Tag Archives: любов

РАНОБУДНОТО МАЛЦИНСТВО

Стандартен

1458628_756721047687816_1121095753_n

В училище природно интелигентните деца (не зубрите) винаги намират начин да изпъкнат над масата. Те, разбира се, приемат това за даденост и се чудят на повечето свои съученици, чиито крайна проява на дедуктивна мисъл е: 2+2=4. Природно интелигентните деца стигат до там да презират онези свои връстниците, които не вникват в нещата, не са емоционално ангажирани или пък са тотално примирени с норми и правила – клишета.

Няма нищо по-лошо от възпитание, което се уповава на клишетата. Първични бариери, врязани насилствено в мозъка на всеки малчуган. Такова възпитание дебне, то е винаги там, подрънква с вериги, люлее окови, строи килии. Потъпква човешките сетива, игнорира порива, гаври се с обърканото съзнание, дискриминира идеалите, изнасилва божествената искра.

Креативното заобикаляне на клишетата носи толкова много позитиви. Социални и чисто личностни позитиви, които помагат на природно интелигентните деца да осъзнаят комплексите си, превръщайки се в естествени лидери.

За съжаление природно интелигентните деца са просто деца. Те не долавят, че успехът им се дължи на примирените със сивотата и смачкани от злободневното възрастни. Чичковци и лелки, които не намират време и мотивация да спорят с всезнайковци, оставяйки това за учителите. А учителите, не по-малко примирени и смачкани, са готови да поощрят всеки, който не си бърка в носа по време на час и може да навърже пет-шест думи в изречение, което следва някаква логика, от която ясно прозира определена емоция.

В университета природно интелигентните, вече пораснали, деца отново намират начин да изпъкнат над масата. Те обичат да задават хитри въпроси, които уязвяват професорите, търсят логическите противоречия в лекциите на асистентите и често сътворяват унищожителни паралели между реалността и написаното в учебниците, доказвайки категорично несъвместимостта им. Тук природно интелигентните млади хора започват да се сблъскват с инертната маса от обидчиви зубри – асистенти и професори с неосъзнати комплекси и болно его. Те не могат да си затворят очите пред акъла на даден всезнайко, който, ако и да е като хуй в гъза им, си плаща таксата, а и явно е купил учебника им – иначе как доводите, които използва, за да разкритикува написаното, биха били така влудяващо неоспорими. Не – те не могат да си затворят очите и няма да го скъсат, но могат с лекота да му забият една тройка за назидание. Но на природно интелигентните младежи им е през оная работа за това. Залутани из приключенията на студентския живот те са се гмурнали дълбоко в безбрежното алкохолно море, милвано от синтетичния бриз. Там търсят изход от несподелената любов и социално-класовото разделение, чиито абсурди опитват да наврат в матрицата на идеалите, които са си изградили в детството. Матрица, която съзнанието припознава за вярна, но и която е не по-малко безумна и несъвместима с реалността от безсмислиците в учебниците на масата от презрени академици.

В живота природно интелигентните хора нямат никакъв шанс. Това им идва така ненадейно, че неизбежното емоционално залитане в този момент може да се окаже фатално… Животът се грижи за масата, а личността в никакъв случай не е приоритет. Масата от безмозъчни тъпанари с ампутирани емоции е… за съжаление маса. „Колкото повече, толкова повече!” А мнозинството алчно моделира средата за себе си. И всички онези, които са били презирани, защото са първични, глупави, комплексирани, алчни, интриганти, зубри или просто зли се оказват могъща армия от шибани зомбита, които няма как да бъдат надвити, защото злите заклинания, поддържащи ги активни и агресивни, са непонятни… Непонятни за някой по-добър от тях.

Оказва се, че вярата в доброто е губене на време. Откровеността е глупост. Съвестното трудолюбие противоречи на инстинкта за самосъхранение. Митът, че природната интелигентност е преимущество се оказва лицемерие. Твърдението, че креативността е плюс е лъжа. Емоционалната ангажираност е лудост, а дедуктивната мисъл носи повече болка дори от емоциите…

Всъщност борбата за мечтите май е най-голямата грешка.

© Пламен Четелязов, автор

ИНТЕРВЮ С ПРАВЕДНОСТТА

Стандартен

Това мое посещение в Рая няма нищо общо с февруарското ми интервю със свети Валентин. Свети Петър ме посреща озадачен, че отново съм успял да си издействам акредитация и пак ще безпокоя покоя на праведните души. “Явно някой там горе харесва “mylife”, казва той докато ме въвежда в скромна дървена къщурка разположена живописно сред дълбоките ароматни дебри на величествена гора. Прекрачвам прага и се потапям в прохладното спокойствие, изтъкано от уханието на тамян и миризмата на горски билки, които са завързани на стръкове по гредите на тавана. Стаята е мебелирана скромно с два нара и грубо скована полица, отрупана с красиво изписани пергаменти, а магическите пламъци на свещите галят със светлината си ореолите около лицата на облакътените върху тежката дървена маса свети братя Кирил и Методий.

