Tag Archives: алкохол

РАНОБУДНОТО МАЛЦИНСТВО

Стандартен

1458628_756721047687816_1121095753_n

В училище природно интелигентните деца (не зубрите) винаги намират начин да изпъкнат над масата. Те, разбира се, приемат това за даденост и се чудят на повечето свои съученици, чиито крайна проява на дедуктивна мисъл е: 2+2=4. Природно интелигентните деца стигат до там да презират онези свои връстниците, които не вникват в нещата, не са емоционално ангажирани или пък са тотално примирени с норми и правила – клишета.

Няма нищо по-лошо от възпитание, което се уповава на клишетата. Първични бариери, врязани насилствено в мозъка на всеки малчуган. Такова възпитание дебне, то е винаги там, подрънква с вериги, люлее окови, строи килии. Потъпква човешките сетива, игнорира порива, гаври се с обърканото съзнание, дискриминира идеалите, изнасилва божествената искра.

Креативното заобикаляне на клишетата носи толкова много позитиви. Социални и чисто личностни позитиви, които помагат на природно интелигентните деца да осъзнаят комплексите си, превръщайки се в естествени лидери.

За съжаление природно интелигентните деца са просто деца. Те не долавят, че успехът им се дължи на примирените със сивотата и смачкани от злободневното възрастни. Чичковци и лелки, които не намират време и мотивация да спорят с всезнайковци, оставяйки това за учителите. А учителите, не по-малко примирени и смачкани, са готови да поощрят всеки, който не си бърка в носа по време на час и може да навърже пет-шест думи в изречение, което следва някаква логика, от която ясно прозира определена емоция.

В университета природно интелигентните, вече пораснали, деца отново намират начин да изпъкнат над масата. Те обичат да задават хитри въпроси, които уязвяват професорите, търсят логическите противоречия в лекциите на асистентите и често сътворяват унищожителни паралели между реалността и написаното в учебниците, доказвайки категорично несъвместимостта им. Тук природно интелигентните млади хора започват да се сблъскват с инертната маса от обидчиви зубри – асистенти и професори с неосъзнати комплекси и болно его. Те не могат да си затворят очите пред акъла на даден всезнайко, който, ако и да е като хуй в гъза им, си плаща таксата, а и явно е купил учебника им – иначе как доводите, които използва, за да разкритикува написаното, биха били така влудяващо неоспорими. Не – те не могат да си затворят очите и няма да го скъсат, но могат с лекота да му забият една тройка за назидание. Но на природно интелигентните младежи им е през оная работа за това. Залутани из приключенията на студентския живот те са се гмурнали дълбоко в безбрежното алкохолно море, милвано от синтетичния бриз. Там търсят изход от несподелената любов и социално-класовото разделение, чиито абсурди опитват да наврат в матрицата на идеалите, които са си изградили в детството. Матрица, която съзнанието припознава за вярна, но и която е не по-малко безумна и несъвместима с реалността от безсмислиците в учебниците на масата от презрени академици.

В живота природно интелигентните хора нямат никакъв шанс. Това им идва така ненадейно, че неизбежното емоционално залитане в този момент може да се окаже фатално… Животът се грижи за масата, а личността в никакъв случай не е приоритет. Масата от безмозъчни тъпанари с ампутирани емоции е… за съжаление маса. „Колкото повече, толкова повече!” А мнозинството алчно моделира средата за себе си. И всички онези, които са били презирани, защото са първични, глупави, комплексирани, алчни, интриганти, зубри или просто зли се оказват могъща армия от шибани зомбита, които няма как да бъдат надвити, защото злите заклинания, поддържащи ги активни и агресивни, са непонятни… Непонятни за някой по-добър от тях.

Оказва се, че вярата в доброто е губене на време. Откровеността е глупост. Съвестното трудолюбие противоречи на инстинкта за самосъхранение. Митът, че природната интелигентност е преимущество се оказва лицемерие. Твърдението, че креативността е плюс е лъжа. Емоционалната ангажираност е лудост, а дедуктивната мисъл носи повече болка дори от емоциите…

Всъщност борбата за мечтите май е най-голямата грешка.

© Пламен Четелязов, автор

Advertisements

СЪН В ЛЯТНА НОЩ

Стандартен

  По това време бях обсебен да изпращам CV-та до всяка софийска редакция с надеждата, че някой ще ми даде шанс, като по филмите. Беше ми писнало да водя рубриката „сексуално” в mylife и исках някой да хареса другите ми писаници. Отговориха ми единствено от българското издание на Glamour и ми предложиха хонорар, за да напиша текст по темата… „ най-невероятния секс в живота ми”. Освен това тъкмо бях прочел разни неща на Богдан Русев, който е любим писател, но понякога ми се струва, че попрекалява. Затова и си направих майтап с цялата работа. Публикуваха го, но после май схванаха майтапа, който явно не беше приет добре. Така и не ме потърсиха повече. Текстът е преди коректорската и редакторска намеса.

