. А като всеки тоалет и този умалява, излиза от мода, спира да ни отива. Но родителите винаги ще ни харесват в него. Не толкова, защото те са ни облекли така, а по-скоро, защото в очите им си оставаме деца завинаги. След възпитанието червения химикал поема медийната действителност. Не подценявайте медийната действителност! Още от как бебешкия поглед клъвне на агресивните образи в монитора за първи път, та чак до края, човекът ги търси, за да го научат как да си достави удоволствие. Медийната действителност дефинира понятията нещастник и лидер, готино и смотано, красиво и грозно. Посочва ни към какво трябва да се стремим и какво на всяка цена да отбягваме. Разказва ни какво е хубав живот и как можем да си го купим. Обяснява ни какво е любов и кой не е достоен за нея. После започваме работа. Работата цензурира свободата ни, вкарва я в график, консумира я през работната седмица, за да я преживяме през почивните дни. И ето ни днес – слепи, глухи и неми роби, най-малко общо кратно на първични нагони, мухлясало възпитание и порочна медийна действителност. А времето ни изтича, дирята му секва с блясък от косата на смъртта, която цензурира самото ни съществуване.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка asifthebes, http://www.sxc.hu

ЧЕСТИТ 1-ВИ АПРИЛ

Стандартен

1-vi april

Нека на най-българския празник бъдем честни, нека си признаем – животът ни е една голяма, мазна, грозна, безскрупулна лъжа. Дишаме въздух, в който трудно се открива кислород. Храним се със сирене без мляко, колбаси без месо, зеленчуци без вкус. Пием вино, което няма нищо общо с гроздето и водка, която има всичко общо със синтетичните експерименти. Модифицираме външния си вид със силиконови цици, керамични зъби, пластмасова коса, без да обръщаме внимание на хемороидите, изобличаващи закърнелите ни тела. Лекарствата, които ни продават в аптеките са менте. Плащаме най-скъпите европейски цени за горива чиято стойност на световните борси отдавна не е била по-евтина. Плащаме си за най-евтиното образование в Европа, а в замяна получаваме диплома без никаква практическа стойност. Българския пазар на труда търси разнообразни специалисти, а единственото, от което се нуждае е обслужващ персонал в перални. Правим се, че работим, а работодателите се правят, че плащат. Изопачаваме материалното си благосъстояние със скъпи телефони и пунтажи на маркови дрехи, за който сме прежалили поне две заплати. В петъците се преструваме, че лъскавите барове отговарят на мизерния ни лайфстайл. Комплексарите се припознават с мутри, мастиите се отъждествяват с чалга софт-порно пачи. Твърдим, че обичаме, а единственото, което ни възбужда е виаграта. Смъркаме лайна, пушим лайна, на сутринта серем кръв. Преструваме се, че общуваме, а дори не чуваме хлиповете на собствените си деца. С ентусиазъм плащаме на Васко да се прави на гей. Не сме склонни да дарим нито лев за изоставените циганета на България и успешно се правим, че не съществуват. Политиците лъжат, че ще ни оправят по един начин, а ни оправят по съвсем друг – разправят, че служат на народа, а смирено чакат заплатата си от разпенени олигарси. Обществото ги осъжда бунтовно, но тайно мечтае да заеме мястото им, да бръкне в меда, че чак да му потече по брадичката. През цялото това време оттатък Средиземно море милиони хора като тебе и мен умират от глад, СПИН и куршуми произведени в Казанлък. Децата им са увехнали черни цветя, а мухите изпиват огромните им тъжни очи. И въпреки всичко това ние в България обвиняваме световната конспирация за бедите си, тя и комшията, който разбира се, че е селяндур. Честит 1 април! Честито и майната ви!

Списание “MyLife”/Брой 14/Тема на броя: На зелено

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

СВЕТИ ВАЛЕНТИН? *** ТИ!