Нека преди да започнем интервюто, да уточним най-спорния въпрос – този за произхода и националната ви принадлежност.

Кирил: Библията ни учи, че всички сме братя и сестри.
Методий: Само рогатият има полза от насажданата расова и етническа нетърпимост.

Питам ви, защото историците на всички държави от европейския югоизток претендират, че вие сте техни наследници. Повече яснота по този въпрос несъмнено ще е в ущърб на лукавия.

Методий: Нашият баща се казваше Лъв, а императорът на Византия му даде титлата друнгарий и му повери Солун. В историческите извори не е изрично упоменато, че сме гърци, защото това е очевидно.

И все пак майка ви е славянка.

Кирил: Да, както и майките на много българи, сърби, руснаци, словенци… Майка ми живееше край Солун и бе гръцка славянка. Родът и не се опитваше да припознае нечий изопачен етнически национализъм, а търсеше спокойно място, за да живее в мир. Но истината ти казвам – всички сме еднакви в очите на бога!

Но не е ли стремежът за засилване на византийското културно влияние върху славяните в основата на създаването на славянската азбука?

Кирил: Неведоми са пътищата божии, непонятен е за простосмъртните неговият замисъл. Да вярно е – византийският император нечестиво искаше да използва вярата, за да облажи себе си и царството си, но един е господарят на небесното царство и той съумя да превърне злото в добро.
Методий: Аз познавах рода на майка си добре от времето, в което управлявах административната област населена от славяни край Солун, а Кирил, който тогава се назоваваше Константин се учи в Магнаурската школа и малцина бяха вкусвали по-дълбока мъдрост от него. Това в очите на император Михаил бе достатъчно да натовари нас с мисията. В очите на бога обаче главното трябва да е било силната ни вяра, любовта ни към всинца под слънцето, стремежът ни да изтръгнем народите от неграмотността и незнанието, за да я запознаем с откровението на божията доброта.

Имали сте нелеки мисии из България, при хазарите, а Кирил в Абасидския халифат. Преживели сте толкова унижения от немските католици докато сте се борили за изпълнение на съдбовната си мисия във Великоморавия. И след тежките години на гонения и затвор все още сте съхранили любовта си към хората.

Кирил: Бог ни учи да обичаме ближния си, да прощаваме на гонителите си, да ги обичаме дори повече, защото лукавият ги заслепява и те се нуждаят от спасение, а не праведните, на които небесното царство принадлежи.
Методий: С делото си докоснахме сърцата на славяните до духовната вяра, а животът им до светското познание. Изобличихме и плановете на лукавия, защото с божието провидение доказахме, че вярата в доброто не е нито римска, нито гръцка, а общочовешка и до нея може да се докосне всеки!

А мислите ли, че семената на доброто, които сте засадили, разцъфват чрез кирилицата в съвременната българска книжнина?

Методий: Днес вие не използвате буквите за възхвала на божията доброта. Днес вие продавате словата си за пари, преписвате от шепота на лукавия, който ви е оковал с PR договори, затваряте си очите за истината, уплашени от бутилките с киселина.
Кирил: Неведоми са пътищата божии. Или от толкова много зло Бог отново ще съумее да възкреси доброта или денят на страшния съд действително ще настъпи във вашата епоха и тежко на мнимите жълти мошеници, които обричат душата си на вечни мъки с гнусните лъжи, които заключват в святото славянско писмо.

Интернет и повсеместното навлизане на английския език в ежедневието пречи или помага за разпръскване на божията доброта?

Методий: Вавилонската кула се гради отново, но този път виртуално. Интернет е информация, а информацията е знание. Знанието е добро, но дяволът се опитва да го изопачи в зло чрез лъжи и манипулации.
Кирил: На въпроса, който зададе единствено Бог може да ти отговори. Сам потърси истината, запитай се – парите ли стоят в основата на глобализацията или любовта, ламтежът за власт или стремежът към знание… Ето светът отново говори един език, но разбират ли се хората помежду си?

Вие гледате от високо. Има ли надежда за българската наука, литература и журналистика? Виждате ли начин да спрем нейното падение?

