Tag Archives: емоции

РАНОБУДНОТО МАЛЦИНСТВО

Стандартен

1458628_756721047687816_1121095753_n

В училище природно интелигентните деца (не зубрите) винаги намират начин да изпъкнат над масата. Те, разбира се, приемат това за даденост и се чудят на повечето свои съученици, чиито крайна проява на дедуктивна мисъл е: 2+2=4. Природно интелигентните деца стигат до там да презират онези свои връстниците, които не вникват в нещата, не са емоционално ангажирани или пък са тотално примирени с норми и правила – клишета.

Няма нищо по-лошо от възпитание, което се уповава на клишетата. Първични бариери, врязани насилствено в мозъка на всеки малчуган. Такова възпитание дебне, то е винаги там, подрънква с вериги, люлее окови, строи килии. Потъпква човешките сетива, игнорира порива, гаври се с обърканото съзнание, дискриминира идеалите, изнасилва божествената искра.

Креативното заобикаляне на клишетата носи толкова много позитиви. Социални и чисто личностни позитиви, които помагат на природно интелигентните деца да осъзнаят комплексите си, превръщайки се в естествени лидери.

За съжаление природно интелигентните деца са просто деца. Те не долавят, че успехът им се дължи на примирените със сивотата и смачкани от злободневното възрастни. Чичковци и лелки, които не намират време и мотивация да спорят с всезнайковци, оставяйки това за учителите. А учителите, не по-малко примирени и смачкани, са готови да поощрят всеки, който не си бърка в носа по време на час и може да навърже пет-шест думи в изречение, което следва някаква логика, от която ясно прозира определена емоция.

В университета природно интелигентните, вече пораснали, деца отново намират начин да изпъкнат над масата. Те обичат да задават хитри въпроси, които уязвяват професорите, търсят логическите противоречия в лекциите на асистентите и често сътворяват унищожителни паралели между реалността и написаното в учебниците, доказвайки категорично несъвместимостта им. Тук природно интелигентните млади хора започват да се сблъскват с инертната маса от обидчиви зубри – асистенти и професори с неосъзнати комплекси и болно его. Те не могат да си затворят очите пред акъла на даден всезнайко, който, ако и да е като хуй в гъза им, си плаща таксата, а и явно е купил учебника им – иначе как доводите, които използва, за да разкритикува написаното, биха били така влудяващо неоспорими. Не – те не могат да си затворят очите и няма да го скъсат, но могат с лекота да му забият една тройка за назидание. Но на природно интелигентните младежи им е през оная работа за това. Залутани из приключенията на студентския живот те са се гмурнали дълбоко в безбрежното алкохолно море, милвано от синтетичния бриз. Там търсят изход от несподелената любов и социално-класовото разделение, чиито абсурди опитват да наврат в матрицата на идеалите, които са си изградили в детството. Матрица, която съзнанието припознава за вярна, но и която е не по-малко безумна и несъвместима с реалността от безсмислиците в учебниците на масата от презрени академици.

В живота природно интелигентните хора нямат никакъв шанс. Това им идва така ненадейно, че неизбежното емоционално залитане в този момент може да се окаже фатално… Животът се грижи за масата, а личността в никакъв случай не е приоритет. Масата от безмозъчни тъпанари с ампутирани емоции е… за съжаление маса. „Колкото повече, толкова повече!” А мнозинството алчно моделира средата за себе си. И всички онези, които са били презирани, защото са първични, глупави, комплексирани, алчни, интриганти, зубри или просто зли се оказват могъща армия от шибани зомбита, които няма как да бъдат надвити, защото злите заклинания, поддържащи ги активни и агресивни, са непонятни… Непонятни за някой по-добър от тях.

Оказва се, че вярата в доброто е губене на време. Откровеността е глупост. Съвестното трудолюбие противоречи на инстинкта за самосъхранение. Митът, че природната интелигентност е преимущество се оказва лицемерие. Твърдението, че креативността е плюс е лъжа. Емоционалната ангажираност е лудост, а дедуктивната мисъл носи повече болка дори от емоциите…

Всъщност борбата за мечтите май е най-голямата грешка.