Грохотът на партито бе толкова могъщ и алчен, че сграбчваше сърцата на присъстващите и настройваше техния heart beat според извратените духовни нужди на анонимния диджей. Плажът беше претъпкан с издивели хора, а нощта ги превръщаше в плетеница от черни силуети, като клокотещ катран. Приютен в подножието на диджейския пулт, солиден като сарумановата кула Ортанг, аз отпивах от едно бакарди, за което някак си се преборих, и се наслаждавах уединено на прохладния морски бриз, изпиващ капчиците пот от горещото ми чело.
Не бях дошъл сам, но приятелите ми ме изоставиха преди часове. Гмурнаха се в анонимното стълпотворение от хора, следвайки някакъв първичен порив, някакъв праисторически ловен зов, който ги задължаваше да търсят момиче, с което може и да стане. Смешно наистина, имайки в предвид успеваемостта на зарибяването, характерна за нашата компания при подобни обстоятелства. По една случайност се намирахме на заградения плаж пред някакъв неприлично скъп хотел, в който можеш да се напиеш само с покана, а цяла армия от мутри дежуреше наоколо, за да не допусне разни прошляци, като нас самите, да се вмешават в лудостта на вилнеещите гъзари. Ние бяхме 5 човека, пристигнахме от Пловдив в една очукана Астра, която издъхна на стотина метра от партито, точно до паркинга с бентлитата, майбасите и миникупърите. Общите пари, с които планирахме характерната 7 дневна морска вакханалия, се равняваха на цената на една бутилка от бялото искрящо вино, с което кой знае защо масово се заливаха наоколо.
Музиката обаче беше яка, алкохолът бърникаше в съзнанието ми, а съвсем близо онемелите от тътена на колоните вълни пръскаха брега с пяна и водорасли. Ето защо аз истински се наслаждавах на партито и нямах никакво намерение да развалям целият айляк с неуспешни и жалки опити да се сдобия с телефончето на някоя разлигавена мутрафонска щерка или алчна златотърсачка. Просто стоях със затворени очи, морският бриз ме целуваше по лицето, а музиката отмиваше стреса от съзнанието.
Първо долових аромата и – когато усети подобен аромат, мъжкото съзнание автоматично превключва на автопилот и започва да рисува образи, залъгано успешно от първичната си същност. Беше ми познат – парфюмът “Be delicious” на Дона Карън от 2005 година. Плътното ухание ме обгърна нежно, погъделичка рецепторите ми с вкусната си свежест и ме застави да отворя очи. Малко се страхувах, че парфюмът няма да и отива, но веднага щом погледите ни се срещнаха аз разбрах, че той е само щрих, блед контур на красотата и. Някаква светлина галеше лицето и, а дългите платинено руси кичури на мократа и коса контрастираха на дивите катранено черни силуети, които се гърчеха във фона зад нея. Очите и бяха прями и сини, като на онези хъските, които понякога ме гонят на сън само за да разбера, след като съм бягал цяла вечер, че просто искат да си поиграем. Крехката им красота беше подчертана стилно с тъмна очна линия, чиято не прецизност бе готин реверанс към естествения им чар. Изразителните устни, под сладкото чипо носле, бяха семпло оцветени от свеж бледорозов гланц. Прилепнала черна тениска следваше очертанията на гъвкавото и тяло, а изрязаното деколте, по-скоро акцентираше, наместо да прикрива очевидните преимущества, с които природата я беше дарила. Имаше черни ръкавици без пръсти, които започваха от лактите. Момичето се приближи до мен, прегърна ме и прошепна “Ела при мен.” Хвана ме за ръка и ме поведе право към хотела. Вървях зад нея, без да промълвя нито дума, но унесът не ми попречи да се насладя на дългите слаби крака и стегнатото дупе, които си личаха въпреки небрежните светлосини дънки. Спомням си, че разни мутри отваряха врати пред нас, без да задават никакви въпроси и скоро се потопихме в прохладния и ароматен сумрак на някакъв тузарски апартамент, който мързеливо се тресеше от глухия тътен на партито навън. Влезнахме в банята. Меките пламъци на десетките огромни свещи рисуваха светлина по стените. Имаше джакузи, а в него брюнетка с пъргав поглед, който с любопитство пробяга по тялото ми. “Него ли?” попита тя, а момичето от плажа кимна утвърдително после пусна ръката ми обърна се към мен и започна да ме целува и разсъблича.
Потопих се в джакузито с двете момичета, а пламъчетата на свещите разцъфнаха, като огнени цветя. Чак когато се притиснаха към тялото ми аз разбрах на кого ми приличат. Лицето на блондинката беше досущ като на Джена Джеймисън, но много по-младо и невинно. Брюнетката пък изглеждаше точно като Ева Анджелина. Те обръщаха внимание една на друга и на мене по равно, а замъгленото ми от алкохола съзнание възприемаше всичко като сладострастен и изпепеляващ, с греховната си сласт, танц, в който ние се бяхме преплели. Целувахме се, галехме се един друг, бяхме се отърсили от целия свян и всички задръжки, а душите ни преливаха една в друга, давещи се от първичната страст, на която ни осъждат човешките тела. Фактът, че сцената се развиваше в един непосилно скъп мутрафонски апартамент възпламеняваше либидото ми с някакво извратено усещане за постигната социално – класова мъст. Удоволствието и магията на момента допълнително се усилваха от факта, че такива неща просто не се случват на комплексари като мен, особено като не съм направил нищо, за да ги заслужа. Всичко беше твърде мъгляво и нереално, но аз не обръщах внимание на това, защото сладострастната кулминация избухна, като фойерверк, като магическа бомба, като огнените езичета които пълзят по короната на Луцифер…
После изплувах в себе си задъхан и объркан. Беше тиха вечер, аз бях на собственото си легло в Пловдив и клепах като заслепен бухал, а само едно омазано и лепкаво усещане ми напомняше за странния сън, от който тъкмо се пробуждах.
На другия ден пиех кафе и пушех цигара, докато чаршафите ми се въртяха в пералнята. Мислех си за влиянието, което пандемията от комплекси и порно може да има върху момчешкото подсъзнание и си говорих под носа: “Е по-невероятен секс от това няма на къде”.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка: duchesssa, http://www.sxc.hu