Стандартен

Шляя се из мръсната по февруарски главна на Пловдив. Кичът е ужасяващ! Ята от розови heart shaped балони се реят над предприемчиви роми. По земята се валят мърляви трупове на плюшени играчки, изсипани от чантата на поредния амбулантен кариерист. Току пред входовете на арт галериите, в една от европейските столици на културата, се върти нестихваща търговия с лигави картички – валентинки, чийто английски послания са отпечатани в Китай. Екзалтираната тълпа пред драматичния театър дори не поглежда към плакатите за следващото представление. Наместо това хората са се скупчили около ръждясала сергия, вкопчени в борба за последните генно изнасилени рози без бодли. Вратите на магазините за парфюмерия и козметика зеят отворени въпреки зимата, а собствениците им изживяват своят годишен оргазъм. Опашки от нетърпеливи лачени и наточени “любовници” обсаждат пловдивските кръчми, пицарии и барове в опита си да резервират място на първия ред за предстоящата вакханалия. Оргия, в която някой ще бъде набит, друг ще забременее, трети ще прихване неловка болест, но всички дружно ще се напият и надрусат в чест на свети Валентин. Сцената се разиграва под бездарен чалга съпровод, чийто ритми и емоции клишета се разнасят над турските павета из вратите на Payner магазина, както миризмата на мърша в горещ летен ден. Чалгата не е любов! Тя е отблъскващ комерсиален кич! Свети Валентин не е идол на влюбените, а бог на комерсиалните манипулатори впили зъби в деградиралите човешки емоции! Тръгвам си. Пътьом купувам няколко бутилки с тежко червено вино, спагети и ароматизирани индийски пръчици, за които успявам да се преборя. Прибирам се и веднага започвам да нагласям playlist-a за довечера. После, докато слагам спагетите на котлона, наливам от виното, за да тествам дали вкусът му си върви с “All I need”, “Come as you are”, “Black”, “True love waits”, “Цялото небе” и “Мини тяло”. Когато всичко е готово изключвам лампите и притаен в топлия уют на ароматните восъчни пламъци я чакам да се прибере. Тя естествено не знае за това… Любовта е вътре в нас, защото не можем да я дарим на никого. Човек обича само и единствено заради себе си. Обича, защото иска да обича, лети в блажения простор, защото иска да лети, и после страда, ако желае да страда. Но отсреща няма човек. Там влюбения намира само една представа, един идеал, една мечта. Човек е влюбен в мечтите си, защото само те носят спомена за онова, което наистина сме. Понякога един успява да олицетвори мечтите си в друг. Понякога се оказва, че не играе single player. Това не прави любовта по-малко първична или егоистична… Сигурен съм обаче, че е твърде различна и безкрайно по-истинска от чалгарското soft порно и миризмата на китайски плюш.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка: Mattox, http://sxc.hu

МОЯТ ГОЛЯМ… БЯЛ КОМПЛЕКС

Стандартен


bql kompleks

Бялото – символ на чистотата и доброто, на свободата и мира, на новото начало, на снега… На всичко онова, което в България се задържа най-много за по три дни, преди да бъде омърляно и асимилирано от грозната, лепкава киша. Сигурно късите географски ширини и дължини предопределят дълбоките балкански комплекси. “Страна като една човешка длан!” Колко вярно го е казал поетът. Това е слогън, достоен да се появи под логото на България! Той охарактеризира напълно мащабите на родното битие – заплатата се побира в една човешка длан, възможностите за професионално развитие се опират единствено до здравината на човешката длан, повечето момчета и момичета чукат по една човешка длан, правилата се налагат със свита в юмрук човешка длан, “моловете” не са по-големи от човешка длан… Непонятно ми е защо хората в България предпочитат да се унизяват на “комплексар”. Ако си адекватен млад българин (т.е. още ти става, JSM-ът не те буди с чалгийка, имаш висше образование, без да си купувал дипломата, прочел си поне една истинска книга и правиш разлика между мишка за компютър и дистанционно за телевизор) и не си комплексар значи нещо не ти е наред. Аз например имам много комплекси! Мутрите по баровете парадират с физическата си мощ, непреодолима за скромната ми мускулатура. Татковците им мутрафони експлоатират алчността и безскрупулността, несъвместими с моето възпитание. Пачите наблягат на външния си вид, недостижим за моите доходи. Политиците арогантно експонират своята безхаберност, неразбираема за моят интелект. Връстниците ми се друсат и нараняват със странно в контекста на “прословутото българското гостоприемие”настървение. “Успелите” българи се хвалят със средното си образование, отдавна upgrade-нато от висшистите съставляващи младежката безработица. Медийни псевдо педали провокират с PR обърканата си сексуалност, обидна за откровената хетеро, а и хомо действителност. Да – аз съм комплексар и се гордея с това! Именно комплексите карат човешката цивилизация да мечтае. А пасивността на българското общество, безспорен дълбок комплекс за всички ни, трябва да подтикне към действие. На комплексите се опонира единствено върху техен терен, само така можеш да ги избиеш и преодолееш завинаги. Бий мутрите! По възможност с нещо тежко и от засада. Ако се опомнят бягай. Не слугувай на татковците им мутрафони! Не бъди роб! Не обръщай внимание на дефилиращите пачи! Не зяпай преуморените им задни части, не си струва! Унизявай ги с чиста съвест – те няма да те разберат. Не се страхувай от политиците – ти си техен работодател, а дори не си виждал CV-то им по дяволите! Не вярвай на връстниците си! Не вярвай на промитите им мозъци! Изобличавай връзкарите! Шибани парашутисти! Мамка им! Не потребявай медийните педали! Те са отрепки, не го ли разбираш? А ако не ти се занимава, ако не ти отърва – махай се! Емигрирай без страх! Това не е бягство, а спасение! Светът е достатъчно голям, за да мечтаеш, че ще намериш своето кътче свобода. Място без чалга, без мутрафони, без връзкари, пачи и педали. Търси го! Намери го! Пикай, без угризения, върху българската действителност и помни, че в крайна сметка комплексарщината, за която тук ти се подиграваха, те освободи! И не забравяй да изпратиш картичка…

