Tag Archives: Насьо

ЕДИН ДЕН С… НАСЬО AKA LITER JACK

Стандартен

На Атанасов ден ще ви срещнем с Атанас Димитрайков. Той е роден в Пловдив през 1981 година. Хората, запознати с клубната сцена под тепетата, го знаят като Насьо – пича с татуировките, момчето с хъскито, онзи дето реди рими и пее с „Респект“. За своите 28 години е живял в Израел, Канада, Испания и Англия. Няма хоби, защото превръща всичките си занимания в реални проекти – идеи за татуировки, нови песни, илюстрации за книги, дори сюжети за underground кино. Казва, че докато има хора, които те обичат, твоят живот не ти принадлежи.

10:00

Насьо влиза в „Петното“ – любим клуб, където и той пее понякога. Въпреки ранния час, на момчето му трябват няколко минути докато стигне до сепарето ми. Много от сънените посетители го знаят, спират го, говорят си. Когато идва при мен, не ми подава ръка, защото е изцапан. На улицата пред клуба закъсал бус и Насьо помогнал на човека да запали. „Рейсовете ще го блъснат. Минават хора по тротоара, никой не му обръща внимание. Колко се изненада като отидох да му помогна.“ Първото, за което заговаряме е чужбина.

„В Израел отидохме да живеем, когато бях в 3-ти клас. Тогава беше войната в персийския залив, а Садам бомбардираше. Една бомба падна много близо, блокът ни се разтресе страшно. Ходихме с противогазите навсякъде. 1991 се прибрахме в България. 1996 отидохме в Торонто, Канада. Спомням си огромните паркове, зеленината около къщите. Не разбирах много от техните спортове но ме впечатли шоуто по време на мачовете. Бил съм и в Англия, но най-много ми хареса Испания. Красиво е. Топло време и много добри хора. Като цяло обаче съм израснал в Пловдив и за мен това е най-хубавия град.“

11:30

Вече сме на гребната база. Насьо трябва да разходи сибирското хъски. То е дружелюбно, радва се на всички и цапа дрехите на кални лапички. Говорим си за реализацията на младите хора в България. „Много е важно да се знае език. Иначе в България всеки уж разбира от всичко, а накрая нищо. В Канада има 4 задължителни и 4 избираеми предмета. В средното образование можеш да избереш журналистика, драматично изкуство, китара, пиано, рисуване… Карат те да се замислиш докато си дете и е много по-лесно да се ориентираш професионално. Този процес тук става едва преди магистратурата и това ограничава възможностите.”

14:00

Насьо се занимава с татуировки. Днес ще прави цвете на свой познат. Приятелят му си е закупил материалите, а Атанас се учи на занаят. Иска да се развива в тази посока и се надява един ден да притежава собствено студио. Докато цветето разцъфва под съсредоточения му поглед той говори за символиката на това изкуство. “Ето сега много момичета искат звездите на Риана. Не ми е ясно защо татуировката трябва да е като на някой. Тя трябва да бъде индивидуална. Да бъде свързана с теб, да ти напомня за нещо твое, нещо лично. Тя носи духа на времето, когато е правена и емоциите, които са те накарали да я направиш. Може да омръзне само когато идеята е била прибързана и не те изразява.“

17:00

Часът е пет. Наско е приключил татуса. Насочвам разговора към онова, с което момчето е известно в Пловдив. Той възприема музиката твърде лично, а разговорът преминава в разсъждение за българската действителност.

„2006 се запознах с Цецо и Крум от „Респект“. Записахме едно парче а след 3 години имаме над 20 проекта заедно. Момчетата са пианисти, музиката е в тях. Първо се ражда идеята, после музиката и накрая римата. Много българи бързат да оплюят творчеството на някой, без да знаят какво му е коствало, без да имат бегла представа за творческия процес. Аз нямам нищо против и към чалгата като стил. Имам против пропагандата, която се вихри около нея – лъскавото, стремежът да си оборотен и популярен. Обаче не върви да си облечена като проститутка и да пееш за любов! Много от богатите хора в България разсъждават като деца, защото могат безнаказано да правят каквото си поискат. Това поражда комплекси в обществото, получава се една грешна система в която големите тъпчат теб, а ти тъпчеш по-малките.“

18:00

Насьо чака приятелката си. После ще ходят да вечерят у семейството му, както правят почти всяка вечер. Решавам, че е време да си ходя, и питам Атанас за неговото послание. “Хората трябва да се изслушват и разбират, да се съобразяват един с друг и да бъдат толерантни. Трябва да окуражават всеки в това с което се занимава. Много е важно човек да харесва себе си. Усмивките носят усмивки, а депресиите носят по-големи депресии. Най-лесното за човек е да се съсипе. Докато има хора които те обичат обаче, твоят живот не ти принадлежи.”

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 15/18.01.2010 г.

Снимката е предоставена от Атанас Димитрайков

© Пламен Четелязов, автор, 2010