Методий: Аз вярвам в Бог. А за мен Бог е добро и надежда.
Кирил: Във времена на глобализация не можете дори да си представите мащабите на злото. Затова стремете се във вашия мъничък свят, сами пред себе си да бъдете откровени и праведни. Използвайте словото, за да защитавате само доброто и истината. Не чакайте удовлетворение докато душата ви не се отдели от тялото, но земята е само едно изпитание, а Бог вижда всичко. Душите ни са равни в небесното чистилище и пристигат там без пари, джипове, власт и лъжа. Изправят се пред господ обвити само от спомена за делата си. Повярвайте – тогава ръката му отдава всекиму дължимото.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка: Billy Alexander, http://www.sxc.hu

КОЛЕДЕН СЪН

Стандартен

Едно малко момче стоеше будно в дългите зимни вечери с прилепнало към ледения прозорец чело. Колкото по-студена бе целувката на стъклото, толкова по-силна беше надеждата, която караше сърцето му да подскача от вълнение. Детските очи изпиваха черното небе. Припрения им поглед шареше в непрогледния мрак, нетърпелив да улови нежната финна белота на първата рееща се снежинка. Малкото момче се сяпкаше изплашено щом му се стореше, че високо в небето блещука заблудена звезда. Взираше се дълго и упорито докато не се убеди, че се е заблудило и че облаците са обгърнали небето над него. Накрая, в ранните часове на новия ден, сънят го преборваше. Момчето внимателно дърпаше завесите на детската стая – достатъчно плътно, за да му бъде още по-уютно, когато се сгуши под дебелия юрган, но винаги с пролука, за да може и легнал да наблюдава навън и да чака снега. Да чака докато очите му не се премрежат и сънят най-после не обгърне нетърпеливото му сърце в успокояващите прегръдки на детската чистота. Понякога, точно в такива вечери, снегът идваше. От небето започваха да се сипят изящни ледени кристали, вплитаха чистотата си, засипваха грозния град, заглушавайки всичко освен зимния шепот на ледения вятър. На другата сутрин, когато момчето се будеше, не бързаше да отваря очи. Първо се стремеше да усети дали в стаята е студено. Ако беше по-студено от предния ден, сърцето му се изпълваше с надежда, но това нищо не значеше. Тогава се вслушваше внимателно в звуците, които долитаха от вън. Доловеше ли ги приглушени и влажни, някак забавени и нереални, сякаш времето спира, детето се изпълваше с непонятна, обземаща, чиста радост. То скачаше, разпиляваше юргана, залепяше чело на запотеното стъкло, отваряше широко очи и вперваше жаден поглед в парцалите, чиято белота го заслепяваше с магическо щастие. С часове стоеше на прозореца и ревниво наблюдаваше любимият сняг, най-чаканият зимен подарък. Детското му сърчице потреперваше гневно щом видеше хората да газят в снега или да разчистват входовете на блоковете си. Хлапакът се натъжаваше щом другите деца изкачаха от домовете си, за да се гмурнат в белия петмез. Нима другите не се трогваха от бялото съвършенство, от чистотата на тази магия? Нима само неговото съзнание забелязваше тази хармония, нима само момчето се страхуваше да докосне снежното съвършенство или да извърне поглед, за да не изчезне като мимолетно видение от книгата с приказки?

***

Снегът ми липсва. Липсва ми много. Дори и сега дори когато малки и уродливи, но въпреки всичко безкрайно нежни късчета крехък протест, успяват някак да се изплъзнат на цивилизационната цензура “глобално затопляне”, за да сгреят човешките души с ледената си белота… Всъщност снегът ми липсва точно сега, липсва ми повече от всякога! Притаил съм се на леглото. Дланта ми кротко е натежала от чашата Jack, в която се гонят няколко ледчета. Лицето ми е изтръпнало достатъчно, за да не усещам гъдела на струйките емоции, които бликват от очите ми, за да погъделичкат страните ми преди да умрат. Плача докато замъгленото ми съзнание вяло се мъчи да улови някой от реещите се край мен спомени. Мозъкът ми ги визуализира като бледнеещи кадри. Потрепват по стените на тъмната стая, сякаш прожектирани с онези старите апарати, които работеха с крушка от фар на трабант… Мекото им сияние се преплита със светлината на нежните коледни лампички, в които отдавна не вярвам, но и никога не пропускам да закача край прозореца по празниците. Багри утопия, захранени от алкохола магически фреймове забравено щастие, гаснещо откровение, детска любов, която съзнанието ми вяло се мъчи да улови. И така, пиян, тих, циничен към собствената си слабост, заслушан в “Any other name”, която се върти на repeat, аз съм зареял поглед през притворените завеси. Там виждам снега. Дрипави парцалчета, които танцуват, бели светулки, чезнещи из морето от емоционален човешки мрак. Гледам навън и тихо ридая. Тъжно ми е, защото именно откровението, към което се стремях, за да съхраня магията, ми разкри, че и коледа е лъжа, от която един комерсиален мит се е възползвал. Тъжно ми е, защото няма как да усетя отново снега.Тъжно ми е, защото дори снегът не съумява да трогне и стопли изстиващото ми сърце. Тъжно ми е, защото съм твърде пиян, но отново не мога да вкуся от простичкото щастие, в което се давех без капчица алкохол – тогава, преди, още, когато пламъкът на любовта в крехката детска душа не беше повяхнал, а всичко бе толкова истинско.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка: Пламен Четелязов