Списание “MyLife”/Брой 10/Тема на броя: Бяла тишина

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

СИНТЕТИЧНО БЕЗВРЕМИЕ

Стандартен


Стоя до прозореца, наметнат с уютната топлина на дома, и гледам зимата на вън. Пловдив е южен град – сняг тук вали рядко, а и нежните бели кристалчета са жестоко репресирани от човешката цензура “глобално затопляне”. Зимата под тепетата не е олицетворение на приказната ледена белота, с която Богдан Русев обгръща Белегаст в приказките си. Повече прилича на мърлявия заскрежен брезент, с който комшията увива своята лада през зимните месеци. Въпреки това е студено. От телевизора изтича сутрешния блок на една от националните медии. Някакъв дебел чичко, облечен в износено сиво и грозно кафяво яростно обяснява вредата от наркотиците. Огромните желирани бузи често се разтрисат от тътнеща никотинова кашлица, а торбичките под очите му приличат на мазоли, пълни с алкохол. Чичкото е психолог и явно е много начетен. Той се пени ерудирано, разобличавайки марихуаната, която докарва шизофрения, кокаинът, който причинява инсулт и амфетаминът, който обрича жертвата си на сърдечен удар. Поставя различните видове наркотици под знаменателя на психозата и посочва с обвинителен пръст незадоволителния стандарт на живот в България, който атакува семейната клетка, руши идеалите и отприщва различните форми на зависимост. Чичкото защитава тезата си блестящо и с чувство на удовлетвореност се отправя към най-близкото кръчме за по ракия докато жълтеникавите пръсти трескаво мачкат пакета цигари в джоба на сакото. Трябва да му се признае – психологът безспорно е прав. И какво от това? Късно вечер, докато тежкото червено вино изплаква стреса от ежедневието, а запаленият фас дарява илюзорно чувство за уют, е твърде лесно и някак естествено да бъдат отричани онези другите, зомбитата потънали в бялото безвремие на канавките и порутените руини. Повечето от хората уповаващи се на легалната дрога, припознават враг във всеки наркоман и нямат търпение на следващия протест за премахване на акциза върху домашната ракия да вдигнат и няколко лозунга против зависимите и циганите. Ей, така – просто да се разбере, че имат активна гражданска позиция. “Постройте комуна!” – казват те. “Съградете я на някой отдалечен дунавски остров и ги затваряйте там! Така обществото помага, така ще излекуваме тази зараза, но първо, нека да пуснем ток по оградата за по-сигурно!”. Зависимостта от наркотиците не е болест, тя не е вирус и не дебне само отрепките. Наркоманията е ОСЪЗНАТ СИНДРОМ НА ЕМОЦИОНАЛНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ. Наркоманът не ловува психологическата еуфория, не преследва прилива на витална енергия, не търси химическа лумпинизация, за да твори престъпления. Той просто иска да изпълзи в страни от безличното общество на нормалните, търси скривалище от лицемерния маскарад на злободневието. Възпламенява чувствата в собственото си аз посредством грозни синтетични субстанции и така емоции предназначени за цял един живот бясно изгарят само за няколко кратки години. Зависимостта от наркотиците не е икономически проблем! Тя се предопределя от ужасяващата емоционална рецесия затлачила повсеместно човешките общества. Наркоманията е производна на емоционалния крах у една арогантна цивилизация и всеки носи своята вина за това. Отговорността обаче поемат само най-емоционалните. Продължавам да стоя до прозореца, наметнат с уютната топлина на дома. Гледам зимата… Студено е. А там някъде из мръсните канавки на живота, притаени по склоновете на тепетата, скрити в руините на града се гърчат децата на цяло едно изгубено поколение. Потопили душите си в бялото безвремие на дрогата те се лутат в спомените за невъзможни емоции. Питам се – пука ли ми за тях и техните забравени огнени видения. Съжалявам ли онези, които изкупват вината на всички ни…