ЧЕСТИТ 1-ВИ АПРИЛ

Стандартен

1-vi april

Нека на най-българския празник бъдем честни, нека си признаем – животът ни е една голяма, мазна, грозна, безскрупулна лъжа. Дишаме въздух, в който трудно се открива кислород. Храним се със сирене без мляко, колбаси без месо, зеленчуци без вкус. Пием вино, което няма нищо общо с гроздето и водка, която има всичко общо със синтетичните експерименти. Модифицираме външния си вид със силиконови цици, керамични зъби, пластмасова коса, без да обръщаме внимание на хемороидите, изобличаващи закърнелите ни тела. Лекарствата, които ни продават в аптеките са менте. Плащаме най-скъпите европейски цени за горива чиято стойност на световните борси отдавна не е била по-евтина. Плащаме си за най-евтиното образование в Европа, а в замяна получаваме диплома без никаква практическа стойност. Българския пазар на труда търси разнообразни специалисти, а единственото, от което се нуждае е обслужващ персонал в перални. Правим се, че работим, а работодателите се правят, че плащат. Изопачаваме материалното си благосъстояние със скъпи телефони и пунтажи на маркови дрехи, за който сме прежалили поне две заплати. В петъците се преструваме, че лъскавите барове отговарят на мизерния ни лайфстайл. Комплексарите се припознават с мутри, мастиите се отъждествяват с чалга софт-порно пачи. Твърдим, че обичаме, а единственото, което ни възбужда е виаграта. Смъркаме лайна, пушим лайна, на сутринта серем кръв. Преструваме се, че общуваме, а дори не чуваме хлиповете на собствените си деца. С ентусиазъм плащаме на Васко да се прави на гей. Не сме склонни да дарим нито лев за изоставените циганета на България и успешно се правим, че не съществуват. Политиците лъжат, че ще ни оправят по един начин, а ни оправят по съвсем друг – разправят, че служат на народа, а смирено чакат заплатата си от разпенени олигарси. Обществото ги осъжда бунтовно, но тайно мечтае да заеме мястото им, да бръкне в меда, че чак да му потече по брадичката. През цялото това време оттатък Средиземно море милиони хора като тебе и мен умират от глад, СПИН и куршуми произведени в Казанлък. Децата им са увехнали черни цветя, а мухите изпиват огромните им тъжни очи. И въпреки всичко това ние в България обвиняваме световната конспирация за бедите си, тя и комшията, който разбира се, че е селяндур. Честит 1 април! Честито и майната ви!

Списание “MyLife”/Брой 14/Тема на броя: На зелено

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

A SPIRITUAL BLAST

Стандартен

a spiritual blast

Хм… Как така Нова година е днес? Защо не е на 4-ти август, примерно… По дяволите, знаете точно какво имам предвид – всеки един миг, всяка една секунда Земята прави една пълна обиколка около Слънцето в сравнение с предния път, когато е прелетяла в the big bang after party ритъма през точно тоя край на шибаната ни Слънчева система. Е, разбира се, съществуват теориите за непрекъснатото разширяване на материята, която в общи линии гласи, че независимо от всичките липосукции, на които се подлагат родните чалга светини, всяка секунда техните, преждевременно състарени от суета и полова амортизация, тела нарастват с хиляди километри в пространството. Спокойно – разбира се, че те самите няма как да забележат това въпреки часовете, които прекарват пред огледалото зачудени с какви дрехи и кремове да скрият целулита, набраздил изобличаващо отражението на прехвалените им задни части. Просто всичката материя нараства пропорционално, сещаш ли се… Както и да е. Освен оправдание за закръглените мъжки мехове след 25-тата година, доказването на тази теория би означавало, че никога не е Нова година, защото Земята никога не минава през едно и също място в пространството, което означава, че съвсем не се върти около Слънцето, а всъщност се е втурнала напряко през материята на времето и е устремена към края му. Чат ли си? Няма Нова година, няма край на данъчното дванадесетмесечие, няма данъци – има повече пари за бира, водка, синтетични експерименти и порно във всичките му направления. И макар точно в този миг да съм обграден от гореизброените блага – master постижение, шедьовър на милионите, на милиардите години еволюция на някакви си белтъчини в следствие някаква си радиация – единственото, за което мен ме е грижа е, че Нова година си е баси илюзията, абсолютна лъжа – поредната система създадена от хората, за да наглежда собствения им живот, който постоянно се изплъзва от илюзорния контрол на ръцете им. Смътно дочувам дигитално изроден глас, който брои на обратно с тежкия тембър на смъртта от романите на Тери Пратчет.
–    5, 4, 3, 2, 1…
После настава любимия ми миг. Светлините угасват, музиката затихва, лудостта на абсолютно нетолерантната към собствените си емоции и гласни струни тълпа се стапя в тъмнината. Всичко това трае само миг разбира се, но благодарение на удара, който получих в главата си, когато паднах от крушата на село като малък, а по вероятно благодарение на химическите съединения алкохол, които сърцето ми изстрелва посредством врящата, бълбукаща кръв, поразявайки всякакви нервни окончания, диверсирайки мозъка, взривявайки съзнанието… Та благодарение на нещо аз си мечтая, че имам дарбата да забавям времето около себе си. Може би успявам да спра усета си за пропорционално нарастващата материя, изтръгвам се от това измерение-затвор и по този начин инстинктивно зная как да разгранича материята на времето от материята на съществуването, която си визуализирам като лъч светлина, който мога да препреча с ръка. И точно в онзи миг – точно преди електронният хаос да експлодира в колоните със светлината на стотиците лазери и прожектори, секундата преди хората да започнат да реват настървено, спокойни, че имат повод да бъдат първични – тогава аз долавям как земята си поема дъх. Тогава усещам топлината на хилядите запотени човешки тела край мен – лудите, които са приютили съзнанията си на това парти в зимната вечер. Чувам как всяка една нежна снежинка тупва обезличена в бялата покривка навън. Имам достатъчно време да полетя, мога да се извися дори в планината, да се вмъкна в нечия мрачна бърлога, да се сгуша на влажния мъх до огромното космато туловище на някоя унесена в дълбок зимен сън мечка и загледан в бялата пара, която издиша равномерно с мощните си дробове, да се разтворя в себе си, за да докосна звездите. Разбираш ли – аз, ние имаме време за всичко това, имаме го за един миг. Ние имаме цялото време на света, но не разполагаме с него защото не осъзнаваме как да подчиним нефизическата материя изграждаща нашето измерение.
–    HAPPY NEW YEAR!
BOOM! И пак BOOM! И пак BOOM! И пак BOOM! И пак BOOM! А после дивашки крясъци, раздиращи вселенската хармония писъци, криво излияние на човешката страст. Ярка светлина, помита погледа ми. Вече нямам нужда от адекватното си съзнание. Време е да поспи, да почине. Главата ми се отмята назад от ударната вълна, помитаща пространството в залата. Тялото ми пелтечи в опита си да прочете посланието на електронния гений, покачен на пулта за Диджея. Този убиец на моите мигове безвремие, този пророк еднодневка, този Буда менте! Хора край мен вдигат ръце и прекланят глава пред неговото величие, други се прегръщат задушени от самарянската любов внушена им от дигитални и синтетични субстанции, трети пият в чест на момента, в който всеки бленува на живо за едно илюзорно ново начало. Не – вече наистина нямам нужда от адекватното си съзнание – то сънува, сънува музика, припява си „Who am i?“ на Peace orchestra, рее се с флегматичния супертътен на откровената тъга, олицетворение на пълната човешка безпомощност. Ръцете ми са като откачени, главата ми се килва, краката ми залитат самоволно, тялото ми се тресе с нестинарска ярост в първичен псевдо танц, а в очите зад притворените клепачи се разкривяват сенките на другите съществуващи край мен… Автопилотът ми им внушава тотално густо, обилно наквасено с алкохол, но съзнанието ми отдавна не е при тях – то тихо сънува несъществуващи спомени за едни по-щастливи мечти.

Списание “MyLife”/Брой 09/Тема на броя: Дзън-дзън

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

КОЛЕДА, СВЯТА СИ ТИ? ДРЪН-ДРЪН…

Стандартен

koleda svqta si ti

Знаете ли, че исусовият рожден ден подозрително съвпада с датата на най-големите варварски празници, чествани от римските и лапландските прадеди? Коледа всъщност е един коварен маркетингов ход, с който през 334 година бранд мениджърите на папа Либерий продължават агресивното налагане на християнския продукт в съзнанието на варварския потребител. Други успешни средства за медийно внушение били коженият камшик, добре наточената брадва, казанът с врящ катран… Дълги години те са прилагани при всеки опит за получаване на патентно правосъдие свързано с марката 25 декември. Това обаче никак не смущава кръстоносната армия, която всяка година около 25 декември обсажда моловете и щурмува магазините. Ето кое накара мениджърите на MyLife да ме изпратят в командировка до Лапландия, за да взема интервю от един истински коледен символ – Дядо Коледа. За да посетиш измерението на Дядо Коледа ти е необходимо да хванеш по пътя на евтиния твърд алкохол, после да смениш със синтетика на разклона между разсъдъка и лудостта и накрая да се прехвърлиш на бира за около 30 минути. И така – ето ме в заскрежена Лапландия на стотина метра от входа на коледната работилница. Изглежда точно като Кремиковци, но всичко е боядисано в най-веселият оттенък на розовото. Закачливият цвят контрастира с настроението на тълпа разгневени джужета, протестиращи пред оградата направена от украсени елхи. Те развяват надписи: “Не на съкращенията”, “Лапландия за лапландците” и “Дядо Мраз – педерас”. Известно време отказват да ме пуснат, но две мутри в прилепнали жълти костюми и червени шапки с пискюли им пускат стария албум на “The Birthday Massacre” и джуджетата се разбягват с писъци. Единия от коледните биячи ми обяснява, че музиката на тази група действа на приказните герои така, както чалгата на българските интелектуалци. В двора ме посреща самата Снежанка. Облечена е единствено с оскъдно коледно бельо на “VictoriasSecret”, но не и е студено. Снегът под дългите и крака се топи по-бързо от имиджа на Бойко Борисов. Знойното и тяло е по-горещо и от глобалното затопляне, а под задължителната коледна шапка с пискюл се диплят изрусени слънчеви къдрици. Тя ме поздравява на мек български. Оказва се, че е родом от Симеоновград, 2 курс “Маркетинг” в УНСС. Назначили са я на работа като Снежанка по програмите за културен обмен. Казва, че работата не е тежка, плащат и over time, служебното бельо си остава за нея, а и вече няколко агенции за модели са проявили сериозен интерес към професионалния и потенциал. Снежанка ме въвежда в кабинета на Дядо Коледа. Старецът се е разплул в огромно кожено кресло пред 22 инчов wide screen и реди Solitaire. Сенките под очите му приличат на огромни черни мазоли, пълни с алкохол. Въпреки набузения климатик е навлякъл задължителния червен кожух и емблематичната шапка с пискюл, но не носи панталони. Сядам на бюрото срещу него. Докато приготвям диктофона Дядо Коледа ми налива уиски, сипва и на себе си заедно с чаша кола. Обяснява, че предпочита уискито чисто, но колата е задължителен атрибут при всякакви медийни прояви и фигурира в длъжностната му характеристика.
Дядо Коледа защо нямаш панталон?
О, имам стотици чифтове, но малките сополанковци вечно ги напикават, докато седят на коленете ми, и всичките ми гащи в момента са на химическо.
Каква е цялата тази работа с протестиращите джуджета?
Ами виж сега, наскоро ги уволних до едно. Само мрънкаха за по-големи осигуровки и подобряване на условията на труд, малките копелета.
Кой ще прави играчките на децата сега?
Наех китайци и да ти кажа много съм доволен.
Китайците не вярват в Дядо Коледа…
Единственото, в което Китайците не вярват е доброто качество. За това пък вярват в заплата от 2 долара на месец, което в тази рецесия си е шестица от тотото.
Ти вярващ ли си?
Да. Вярвам, че парите в днешно време са еквивалент на религиозната свобода.
Ще се отрази ли световната финансова криза и на твоя бизнес?
Абе щом в такава изостанала държавица като вашата миналата Коледа похарчихте 740 милиона лева за подаръци, значи бизнесът пак ще си процъфтява.
На какво се дължи комерсиалният успех на Коледа?
На гузната човешка съвест. Вие се нуждаете от такъв един ден в годината, в който с много пари и малко лицемерни усмивки да се опитате да замажете егоистичното си съществуване. И на алкохола също. Коледа е голям повод нали? Наздраве!
Наздраве Дядо Коледа. Всъщност ти не си работил цял живот това нали?
Един от проблемите на безсмъртието е, че периодично на няколко века задължително следва преквалификация. Преди всичките тия глупости с Коледа работех като трол и на 25 декември палех кладите на северните народи. Нямаш представа в какви филми ни забърква приказната ни природа.
Кой е любимият ти филм?
“Bad Santa”. Гледал съм го стотици пъти. Някак си се припознавам с лирическия герой.
Какви подаръци най-често си пожелават децата?
Ами зависи. В Африка обикновено ме молят за храна. В Америка голям хит са action фигурите на Бийвъс, Бътхед и Буш например. В твоята държава на мода са телефоните с полифонични чалга мелодии. Такива неща.
Кое е най-хубавото и най-лошото на твоята работа?
Най-хубавото е, че е сезонна и цяло лято се излежавам гладко избръснат на Хаваите. Най-лошото са полетите с шейната. По това време на годината времето е ужасно – вкочаняващ студ и коварна турболенция. Рудолф не пилотира както преди от как го раниха. И той е безсмъртен, а както знаеш всяка година елените добавят по едно ново разклонение на рогата си, та провокира внимание у ловците, няма как. Иначе е време да се махаме от тук. Току що ми съобщиха по hands free-то, че джуджетата са атакували оградата с коктейли молотов. Миналия месец китайците смениха борчетата с изкуствени елхи, а те горят като барут!
Нещо, което искаш да кажеш за феновете си в България?
Ами радвам се, че линчувахте онзи комунистически самозванец Дядо Мраз! Още ни бъркат понякога. Доколкото знам го взривихте с мавзолея нали – Хо, хо, хо!

Списание “MyLife”/Брой 09/Тема на броя: Дзън-дзън

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

ИНТЕРВЮ С ПЛАМЕН ЧЕТЕЛЯЗОВ

Стандартен

plamen chetelyazov

– Здравей Пламене. Пак те намираме в “Безистенъ”…

– Не сте ме намирали – дойдохме заедно. И изобщо, ако още от сега започваш с тия тъпи клишета ти предлагам дружно да се съсредоточим върху бирата, а интервюто да си го напишеш утре сам.

– Агресивен си както винаги…

– Не бих казал агресивен – по-скоро се правя на интересен.

– Защо?

– Защото си нямам друга работа.

– Като каза работа, кога смяташ да си намериш такава? До колкото знам си безработен.

– Ами виж – хванал съм тука една работа и ако стане ще те оправя и тебе…

– Не бе сериозно…

– Значи по принцип работата е за маймуните.

– …

– Добре де добре. Ами да не работя. Има редица обстоятелства, които не ми позволяват да си намеря свястна работа. Започват с характерния, за всички пловдивски интелигенти и бохеми, мързел. Минават през ненормално развитото его, вродената нетърпимост към хората и прекалено нереалните мечти, за да катастрофират в българското посткомунистическо, псевдокапиталистичеко, поп-фолк, софт-порно настояще.

– Е какво – един вид ти е под достойнството да се потрудиш за някой лев, като наместо това си решил да експлоатираш родителите си? Ако не се лъжа вече си на 25 години нали?

– Да бе на 25 години съм. И не – не ми е под достойнството да се потрудя за някой скапан лев. Повръща ми се обаче, когато някой селяндур си трупа няколко хиляди скапани лева в повече от моя труд, а единственото, което аз получавам са подаяния. Въобще капитализмът е най-отвратителния обществен строй, а българският псевдокапитализъм все едно е продиктуван от сценаристи наврени в усмирителни жилетки, живеещи в онези жълтите сгради с решетките от вътрешната страна на прозорците и отегчените лелки с големите инжекции.

– Е каква е алтернативата на капитализма според теб?

– Комунизъмът!

– Сериозно?

– Абсолютно! Занимаваш се със средноаритметичното между това, което умееш и онова, което желаеш, а всички получава еднакво, защото трудът на всеки е еднакво важен за обществото. Въобще – много е важно да се прави разлика между илюзорния комунизъм, като чиста икономическа идеология за разпределението на благата и труда, и реалния комунизъм, изграден от алчни източноевропейски комплексари с крайни капиталистически нагони. Иначе идеята на капитализма също не ми е чужда – колкото повече работиш толкова повече да получаваш – нали така? Само дето, за да е читаво изпълнението, трябва основите на капиталистическото общество да са стъпили върху устоите на най-чистите демократични идеали. Иначе виж какво става – колкото си по-безскрупулен и нагъл, толкова по-малко работиш и толкова повече си къткаш… Переш и експлоатираш брат. Когато другите се разхождат по главната и виждат магазини, кафета, галерии, нали така? А аз пък виждам само перални, разбираш ли?

– Не знаех, че приемаш политиката толкова на сериозно.

– Знаеше.

– Как виждаш бъдещето на България?

– Оня ден сънувах странен сън. България се раздираше от една абсолютна и тотално не хуманна революция! Ама не ти говоря за някаква козметична промяна на конституцията, разбираш ли… Крайното събитие, което съзнанието ми продуцира, напомняше кончината на стотиците шопари по коледа. Сещаш се – свинската кръв весело ромоли по заскрежените, покрити с животински екскременти, калдъръми на селата, а ужасяващото квичене на обречените на заколение се преплита с фолклорни чалга крясъци, обилно наквасени от домашен БГ концентрат без лиценз. Само дето свинете ги пърлеха в собствените им коли крепости, а всичките депотати, министри и тям подобни ги бяха насъбрали в едно шадраванче, там в София, а боси и мърляви циганчета им пикаеха по наглите мутри. Добре, че беше само сън човек.

– Защо?

– Защото вярвам в мира и любовта. Или поне ако са в умерени количества и правилно подбрани пропорции.

– Всъщност медиите масово твърдят, че в България нещата постепенно започват да се оправят.

– Бе да ти кажа обстановката в шибаната ни татковина е отвратителна. Всеки би трябвало да е наясно. Или поне всеки дето има достатъчно интелект… То даже не интелект ами емоции. Не – интелект, за да може да си анализира емоциите. Нещо такова. България човек е едно социално-обществено бунище. А хемороидната клоака, на натровената от капитализма човешка цивилизация, всеки ден бълва комерсиализирани лайна, обвити в зловонни емоционално деградирали газове. Чуй само как всичко това се излива с плясък в българската помийна яма. Даже можеш да видиш как вълничките разклащат надутите побелели трупове на откровено тъпото българско общество. Гледай да запишеш тая мисъл – утре ще си я искам.

– Какво мислиш за Азис?

– Палячо. Самият факт, че говорим за него в “Безистенъ” показва, че си е изиграл циркаджийския номер перфектно! Виж само как тотално манипулираната и откровено проста българска аудитория му аплодира. Селяндури! Повръща ми се от тях!

– Ти също си част от българската аудитория все пак.

– О, на мен ми се повръща от мен или по-скоро и доста често от алкохола, който перманентно бълбука в мен. Ела да видиш утре сутринта, ако искаш.

– Имаш ли проблеми с алкохола?

– Не – пия по много и издържам достатъчно.

– Знаеш какво имам в предвид.

– Естествено, че имам проблем. Ето седим си тука и си говорим, нали така, ама ако не бях изпил 2 – 3 литра бира преди това щях да звуча като един шибан споко тъпак. Майната му на възпитанието човек! Възпитанието преебава абсолютното откровение, да знаеш! Алкохолът е начинът да се справя с него. Въобще много ми е тъпо, като си спомня как съм се кефил на разни неща като дете, защото сега това няма как да се получи освен ако не съм се омазал порядъчно, сещаш се…

– Ползваш ли наркотици?

– Не – никога! Наистина. Имам си достатъчно проблеми и без тия лайна. Даже цигарите отказах преди години още. Само дето съм пиянде – нали се сещаш, като капитан Ваймс от нощната стража на Тери Пратчет.

– Не се сещам май…

– Сещаш се, сещаш се маймуно. Дето е пиянде, щото няма пари да евоюлира в алкохолик – това ли искаше да чуеш?

– Не знам – това ли искаше да кажеш?

– Да.

– Евала.

– За нищо. Тая бира ще я пиеш ли?

– Да.

– Ем… Евала ти и на тебе.

– Като заговори за Тери Пратчет и литературни герои – стана една година от издаването на “Параноя”.

– Е и? На кой му пука? Получих едно две потупвания по рамото на e-mail-a и това е.

– Е ти какво очакваше?

– Тлъст капиталистически хонорар и предложения за професионално развитие.

– Верно?

– Офф, какво съм очаквал. Нищо. Просто “Параноя” беше изблик на откровени емоции,  а суетата ми понякога направо ме задушава. Да ти кажа “Параноя” не предлага нищо, което вече да не е било написано. Аз лично не бих имал нерви да прочета подобен текст, ако е написан от друг… Защо ми е да му чета за агониите, като и аз си имам мои собствени нали? Само дето за мене тая проза си е много силна, защото лично съм си я изживявал. На другите би трябвало да им е скучна, иначе направо да ходят да си прегледат главата.

– Да я прегледат за какво?

– За въшки.

– Лично си изживял “Параноя” така ли?

– Ми да. Не в тоя хронологичен ред и не така на гъсто, но да честно.

– Не ти вярвам.

– Яж ми лангата тогава.

– В “Параноя” пак си носталгичен и депресиран, но най-вече силно емоционален романтик. А сега цяла вечер си нихилистичен и даже циничен гъз.

– Хората се променят… Не. Хората си променят имиджа.

– Веднъж прочетох, че приятелите ти те определят като алкохолизиран, абсолютно бездарен и мрачен, като кучешки анус, пън.

– Това са манипулации.

– Ти си го писал…

– Казах ти – това са манипулации, аз съм гений!

– Искаш ли да кажеш нещо специално за читателите на https://gonzobg.wordpress.com/

– Нищо.

Интервюто с Пламен Четелязов за https://gonzobg.wordpress.com/ е осъществено, проведено и написано от Пламен Четелязов.

© Пламен Четелязов, автор, 2008 година

ИМАТЕ ЛИ ОГЪНЧЕ?

Стандартен

Значи трябва ви разказ – ето ме – аз съм човекът! Някъде из хаоса от букви произлезли от творческите ми напъни в поредния опит да задоволя скапаната си суета трябва да чуем „Имате ли огънче?“. Е как каква суета? Същата онази, която заставя всеки един от редакцията ви да кибичи с часове в кенефа, приведен над собствената си тъкмо излязла статия, чийто препрочитане го облива с егоистичен екстаз. Вярвам сещате се. О, но както и да е, да не издребняваме, а и имаме знаков лимит, нали така… Ето го моят разказ. Виждам как се задава разбутвайки алкохолното замайване, което успокояващо се бе разляло из съзнанието ми. За миг се засуети около мечтите ми, които се визуализират в мозъчния интерфейс като малки балончета от веро. Но това няма да е възвишен разказ, от тези, които пишех преди и захранвах с идеалите си. Това ще един съвсем пошъл разказ. Той е от онези текстове, които подминават подобни пориви с арогантната насмешка на художествен директор от БНТ подминаващ студенти по журналистика. И така моят разказ започва в един пловдивски бар потопен в цигарен дим оцветяван от успокояващата неонова светлина. Защо ли? Защото съм от Пловдив – затова! Да добавим и една студена бира. Защо да не сложим бутилка уиски ли? Ами защото разказът ми е евтин и не може да си позволи подобен реквизит. Виждате ли – дори въображението ми не е достатъчно богато, за да си поръча един Jack – мамка му! Но виж четири текили биха били идеална компания на обречената бира. Даа. Така е много по-добре. Обстановка, която ми е до болка позната. До онази мазохистичната болка, която преоткривам всяка вечер, за да отричам по цяла сутрин, а понякога и един два дни след това. Зависи колко текили ще сприятеля с въпросната бира, която сам знаеш произхожда от голямо семейство съжителстващо в някой примамлив фризер до бара. А днес съм настроен прекалено приятелски струва ми се. Хм от одеве пиша само за алкохол, а не съм стигнал до никъде с разказа си. Това е така, защото сядам да пия с идеята да си изясня на къде съм тръгнал, а после просто не мога да се изправя. Добре – имаме бар, цигарен дим, неонова светлина, приемливо количество банкноти, подстрекаващи отегчения барман да снове до биреното семейство в ъгъла и обратно с бутилка текила в ръка. Какво да пуснем? Не-няма да е чалга, мамка му! Кой даде това тъпо предложение? Ако ми се слушаше саундтрака на някоя евтина софт порно продукция щях да си кибича с двулитровката пред компютъра и нямаше да докарам този разказ до никъде. Ама какъв избор имам… Нали сме в Пловдив. Мамка му, тук всичко е чалга… Е в „Петното“ и „Конюшните“ се чува прилична жива музика, но тя е така близо до мечтите ми. А аз обещах да не намесвам идеалите в това шизофренично излияние на все още неприемливо трезвия ми мозък. Ех това вече звучи като реклама на двете ми любими пловдивски дупки – значи няма да ме публикувате. Винаги прецаквам всичко! Сестра ми каза, че може да е някакъв вид карма, и го каза със съчувствие. Щом така или иначе вече съм сгафил, продължавам по-свободно нататък. Оставям на jbox-а във въображението си да се развихри с playlist-а. Наблюдавам със задоволство как зарежда „Butterfly caught“ на Massive Attack, „Ascetic“ на Cigaretta, „Woozy“ на Faithless и стига толкова. Word Count 3000 и косур… Ако времето в пространството е съотносимо с думите в текста имам едва няколко минути за един съвсем кратък разказ и една две песни. Но първо пускам „Stop“ на Остава, а другите да се редят на опашката и ако стигнем до тях. Утопичната меланхолия на мелодията се разлива из мозъка ми с приятен хлад гасящ текилата и бирата, които горят в хранопровода и стомаха ми. Може би вече си мислихте, че съм някакъв веселяк нали? Ами не съм. Аз съм самотен, незначителен и тотално безнадежден депресант, осъзнал съм го и за това си трая на бара. Точно тогава се появява ТЯ. Всички я гледат в захлас. Краката и странно напомнят за пергелите, които помня от училище, но може би Фройд би бил по изчерпателен за една такава аналогия. Късата и пола и нелепото боди имат за задача да подчертават, а не да прикриват половите и преимущества, които другите момчета наоколо вече зяпат с малоумен изцъклен поглед. Черната и права коса контрастира с бледото лице създавайки онази ефектна вампирска визия, на която никак не и върви поръчка на чесново хлебче, примерно. Очите и са сини, като на онези хъските, които понякога ме гонят на сън само за да разбера, след като съм бягал цяла вечер, че просто искат да си поиграем. И съвсем случайно гледат в мен. Тя се приближава небрежно поставяйки смърдящата цигара между изящните си устни. Бармана вече не е толкова отегчен както преди, а следи със странен унес и зле прикрита завист как момичето застава до щъркела ми. -Имате ли огънче? Пита тя привеждайки деколтето си към мен и уж случайно поставя ръката си върху коляното ми. – Нямам и не пуша! Ако толкова ти трябваше да си беше взела едно кибритче от денонощното до входа! Тъпа патка, не виждаш ли, че си слушах музика, че това си е моя разказ и единственото наоколо което си заслужава внимание са текилите и бирата пред мен.  „Скапана пача“ е последното, което си помислям, преди бармана бърз като змия да поднесе вече горящата запалка към потресената лигла разливайки най скъпото ми – алкохолът, в който така се бях вглъбил. Понякога жените наистина развалят всичко!

Това беше написано за един конкурс на списание „Едно“. Условието беше някъде да я има фразата „Имате ли огънче?“. Естествено този напън не им хареса. После стана част от прозата Синдром на емоционалната недостатъчност“.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка icefront, http://www.sxc.hu