© Пламен Четелязов, автор

ЦЕНЗУРА

Стандартен

Ние сме първични същества, които живеят цензуриран живот. Самите гени са първични носители на екзистенциални ограничения. Дали ще сме здрави или болни, красиви или грозни, слаби или дебели, талантливи или бездарни, смели или страхливи… Гените определят дали ще ни замерят с лайна или валентинки, дали вратите на купона ще се отварят или затварят пред нас. А неимоверните усилия за самоусъвършенстване нямат голямо значение. Изразходваме толкова много енергия, за да изкараме тежестите на статуквото извън равновесие, а това въобще не е битка с дългосрочна перспектива. Всеки човек има съдба, но тя не е записана из страниците на някоя дебела книга в рая или ада, а е закодирана в собственото му тяло. Възпитанието е първия обществен инструмент на цензурата. В началото учи колко и какво да ядем, кога да се къпем, спим, смеем и плачем. После определя дали сме българи или македонци, християни или мюсюлмани, комунисти или фашисти. През цялото време разграничава лошите от добрите, странните от нормалните, страшното от полезното. Възпитанието облича първичната човешка природа в социална адекватност, то зашива хората в нея. Униформата сраства с човешките тела и ние спираме да я усещаме. Малцина свалят този костюм през годините, дори само за да го изперат и закърпят. Цял живот крием емоциите и поривите из дълбоките джобове на тази дреха, засрамени от голотата на съзнанието си. А като всеки тоалет и този умалява, излиза от мода, спира да ни отива. Но родителите винаги ще ни харесват в него. Не толкова, защото те са ни облекли така, а по-скоро, защото в очите им си оставаме деца завинаги. След възпитанието червения химикал поема медийната действителност. Не подценявайте медийната действителност! Още от как бебешкия поглед клъвне на агресивните образи в монитора за първи път, та чак до края, човекът ги търси, за да го научат как да си достави удоволствие. Медийната действителност дефинира понятията нещастник и лидер, готино и смотано, красиво и грозно. Посочва ни към какво трябва да се стремим и какво на всяка цена да отбягваме. Разказва ни какво е хубав живот и как можем да си го купим. Обяснява ни какво е любов и кой не е достоен за нея. После започваме работа. Работата цензурира свободата ни, вкарва я в график, консумира я през работната седмица, за да я преживяме през почивните дни. И ето ни днес – слепи, глухи и неми роби, най-малко общо кратно на първични нагони, мухлясало възпитание и порочна медийна действителност. А времето ни изтича, дирята му секва с блясък от косата на смъртта, която цензурира самото ни съществуване.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка asifthebes, http://www.sxc.hu

СИНТЕТИЧНО БЕЗВРЕМИЕ

Стандартен


Стоя до прозореца, наметнат с уютната топлина на дома, и гледам зимата на вън. Пловдив е южен град – сняг тук вали рядко, а и нежните бели кристалчета са жестоко репресирани от човешката цензура “глобално затопляне”. Зимата под тепетата не е олицетворение на приказната ледена белота, с която Богдан Русев обгръща Белегаст в приказките си. Повече прилича на мърлявия заскрежен брезент, с който комшията увива своята лада през зимните месеци. Въпреки това е студено. От телевизора изтича сутрешния блок на една от националните медии. Някакъв дебел чичко, облечен в износено сиво и грозно кафяво яростно обяснява вредата от наркотиците. Огромните желирани бузи често се разтрисат от тътнеща никотинова кашлица, а торбичките под очите му приличат на мазоли, пълни с алкохол. Чичкото е психолог и явно е много начетен. Той се пени ерудирано, разобличавайки марихуаната, която докарва шизофрения, кокаинът, който причинява инсулт и амфетаминът, който обрича жертвата си на сърдечен удар. Поставя различните видове наркотици под знаменателя на психозата и посочва с обвинителен пръст незадоволителния стандарт на живот в България, който атакува семейната клетка, руши идеалите и отприщва различните форми на зависимост. Чичкото защитава тезата си блестящо и с чувство на удовлетвореност се отправя към най-близкото кръчме за по ракия докато жълтеникавите пръсти трескаво мачкат пакета цигари в джоба на сакото. Трябва да му се признае – психологът безспорно е прав. И какво от това? Късно вечер, докато тежкото червено вино изплаква стреса от ежедневието, а запаленият фас дарява илюзорно чувство за уют, е твърде лесно и някак естествено да бъдат отричани онези другите, зомбитата потънали в бялото безвремие на канавките и порутените руини. Повечето от хората уповаващи се на легалната дрога, припознават враг във всеки наркоман и нямат търпение на следващия протест за премахване на акциза върху домашната ракия да вдигнат и няколко лозунга против зависимите и циганите. Ей, така – просто да се разбере, че имат активна гражданска позиция. “Постройте комуна!” – казват те. “Съградете я на някой отдалечен дунавски остров и ги затваряйте там! Така обществото помага, така ще излекуваме тази зараза, но първо, нека да пуснем ток по оградата за по-сигурно!”. Зависимостта от наркотиците не е болест, тя не е вирус и не дебне само отрепките. Наркоманията е ОСЪЗНАТ СИНДРОМ НА ЕМОЦИОНАЛНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ. Наркоманът не ловува психологическата еуфория, не преследва прилива на витална енергия, не търси химическа лумпинизация, за да твори престъпления. Той просто иска да изпълзи в страни от безличното общество на нормалните, търси скривалище от лицемерния маскарад на злободневието. Възпламенява чувствата в собственото си аз посредством грозни синтетични субстанции и така емоции предназначени за цял един живот бясно изгарят само за няколко кратки години. Зависимостта от наркотиците не е икономически проблем! Тя се предопределя от ужасяващата емоционална рецесия затлачила повсеместно човешките общества. Наркоманията е производна на емоционалния крах у една арогантна цивилизация и всеки носи своята вина за това. Отговорността обаче поемат само най-емоционалните. Продължавам да стоя до прозореца, наметнат с уютната топлина на дома. Гледам зимата… Студено е. А там някъде из мръсните канавки на живота, притаени по склоновете на тепетата, скрити в руините на града се гърчат децата на цяло едно изгубено поколение. Потопили душите си в бялото безвремие на дрогата те се лутат в спомените за невъзможни емоции. Питам се – пука ли ми за тях и техните забравени огнени видения. Съжалявам ли онези, които изкупват вината на всички ни…

© Пламен Четелязов, автор

Снимка: Moon2112, http://www.sxc.hu