© Пламен Четелязов, автор

Снимка: Moon2112, http://www.sxc.hu

ИНТЕРВЮ С ПЛАМЕН ЧЕТЕЛЯЗОВ

Стандартен

plamen chetelyazov

– Здравей Пламене. Пак те намираме в “Безистенъ”…

– Не сте ме намирали – дойдохме заедно. И изобщо, ако още от сега започваш с тия тъпи клишета ти предлагам дружно да се съсредоточим върху бирата, а интервюто да си го напишеш утре сам.

– Агресивен си както винаги…

– Не бих казал агресивен – по-скоро се правя на интересен.

– Защо?

– Защото си нямам друга работа.

– Като каза работа, кога смяташ да си намериш такава? До колкото знам си безработен.

– Ами виж – хванал съм тука една работа и ако стане ще те оправя и тебе…

– Не бе сериозно…

– Значи по принцип работата е за маймуните.

– …

– Добре де добре. Ами да не работя. Има редица обстоятелства, които не ми позволяват да си намеря свястна работа. Започват с характерния, за всички пловдивски интелигенти и бохеми, мързел. Минават през ненормално развитото его, вродената нетърпимост към хората и прекалено нереалните мечти, за да катастрофират в българското посткомунистическо, псевдокапиталистичеко, поп-фолк, софт-порно настояще.

– Е какво – един вид ти е под достойнството да се потрудиш за някой лев, като наместо това си решил да експлоатираш родителите си? Ако не се лъжа вече си на 25 години нали?

– Да бе на 25 години съм. И не – не ми е под достойнството да се потрудя за някой скапан лев. Повръща ми се обаче, когато някой селяндур си трупа няколко хиляди скапани лева в повече от моя труд, а единственото, което аз получавам са подаяния. Въобще капитализмът е най-отвратителния обществен строй, а българският псевдокапитализъм все едно е продиктуван от сценаристи наврени в усмирителни жилетки, живеещи в онези жълтите сгради с решетките от вътрешната страна на прозорците и отегчените лелки с големите инжекции.

– Е каква е алтернативата на капитализма според теб?

– Комунизъмът!

– Сериозно?

– Абсолютно! Занимаваш се със средноаритметичното между това, което умееш и онова, което желаеш, а всички получава еднакво, защото трудът на всеки е еднакво важен за обществото. Въобще – много е важно да се прави разлика между илюзорния комунизъм, като чиста икономическа идеология за разпределението на благата и труда, и реалния комунизъм, изграден от алчни източноевропейски комплексари с крайни капиталистически нагони. Иначе идеята на капитализма също не ми е чужда – колкото повече работиш толкова повече да получаваш – нали така? Само дето, за да е читаво изпълнението, трябва основите на капиталистическото общество да са стъпили върху устоите на най-чистите демократични идеали. Иначе виж какво става – колкото си по-безскрупулен и нагъл, толкова по-малко работиш и толкова повече си къткаш… Переш и експлоатираш брат. Когато другите се разхождат по главната и виждат магазини, кафета, галерии, нали така? А аз пък виждам само перални, разбираш ли?

– Не знаех, че приемаш политиката толкова на сериозно.

– Знаеше.

– Как виждаш бъдещето на България?

– Оня ден сънувах странен сън. България се раздираше от една абсолютна и тотално не хуманна революция! Ама не ти говоря за някаква козметична промяна на конституцията, разбираш ли… Крайното събитие, което съзнанието ми продуцира, напомняше кончината на стотиците шопари по коледа. Сещаш се – свинската кръв весело ромоли по заскрежените, покрити с животински екскременти, калдъръми на селата, а ужасяващото квичене на обречените на заколение се преплита с фолклорни чалга крясъци, обилно наквасени от домашен БГ концентрат без лиценз. Само дето свинете ги пърлеха в собствените им коли крепости, а всичките депотати, министри и тям подобни ги бяха насъбрали в едно шадраванче, там в София, а боси и мърляви циганчета им пикаеха по наглите мутри. Добре, че беше само сън човек.

– Защо?

– Защото вярвам в мира и любовта. Или поне ако са в умерени количества и правилно подбрани пропорции.

– Всъщност медиите масово твърдят, че в България нещата постепенно започват да се оправят.

– Бе да ти кажа обстановката в шибаната ни татковина е отвратителна. Всеки би трябвало да е наясно. Или поне всеки дето има достатъчно интелект… То даже не интелект ами емоции. Не – интелект, за да може да си анализира емоциите. Нещо такова. България човек е едно социално-обществено бунище. А хемороидната клоака, на натровената от капитализма човешка цивилизация, всеки ден бълва комерсиализирани лайна, обвити в зловонни емоционално деградирали газове. Чуй само как всичко това се излива с плясък в българската помийна яма. Даже можеш да видиш как вълничките разклащат надутите побелели трупове на откровено тъпото българско общество. Гледай да запишеш тая мисъл – утре ще си я искам.

– Какво мислиш за Азис?

– Палячо. Самият факт, че говорим за него в “Безистенъ” показва, че си е изиграл циркаджийския номер перфектно! Виж само как тотално манипулираната и откровено проста българска аудитория му аплодира. Селяндури! Повръща ми се от тях!

– Ти също си част от българската аудитория все пак.

– О, на мен ми се повръща от мен или по-скоро и доста често от алкохола, който перманентно бълбука в мен. Ела да видиш утре сутринта, ако искаш.

– Имаш ли проблеми с алкохола?

– Не – пия по много и издържам достатъчно.

– Знаеш какво имам в предвид.

– Естествено, че имам проблем. Ето седим си тука и си говорим, нали така, ама ако не бях изпил 2 – 3 литра бира преди това щях да звуча като един шибан споко тъпак. Майната му на възпитанието човек! Възпитанието преебава абсолютното откровение, да знаеш! Алкохолът е начинът да се справя с него. Въобще много ми е тъпо, като си спомня как съм се кефил на разни неща като дете, защото сега това няма как да се получи освен ако не съм се омазал порядъчно, сещаш се…

– Ползваш ли наркотици?

– Не – никога! Наистина. Имам си достатъчно проблеми и без тия лайна. Даже цигарите отказах преди години още. Само дето съм пиянде – нали се сещаш, като капитан Ваймс от нощната стража на Тери Пратчет.

– Не се сещам май…

– Сещаш се, сещаш се маймуно. Дето е пиянде, щото няма пари да евоюлира в алкохолик – това ли искаше да чуеш?

– Не знам – това ли искаше да кажеш?

– Да.

– Евала.

– За нищо. Тая бира ще я пиеш ли?

– Да.

– Ем… Евала ти и на тебе.

– Като заговори за Тери Пратчет и литературни герои – стана една година от издаването на “Параноя”.

– Е и? На кой му пука? Получих едно две потупвания по рамото на e-mail-a и това е.

– Е ти какво очакваше?

– Тлъст капиталистически хонорар и предложения за професионално развитие.

– Верно?

– Офф, какво съм очаквал. Нищо. Просто “Параноя” беше изблик на откровени емоции,  а суетата ми понякога направо ме задушава. Да ти кажа “Параноя” не предлага нищо, което вече да не е било написано. Аз лично не бих имал нерви да прочета подобен текст, ако е написан от друг… Защо ми е да му чета за агониите, като и аз си имам мои собствени нали? Само дето за мене тая проза си е много силна, защото лично съм си я изживявал. На другите би трябвало да им е скучна, иначе направо да ходят да си прегледат главата.

– Да я прегледат за какво?

– За въшки.

– Лично си изживял “Параноя” така ли?

– Ми да. Не в тоя хронологичен ред и не така на гъсто, но да честно.

– Не ти вярвам.

– Яж ми лангата тогава.

– В “Параноя” пак си носталгичен и депресиран, но най-вече силно емоционален романтик. А сега цяла вечер си нихилистичен и даже циничен гъз.

– Хората се променят… Не. Хората си променят имиджа.

– Веднъж прочетох, че приятелите ти те определят като алкохолизиран, абсолютно бездарен и мрачен, като кучешки анус, пън.

– Това са манипулации.

– Ти си го писал…

– Казах ти – това са манипулации, аз съм гений!

– Искаш ли да кажеш нещо специално за читателите на https://gonzobg.wordpress.com/

– Нищо.

Интервюто с Пламен Четелязов за https://gonzobg.wordpress.com/ е осъществено, проведено и написано от Пламен Четелязов.

© Пламен Четелязов, автор, 2008 година

СЕКСЪТ И ГРАДЪТ… И СЕЛОТО

Стандартен

seksyt i gradyt 1

Населението на Ню Йорк е 8,274,527 души. За сравнение в Пловдив, един от най-големите градове на България, живеят 376 501 човека, а в държавата ни като цяло се лутат 7 679 290 българи. Силно се съмнявам, че разлигавените родни тийнейджърки имат потенциала да осмислят подобен мащаб. За сметка на това те с готовност припознават себе си в елементарните лирически героини на пълнометражния комерсиален бълвоч “Sex and the city”. Всъщност ако се опитам да направя разлика между родния urban lifestyle и присъщата ориенталска селения границата неизбежно ще се размие пред очите ми. Сравнителният анализ ще бъде замъглен, като добре изстудена мастика – явление предопределено от четвъртата ракия и психотропният чалга shit “Страст на кристали” дънещ в дворчето на “елитните” пловдивски кръчми. Въпреки това различия между дефиницията на секса в “големите” български градове и обсаждащите ги села все пак съществуват. На село никой не зарибява. Въпреки бума на JSM и интернет технологиите, най-разпространеното средство за комуникация си остават селските клюкари. Всички опити за моментно PR облъчване на някой от противоположния пол са обречени на неуспех и водят единствено до злобния присмех на баджанаците. На село всички са баджанаци. Всъщност в България се вихри един своеобразен селски gang bang, при който младите момичета и момчета непрекъснато сменят партньорите си за вечерта. Възможността някой селянин да не е бабанил някоя селянка е горе долу еквивалентен на вероятността въпросното село да има канализация. На село се лющят на къра. Факт. Най-малкото, защото тоалетните са външни и това ги прави прекалено открити за любопитните погледи на съселяните. Малко след полунощ, няколко бутилки ракия и кани с айран, волюмето на бясната чалга се намаля и компанията в бинарен строй се изнася от кръчмата. Веднъж щом момичето затвори вратата на синята астра, черното ауди, бялата сиера или сивият голф тя вече знае, че по пътя за вкъщи ще посети нивата за един своеобразен технически преглед на скоростния лост и ръчната спирачка. Въпреки големите дупки, в които шофьорите целенасочено хлътват, възможността да спукат гума е нищожна, просто, защото не ползват такава. Може би за това, ако едно момиче не мигрира към града на 18, на 20 вече е съпруга и горда майка на едно, а понякога и две деца. Иначе демографският облик на всеки български град е най-малко общо кратно от генетичната дисперсия на десетината големи села в общината, а интензивността на сексуалния живот е обратно пропорционален на разнообразието от барове и клубове. В града всички зарибяват макар и безуспешно. Зарибяват се дори и съселяните. Светлините на града и отблясъците на лъскавите бутилки с алкохол и скъпите джанти така замайват главата на гражданите първо поколение, че те понякога изпадат в състояние на амнезия, при което всичките нощи прекарани на бостана в брулене на дини и пъпеши се изтриват от паметта. Вероятността момче, което не кара Bentley, да зариби напълно непознато момиче в дискотека и да прекара с него едно интимно after party for free е горе долу еквивалентна на вероятността въпросният град да има повече rock клубове от колкото чалготеки. За това пък във всеки български град има изобилие от долнопробни мотели и проститутки. В града наличието на баджанаци отново е високо, но поне не всички могат да се похвалят и с близки родствени връзки. В крайна сметка човешката природа не е моногамна и винаги се стреми към разнообразието, а града се явява един общински междуселски мегдан, където аджеба става заварката и сплотяването на българската нация. Истинските граждани кореняци се разпознават лесно. Те се характеризират с плах сексуален живот, задушаващи либидни комплекси и мъчително дълга девственост. Иначе за гражданките е характерна изтощителната сексуална анорексия, докато при селянките престоя в града е по-скоро пречистваща сексуална диета. Иначе за спортно технически различия няма да говоря – първо това не е еротичен разказ и второ такива няма. Единственото, което искам да споделя с българските юноши накрая е, че селски легенди от типа “От първият път не се хваща” и “Ракията е ваксина срещу СПИН” не са верни, а виаграта не помага да го вдигнеш, защото два три литра алкохол неминуемо я неутрализират.

Списание “MyLife”/Брой 07/Тема на броя: Градски синдром

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор