Category Archives: Вестник „Анонс“

Из „АКЦЕНТИТЕ НА НОЩ НА МУЗЕИТЕ И ГАЛЕРИИТЕ 2010“

Стандартен

Казват, че най-великите творци носят у себе си и човешкия гений и лудостта, защото едното не може без другото. Именно контрастът между двете крайности на съзнанието възпламенява емоциите на публиката. Пловдив също умее да твори. Тепетата се протягат към небесната синева – поетичен порив към свободата. Древните руини тлеят по калдъръма – приказна експозиция запечатала човешката история. Марица ромоли в коритото си – разказва за пътя на времето. Планината тътне в далечината – песен, вдъхновена от родопския мистицизъм. Да, Пловдив е носител на творческата лудост, а тя разцъфва наесен. Цветовете й са така крехки, живеят едва нощ или две… Примамват хората със своята магическа красота и пловдивчани напускат домовете си. Духът им се рее от цвят на цвят и рисува плодовете на въображението, които ще стоят край винената гарафа в дългите зимни вечери. Такава е Нощта на музеите и галериите…

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 47/20.09.2010 г.

Снимката е предоставена от фондация „Open arts“

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Advertisements

Из „ЕСЕНЕН САЛОН НА ИЗКУСТВАТА ПЛОВДИВ 2010“

Стандартен

…Опалов час – това е онзи отрязък от денонощието, когато слънцето е залязло, но светлината му още рисува по облаците в небето. Казват, че точно тогава, на границата между деня и нощта, времето спира и се замисля за себе си. Септември месец е опаловият час на лятото – време от годината, в което вечният кръговрат отнася летните копнежи далече, време, в което е редно да спрем и да се замислим за живота си. Ето защо, в началото на есента под тепетата си дават среща творци от целия свят и всички области на изкуството – актьори, режисьори, музиканти, художници, оператори, фотографи… Те са тук, за да ни преведат успешно през опаловите часове на живота, тук са, за да изтрият страха от нощта, нашепвайки ни за звездната красота. Наричат тази инициатива „Есенен салон на изкуствата”…

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 46/13.09.2010 г.

© Пламен Четелязов, автор, 2010

АБИТУРИЕНТСКИТЕ НАВИЦИ В ПЛОВДИВ

Стандартен

Щом дойде втората седмица на май, Пловдив започва да тупти заедно със сърцата на абитуриентите и бас касите в багажниците на автомобилите им. Над улиците се реят балони, булевардите са огласени от клаксони и младежки викове. Най-яростните крясъци отброят до 12 или призовават за уволнение – срамота на фона на хилядите безработни и световната икономическа криза. Въпреки финансовото положение обаче, повечето домакинства правят всичко възможно да стартират с празненствата още в късния следобед. У дома или в някоя малка кръчма се събират родата, семейните познати и най-добрите приятели на самия абитуриент. Тази скромна церемония има огромно значение за родителите, провокирани от традиционната за Пловдив фамилна суета. Самият абитуриент се чувства малко неловко. Пази скъпия си тоалет, сякаш е от стъкло, майка му гледа неодобрително към чашата с отлежало, ароматно уиски, а роднините са сконфузени от облещената срещу лицата им камера. Важното обаче е, че в джобовете на мъжките панталони и дамските чантички шумолят толкова банкноти, колкото училищните лавки не събират дори и в голямото междучасие. Превозното средство, с което се стига до мястото където ще се проведе бала, е възможността да се прояви индивидуалност и креативност. Обикновено става въпрос за колата на шефа на татко или джипа на брата на мама. Понякога децата на по-разкрепостените родители предпочитат да си уредят транспорт с фадрома, багер, валяк или проста каручка. Иначе в главите на младежите, отгледани от по-заможни семейства, все по-често се реят хеликоптери, които изместиха неприлично дългите лимузини. За самият бал, училищата предпочитат да ангажират тържествените зали на разточително луксозните хотели Санкт Петербург, Марица или Тримонциум. Там съучениците се събират на дълга маса със странни салфетки от плат, разсипват кувертния и нелегално вкарания алкохол, запалват по пура. Възпитанието и задръжките се свличат, абитуриентите най-сетне отпиват от истинската атмосфера на празничната вечер. За целта често спомага и плейбека на някоя отегчена чалга звезда. Един съвет – не се скапвайте ако си изцапате ризата, скъсате роклята или съсипете прическата. След 10 години стайлингът ви така или иначе ще е напълно различен, а всяка снимка от бала ще носи своята сантиментална стойност, каквото и да е запечатала. След хотела идва ред на бара. Внимавайте – много от момчетата и момичетата се отрязват прекалено рано. Не са един и два случаите, в които абитуриентската вечер приключва около 12 часа, а краят и вещае тежко утро, подвластно на махмурлука и родителското неодобрение. Иначе по абитуриентско време, емоциите в пловдивските клубове ескалират. Маските често падат, съучениците се обясняват в любов или омраза, а наивните крайности на емоциите им са доказателство, че младежите са на път да осъзнаят комплексите си. А шоуто задължително е като за последно. Всъщност за повечето класове това наистина се оказва финалното купонясване. От тази вечер насетне, всички събирания винаги ще са белязани от голям брой извинени и неизвинени отсъствия. Включително и абитуриентската екскурзия в чужбина или до Черно море след ден два. От бара пловдивските абитуриенти, които още могат да стоят на краката си, качват Альоша. Там посрещат първото утро от остатъка на живота си. Ако класът е бил наистина задружен, това е доста емоционален момент, провокиран от изгрева над главите им, спящият град в краката им и чистотата на детството, което гасне със звездите по небето. Следобед онези които не спят се събират и ходят до класната. Ако въпреки усмивката й я намирате за малко натъжена, то е само защото си спомня деня, когато е стояла на вашето място и е мислела, че държи живота в ръцете си.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 31/10.05.2010 г.

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ПЪТЕШЕСТВЕНИКЪТ ГЕОРГИ ЧЕРНОЗЕМСКИ

Стандартен


Георги Черноземски е на 28 години. Има диплома по „Мениджмънт“ от СОУ „Цар Симеон Велики“ и е завършил семестриално „Туризъм“ в УХТ Пловдив. Той е председател на клуб „Вертикал“, планински спасител, водач, инструктор по алпинизъм, ски и snowboard учител. Живял е и на Мальовица и в САЩ. Катерил е много върхове в Европа и Азия, а после ги е спускал със ски. Не си представя живота без природата и приятелите. Пожелава на пловдивчани да се усмихват повече и да не спират да ходят по планините.

Как се става пътешественик

Чакам Жоро и си припомням лятото на 2002 година. Заедно с него и още десетина човека се натоварихме в един бус, тръгнахме от Пловдив вечерта и посрещнахме изгрева наметнати със солената пяна на созополските вълни. Пътувахме в търсене на красиви и тайни плажове, разпъвахме палатките, а после мечтаехме. Още помня чакалите на нос Емине, бънджито на Аспаруховия мост, пещерите на Камен бряг, бурята край Каварна, скалите на Калиакра и какво ли не. Славни дни от които черпя вдъхновение. Какво ли е усещането тези спомени да бъдат ежедневие? Точно това смятам да разбера от Жоро, който акостира в снега с колата си. Сядаме в топлото кафене и аз го приканвам да разкаже на читателите как се става пътешественик.
„Баща ми ме запали по природата. Той се влюбил в планината още като дете. Това го накара да заживее на Мальовица – люлката на българския алпинизъм. До 4-ти клас бях при него. Учих в близкото село Говедарци, но щом снегът ни затрупаше автобус не идваше. Беше много хубаво братле – по цял ден карахме ски, а всички на хижата ме гледаха. Лятото си идвах в Пловдив при майка. Още от тогава града не ми понася – свикнах с планината и не спирам да търся природата.“

Професия пътешественик

Един пътешественик трябва да има много професионални умения. Жоро разказва за онези които е придобил: „Наскоро взех кетап за инструктор по алпинизъм. Аз съм учител по ски клас Ц и сноуборд клас А. Занимавам се с много неща – каяк, кайт сърф… Изкарах и курсове за водолаз. На изкуствената стена в града обучаваме хора, които да навлизат в спортното катерене, а другото са лагерите, които организираме за децата.“ Питам го как се става планински спасител. „Първо трябва да си достигнал определено ниво на подготовка. Необходими са практически умения по ориентиране, алпийски способи – възли например, а главното нещо са ските. Тези неща ще ти помогнат да станеш стажант в отряд. Няколко години участваш в социалния живот на екипа и щом се отворят места за млади кадри те поканват да изкараш двугодишен курс по обучение.“

Спомените на пътешественика

„Най-много ме влече ски алпинизмът.“ разказва Жоро. „Есента за 8 дни минахме 8000 километра. Концепцията беше да качим най-високите върхове в Норвегия и Швеция като обиколим и Финландия. На Мон Блан съм бил 3 пъти, а най-високо съм се качвал в Хималаите на връх Чулу, който е над 6000 метра. В Косово от КЕЙФОР ни придружаваха, защото имало много минирани пътеки. Казваха, че сме луди, а ние изтъквахме, че сме със ски и няма да задействаме експлозивите. Войниците ни придружиха до някъде и после ни зарязаха. На едно пътуване в източна Турция спахме в село на Кюрди партизани. На сателитна снимка видяхме, че под върха който искахме да качим, има селище. Малко преди него ни спряха хора с калашници, качиха се при нас. В селото няма постройки, само Юрти. Започнахме да подаряваме разни неща на старейшените – джобни ножчета, фенерчета, кой каквото има. Харесаха ни, цяла нощ охраняваха нашия бивак, а на другия ден ни показаха как да стигнем до върха. Колкото са по-бедни хората, толкова са и по-добри. Няма такъв кев, няма такива емоции – да пътува човек.“

Мечтите на пътешественика

Жоро описва емоциите, които му дарява природата и споделя мечтите си. „За мен това е единствения начин на живот. Усещането че си в планината, че си сред природата – тишината, спокойствието. Когато сме на Пирин с клуба и видиш хлапетата да скачат в бистрите езера от заснежените склонове, а до вчера по цял ден са стояли пред компютрите… Мечтата на всеки скиор е да кара в пудра – най-лекия сняг, дълбок. И ние го преследваме по студените места на земята. Искам да се гмуркам в Червено море – под водата кипяло от живот. Колкото до височинния алпинизъм – това е запазена територия за специални хора. Трябва да бъдеш много силен и физически и психически. Поемеш ли по този път, няма спиране. И е хубаво да се занимаваш сериозно след 30 години. Организмът се аклиматизира по-бързо. Ще видим. Но сам не е работа да ходиш – няма с кой да споделиш емоцията. Пожелавам на пловдивчани да се усмихват повече и да не спират да ходят по планините.“

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 25/29.03.2010 г.

Снимката е предоставена от Георги Черноземски

© Пламен Четелязов, автор, 2010

АЗ СЪМ НИКОЛАЙ, А МУЗИКАТА Е В СЪРЦЕТО МИ

Стандартен


Улиците на всеки град са обагрени с фрагменти магия. Така е и в Пловдив. Съдбата грабва четката. Най-първо възпламенява повехналите спомени лъкатушещи в стария град. После едва докосва площада край римския стадион, уплашена да не скрие пъстрите картини на художниците. Пътьом оцветява със слънчеви лъчи пластиките и скулптурите по главната, стига до Мильо, поздравява го, цапва небрежно уличният музикант който свири край стълбите и отминава нататък. Аз обаче оставам, спрян от фламенкото на момчето. Музиката на андалуските цигани къдри турските павета по улицата и гъделичка забързаните минувачи. Сивите пловдивчани подминават начумерено, затичани след съдбата. Другите, наметнати с пъстри емоции забавят ход, правят крачка в страни и слизат от тролея на времето. Гледат хипнотизирано танца на гъвкавите пръсти по грифа на китарата, потапят се в музиката. Средиземноморският зов подсказва на ръцете да пляскат в импровизиран палмас, телата се изопват като обтегнати струни, хората аха да затропат с крака. Това ги стряска, събужда ги от унеса – минувачите изплуват в реалността и се сещат че бързат за някъде. Бръкват в джобовете, пускат дребни монети в износеното кепе на земята и продължават с усмивка хода на историята. А аз приближавам с диктофона в ръка, за да попитам момчето, какво прави тук, сякаш не чувам, не виждам и не усещам. „Аз съм Николай, а музиката е в сърцето ми.“ представя се той но продължава да свири, защото общинското разрешение на уличните музиканти си има лимит. Всяко изречение е своеобразен фламенко летрас сред ритмите.„Обичам да свиря, упражнявам се от 9 годишен. Минал съм през музикална школа. Имал съм две групи. Композирам. Осъществявам проекти и със студио за звукозапис. Сега сформирам нова група. На улицата съм защото усещам, че музиката ми наистина развеселява хората. Значи има смисъл в това което правя. Душата ми се пълни с положителна енергия. И така.“ Така да бъде! Тръгвам си, замислен каква би била улицата без уличните музиканти. После си представям очи без пламък, устни без усмивка и чело без надежда.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 21/01.03.2010 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

СТЕФЧО АВТОГРАФА

Стандартен


Една от живите емблеми на Пловдив, това е той – Стефан Любомиров Иванов. Петдесет и няколко годишният човек е дипломиран педагог и колега журналист, с богати лингвистични познания и добър немски език. Хората в града ни обаче го знаят с друго. Вече повече от 30 години господин Иванов шета из България и събира автографи на известни личности. Ако не вярвате, питайте охраната на летищата и културните средища. Затова и под тепетата са му лепнали прякора Стефчо Автографа. Заклетият колекционер дебне зад редиците от екзалтирани фенове по концертите с часове наред, чака удобен момент да нахлуе на сцената. И умее да стигне до целта си – няма по-изискани маниери от неговите, когато трябва да си проправи път на културно събитие. Творците го знаят, оставят своите отпечатъци в легендарните тетрадки. Дойде ли известен политик, Стефчо намира начин да се добере до него. Провира се през пълчищата от телохранители, нехае, че може да отнесе някоя палка или да насочат застрашително срещу него пистолет, както впрочем неведнъж се е случвало. На 24 май 1993 година Автографа разкъсал кордона на испанския крал Хуан Карлос и с плонж сгащил Негово кралско величество. От охраната го помислили за камикадзе и го взели на прицел. Добре че испанският монарх запазил самообладание, демонстрирал гъвкава мисъл, схванал за какво става въпрос, озаптил бодигардовете и се подписал смутено. Подвизите на Стефчо нямат край и се разказват в града ни като митове. Борис Елцин, Роман Херцог, Герхард Шрьодер, Далай Лама, Шимон Перес, Стинг, музикантите от „Металика”, дори папа Йоан Павел II – малка част от известните личности, на които автографът не се е разминал. Околните все повтарят на Стефчо да кандидатства за „Гинес“. За беда, срещу подписите имена няма, но колекционерът твърди, че помни всеки, който ги е надраскал. Видях Автографа наскоро, след концерт. Очите му блестяха вдъхновено, беше необичайно развълнуват. Питам го какво става, а той не може да скрие радостта си – у нас щели да идват Силвестър и Арнолд…

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 17/01.02.2010 г.

Снимка: Пламен Четелязов & Стефчо Автографа

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ЕДИН ДЕН С… НАСЬО AKA LITER JACK

Стандартен

На Атанасов ден ще ви срещнем с Атанас Димитрайков. Той е роден в Пловдив през 1981 година. Хората, запознати с клубната сцена под тепетата, го знаят като Насьо – пича с татуировките, момчето с хъскито, онзи дето реди рими и пее с „Респект“. За своите 28 години е живял в Израел, Канада, Испания и Англия. Няма хоби, защото превръща всичките си занимания в реални проекти – идеи за татуировки, нови песни, илюстрации за книги, дори сюжети за underground кино. Казва, че докато има хора, които те обичат, твоят живот не ти принадлежи.

10:00

Насьо влиза в „Петното“ – любим клуб, където и той пее понякога. Въпреки ранния час, на момчето му трябват няколко минути докато стигне до сепарето ми. Много от сънените посетители го знаят, спират го, говорят си. Когато идва при мен, не ми подава ръка, защото е изцапан. На улицата пред клуба закъсал бус и Насьо помогнал на човека да запали. „Рейсовете ще го блъснат. Минават хора по тротоара, никой не му обръща внимание. Колко се изненада като отидох да му помогна.“ Първото, за което заговаряме е чужбина.

„В Израел отидохме да живеем, когато бях в 3-ти клас. Тогава беше войната в персийския залив, а Садам бомбардираше. Една бомба падна много близо, блокът ни се разтресе страшно. Ходихме с противогазите навсякъде. 1991 се прибрахме в България. 1996 отидохме в Торонто, Канада. Спомням си огромните паркове, зеленината около къщите. Не разбирах много от техните спортове но ме впечатли шоуто по време на мачовете. Бил съм и в Англия, но най-много ми хареса Испания. Красиво е. Топло време и много добри хора. Като цяло обаче съм израснал в Пловдив и за мен това е най-хубавия град.“

11:30

Вече сме на гребната база. Насьо трябва да разходи сибирското хъски. То е дружелюбно, радва се на всички и цапа дрехите на кални лапички. Говорим си за реализацията на младите хора в България. „Много е важно да се знае език. Иначе в България всеки уж разбира от всичко, а накрая нищо. В Канада има 4 задължителни и 4 избираеми предмета. В средното образование можеш да избереш журналистика, драматично изкуство, китара, пиано, рисуване… Карат те да се замислиш докато си дете и е много по-лесно да се ориентираш професионално. Този процес тук става едва преди магистратурата и това ограничава възможностите.”

14:00

Насьо се занимава с татуировки. Днес ще прави цвете на свой познат. Приятелят му си е закупил материалите, а Атанас се учи на занаят. Иска да се развива в тази посока и се надява един ден да притежава собствено студио. Докато цветето разцъфва под съсредоточения му поглед той говори за символиката на това изкуство. “Ето сега много момичета искат звездите на Риана. Не ми е ясно защо татуировката трябва да е като на някой. Тя трябва да бъде индивидуална. Да бъде свързана с теб, да ти напомня за нещо твое, нещо лично. Тя носи духа на времето, когато е правена и емоциите, които са те накарали да я направиш. Може да омръзне само когато идеята е била прибързана и не те изразява.“

17:00

Часът е пет. Наско е приключил татуса. Насочвам разговора към онова, с което момчето е известно в Пловдив. Той възприема музиката твърде лично, а разговорът преминава в разсъждение за българската действителност.

„2006 се запознах с Цецо и Крум от „Респект“. Записахме едно парче а след 3 години имаме над 20 проекта заедно. Момчетата са пианисти, музиката е в тях. Първо се ражда идеята, после музиката и накрая римата. Много българи бързат да оплюят творчеството на някой, без да знаят какво му е коствало, без да имат бегла представа за творческия процес. Аз нямам нищо против и към чалгата като стил. Имам против пропагандата, която се вихри около нея – лъскавото, стремежът да си оборотен и популярен. Обаче не върви да си облечена като проститутка и да пееш за любов! Много от богатите хора в България разсъждават като деца, защото могат безнаказано да правят каквото си поискат. Това поражда комплекси в обществото, получава се една грешна система в която големите тъпчат теб, а ти тъпчеш по-малките.“

18:00

Насьо чака приятелката си. После ще ходят да вечерят у семейството му, както правят почти всяка вечер. Решавам, че е време да си ходя, и питам Атанас за неговото послание. “Хората трябва да се изслушват и разбират, да се съобразяват един с друг и да бъдат толерантни. Трябва да окуражават всеки в това с което се занимава. Много е важно човек да харесва себе си. Усмивките носят усмивки, а депресиите носят по-големи депресии. Най-лесното за човек е да се съсипе. Докато има хора които те обичат обаче, твоят живот не ти принадлежи.”

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 15/18.01.2010 г.

Снимката е предоставена от Атанас Димитрайков

© Пламен Четелязов, автор, 2010

МИЛЬО НАДАРЕНИЯТ ЧЕШИТ

Стандартен


Улиците на всеки град приютяват чалнати чешити. В Пловдив такива се срещат в изобилие. Обществото не приема сериозно наивните хаховци, шегува се с тях, често им скроява груби номера. Всички обаче познават техните имена и лица. Слуховете за съдбата им са пивка гарнитура на тежкото червено вино в дългите зимни вечери на пловдивските кръчми. Чули недочули, малчуганите раздухват митовете, украсяват легендите, бягат по петите на смахнатите странници, дебнат да ги зърнат отвъд дуварите на калдъръмите. И така хаховците стават барометър на журналистическите анкети, превръщат се в литературни герои, чертите на лицата им вдъхновяват художници и скулптури. Такъв е бил и Мильо. Описват го като сбъркан, наивен, но винаги добронамерен. Освен това бил и твърде надарен, но криел таланта си по джобовете. Вечно се хилел, пелтечел на своя език, забавлявал хората. Вдъхновявал идеите на зевзеците за гадни номера, но провокирал и гения на художници като Златю Бояджиев, Йони Левиев и Христо Стефанов. И така става, че накрая му вдигнаха паметник с парите на Джордж Лазаров и таланта на Данко Данев. Някои им се обидиха – вдигали паметници на лудите, не мислели за героите. За други пък Мильо е символ на родното и на пловдивските улици, на чезнещата утопия, оцветявала Филибето преди години.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 14/11.01.2010 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ТЕАТЪР В КАШОН НА ЯНКО ГЪДЕЛЕВ

Стандартен

Сещате ли се за „Театър в кашон“? Не? Попитайте малчуганите – те със сигурност го знаят и често изпиват представленията му с очи. „Децата са искрена и откровена публика, най-чистата“, казва директорът на театъра Янко Гъделев. Прекарал е 30 години от живота си в Държавния куклен театър. Обиколил е много чужди места, участвал е в редица фестивали и представления. „Светът е шарен, а особено интересна и шарена е улицата, с уличните актьори и музиканти. Все пак театърът е тръгнал от улицата“. И тъй като „напоследък в България се харчи за розови автомобили, а пари за изкуство няма“, Янко се мотивира и излиза под часовника на пощата за първото си представление „На Герана“. „Направих го и от любопитство – дали хубавата народна музика може да пребори чалгата. Обиколих голяма част от България с него и бях приет много добре“. Трупата на „Театър в кашон“ е дело на децата от училището за сценични кадри. „Хем се учат как да правят кукли, хем им става мило, като гледат как трудът им забавлява малчуганите“. Последният проект на Янко Гъделев и Туристическият информационен център е за изграждането на куклен театър на открито – една тента с пейки, където дечицата да сядат, за да се забавляват. „Във всяка приказка има една голяма човешка истина, а доброто винаги побеждава злото. Ще ми се децата да усетят тази емоция, преди да пораснат, преди да разберат, че в живота не винаги е така“.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 09/23.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ЕДИН ДЕН С НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Стандартен


Николай Христов Стефанов е на 53 години. Той е майстор на музикални инструменти към националната занаятчийска камара, също както баща си Христо и дядо си Никола. Освен на струнни народни инструменти умее да свири и на цигулка. Завършил е филология в София и химия в Пловдив. Занимава се с туризъм и е обиколил всички туристически обекти на България. Казва, че изработката на един музикален инструмент е произведение на изкуството, а духовното израстване на човека е истинския смисъл на живота.

5.00.

Николай се събужда в 5 сутринта. Живее в абсолютна тишина, затова е предпочел спокойствието на Тракия. „Занаята е тежък. Постоянно съм прав, нося тежки дървени плоскости или съм приведен над машините и инструментите. Затова още от 73-та година започвам деня с една хубава йога тренировка. После пия чай от билки, които съм набрал сам“.

8.00

Към 8 часа Николай вече е в работилницата за тежко оборудване на „Мария Луиза“. Там той скроява, изрязва и дълбае. Често порязва ръцете си по острите ръбове на плоскостите. Гъдулките се правят от акация. „За да е годна за работа, акацията съхне 30 години. Баща ми е работил с материали събирани от дядо ми, а аз работя с материали на баща ми. Вчера например обработвах две талпи, които тежаха по 150 килограма. Сам ги нося до машините където ги нарязвам на парчета, за да остане грубата 12 килограмова заготовка, от която започва изработката на корпуса.“

14.00

Групи от чужденци спират пред ателието на Николай в стария град. Надничат през прозореца, снимат висящата табела, усмихват се. Момичета и момчета, приведени под огромни калъфи за инструменти, бързат към сградата на музикалната академия. Срещу тях крачи Николай. Казва, че е щял да пристигне по-рано, но майка му го е задържала, връщала го е за едно или друго. Всяка сутрин майсторът се отбива, за да я види, да и помогне. Докато ме въвежда в ателието не спира да говори за музика, литература, изкуство, химия, математика и биология. Темите се преплитат, едно води към друго, а в работата ползва всичко. Химията помага за грундовете и лаковете. Физиката за синхрона на трептенията. Математиката е важна за настройка на струните. „Дървото трябва да се хомогенизира, целия инструмент трябва да звучи, като едно цяло“.

15.00

Николай ми показва инструменти, които е изработил или реставрирал. Те са произведения на изкуството. Скулптури от дърво, които творят музика. Държи ги внимателно, гали струните, нежно прокарва ръка по дървото. „На 29 юли е празникът на Серафима Девица. Тогава завърших този инструмент и му дадох името Серафима. Когато започвам или когато завършвам инструмент винаги го кръщавам.“

16.00

Ако не е донесъл хапване от вкъщи Николай си готви в ателието. По рафтовете между инструментите има орехи, ябълки, мед и ароматни билки за чай. Майсторът не пие и не пуши. „По-голямо мъжество е да запазиш достойнството на човешкото същество! Онази част от творческата бохема, която свързва имиджа на твореца с пиене, пушене и жени е глупост! Представи си да ставаш в 5, да нацепваш по 1 кубик дърва, да напалваш по 5 печки, да храниш няколко души – стари хора, после на работа. Едно незначително ежедневие – подвиг! Някои хора са творци на продукт, но животът им е shit. Други са творци на собствената си съдба и превръщат живота си в шедьовър.“

17.00

Заговаряме за творческия процес и развитието на музиката. „Докато работя слушам абсолютно всякаква музика. Има периоди, когато музиката изпада в черна дупка. После кризата отминава, появява се нещо ново и интересно, започва да се експлоатира, докато не се изчерпа и комерсиализира. Така е и с творческият процес. Творецът трябва непрекъснато да се зарежда, да търси нови идеи, да бяга от коловоза. Когато се почувствам напълно изчерпан търся природата. Напоследък обикалям в района на вилата си край Бойково. Като по-млад се занимавах с алпинизъм. Последните ми големи походи са в Стара планина – района на централен балкан и Триград в Родопите.“

18.00

Николай затваря ателието и се отправя към Тракия. Лятото, когато времето е светло и хубаво, остава до по-късно. Зимата гледа да не закъснява, за да не притеснява жена си, а и защото така е устроен биологичния часовник на човек. Питам майсторът за неговото послание към хората. „Наричат Господ творецът. Фактически човек изявява божествената искра заложена в него, само в моментите, когато твори. Тогава живее пълноценно. Хората продължават да се чудят какъв е смисълът на живота, а смисълът е духовното израстване, всичко друго е боза!“

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 08/16.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

НА ЧАЙ С ЛИЛИ ХЕЙЦ

Стандартен

Пловдивските кибици упорито преповтарят слуха за колоритна писателка от Тайван, която харесала Пловдив толкова много, че заживяла в един от хостелите на града. Тръгнах по следите на мълвата, които се виеха по стръмните улички и криволичеха от галерия на галерия. Ето, че сега съм в уютното фоайе на „Пловдив Гестхаус“. Пред мен са чашата ароматен чай и Лили – пътуващ журналист и писател от Тайван с американско гражданство. Едно дете на 50, боса, усмихната, запленена от спокойствието, хората и историята на тепетата.

Коя е Лили Хейц?

Родена съм в Тайван, но имам американско гражданство. Живея в щатите, но вече година и половина не съм се прибирала. Пиша статии за култура и пътешествия, работя на китайски език и публикувам в тайвански списания. Наскоро публикувах книга за Бали, живях половин година на островът на хилядата храма, а щом приключих с текста започнах това пътуване.

Каква е темата на пътуването?

Винаги, когато пътувам пиша, а после се опитвам да „осребря“ написаното. Трудно е – Тайван е малък и няма много списания, а има доста писатели-пътешественици. Толкова много материали, чакат да бъдат публикувани. Тръгнах не толкова заради работата. По скоро чрез пътуването се опитвам да разбера, какво да правя с живота си от тук нататък.

Кога започна и от къде минава пътя за Пловдив?

Започна на 15 юни. Първо – Барселона. Там съм учила десенен дизайн и имам приятели. После гостувах на друг познат в Лондон. След това Киев. Мястото е много красиво, но студено. Не се почувствах добре дошла, имах проблеми с комуникацията. Докато пътувах с влака към Букурещ осъзнах, че украинците са свестни. Предполагам, че в Киев просто попаднах на такива с които не успях да се разбера. В Букурещ хората са много мили. От столицата на Румъния посетих Сибил в Трансилвания. Центърът на старият град там е прекрасен. Боядисан в ярки цветове – розово, жълто. След 19 дни обаче ми доскуча. Освен това имах нужда да попиша, да поработя на спокойствие. Не исках да идвам в Пловдив през Август, заради горещините, но се получи точно така.

Какво те доведе тук?

В Пловдив ме чакаше приятел от Америка. Той е професор по литература от Англия и преподава в някой от тукашните университети. Заедно с жена си харесват това място. Постоянно ме канеха да дойда, казваха, че тук се срещат различни култури – точно нещата за които пиша. Отскочих до Атина. После и до Варна – исках да видя Черно море. Обичам да слушам вълните. Стори ми се твърде пренаселено, а и освен морската градина и морето няма какво толкова да се види. Върнах се в Пловдив и се почувствах прекрасно. Хората живеят, по тези древни места, повече от 2000 години. Пласт след пласт история… Имам проблем – губя усещане за посоки, но тук в стария град това ми помага – всеки път откривам нова пътека, нова гледка, а и обичам да общувам със случайни хора. В една от галериите се запознах със Слава. С нея общуваме с малко думи, жестове, ако съм с компютъра използваме преводача на google. Усмивката и е прекрасна. Въобще хората тук са много дружелюбни. Харесва ми спокойствието, харесва ми, че не е претъпкано с туристи, по този начин мога да усетя истинския живот на пловдивчани, да се потопя в него. Обожавам българската храна – лозовите сърми, кавърмата, цацата, салатите и любимото ми питие – айрана.

Какво ще напишеш за Пловдив?

Ще пиша за емоцията, която ми даряват пловдивчани, емоция повлияна от историята и културата, в която се потопих. Аз се доверявам на усещането. Не знаех много за източна Европа. Това ми дава възможност да се уча тук. Всеки модерен пловдивчанин припознава в себе си наследник на различен народ – българин, македонец, грък, турчин. Всеки чете историята по различен начин, възприема фактите от своята гледна точка. От тук произлиза и страхът ми за Балканите. Хората са вторачени в миналото, в различията между религията, страх ме е конфликтите да не пламнат отново.

Ти си пътешественик. Според теб, какво отличава българите от всички останали народи, с които си срещнала?

Имате толкова богата култура. Учите толкова усърдно и сте толкова приветливи. В същото време никога не сте доволни от себе си. Например всички българи ме предупреждават, колкото опасно е в Пловдив, а аз се чувствам толкова сигурна, разхождам се по калдъръмите нощем без страх, това не може да ми се случи в Барселона дори през деня, там винаги съм нащрек. Не бъдете толкова черногледи!

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 7/09.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ЕДИН ДЕН СЪС СТЕФАН КЮРКЧИЕВ

Стандартен

Стефан Кюркчиев е препаратор в пловдивския природо-научен музей. Всяка от неговите 30 години е посветена на природата и планината. Той е бакалавър „Биология и химия“ и магистър „Биоразнообразие, екология и консервация“. В момента готви дисертация свързана с храната и поведението на белките и лисиците. Живее в планината, ловува хищници и е запален пещерняк. Няма екстремен спорт, с който да не се е захващал – парашутизъм и парапланеризъм, скално катерене и рафтинг, mountain bike и off road с мотори и ATV-та. Неговото послание към хората е да пазят природата.

8:00

От предварителния ни разговор знам, че Стефан живее в къща високо сред Родопите. Избрал я, защото страни от урбанизацията, а и там е сред животните, обект на изследване за дисертацията му. Става в 6:30, протяга се, пие кафе и тръгва. Точно в 8:00 пристига с кубинки, тениска с лика на Левски и ведра усмивка. „Винаги успявам да се придвижи до града на време. До 70 сантиметрова снежна покривка не е проблем за джипа ми“. Влизаме в музея. Тук времето е различно, по-тежко, една бавна и мудна приказка за природата на българия, която изпълва детските сърца със страхопочитание и гъделичка креативноста на учените.

8:30

Стефан отговаря за колекциите от бозайници, птици и земноводни. Първо се захваща с профилактиката на изложените експонати. Днес от грижи се нуждаят клетките на мечките и вълците. Докато забърсва прахта от витрините, внимателно поставя инсектициди, които да пазят кожата на животните. Обяснява, как се е захванл с това: „Родът ми е от Брезово. В гората съм от как проходих, аз съм четвърто поколение ловец. Ловът ме накара да изучавам поведението на животните, още като ученик се заех с обработката на кожи. Кожата се обработва с химически препарати, мравчена киселина, щави се. Така хобито се превърна в професия. Това е занаят, а занаят се краде. Борис Стоилов – бившият препаратор на музея ми даде първите насоки.“

10:30

Намира се в потайните дебри на музея, отвъд дълбините на аквариумната експозиция. Стаята е и ателие на скулптур и работилница на занаятчия. По масата и рафтовете виждам инструменти, обработени кожи и рога на разнообразен дивеч, фигури от стиропор в които разпознавам силуетите на различни животни. Докато Стефан ме въвежда в обстановката казва, че винаги са необходими допълнителни средства. „За нови препарати, за организирането на експедиции. Желание имаме. Имаме и необходимите кадри и специалисти, но няма достатъчно финансиране. Спонсорите са добре дошли!“ Оказва се, че Стефан събира и експонати за музея. „ Това е едно от моите задължения. Животни, които са ловни обекти – чакали, лисици си ги набавям чрез лов.“

12:00

„Време за хапване винаги се намира. Любимата ми място е тук край пешеходния мост до река Марица. Лятото си хапваш супата и си достатъчно близо до реката, за да наблюдаваш патиците, които плуват по течението. Даже и в града гледам да се пазя от стреса.“ Докато обядваме Стефан ми разказва и за другите неща с които се занимава. Той е инструктор по спелеология в клуб “Пълдин”, а също и пещерен спасител. Припомня си последната експедиция, която е ръководил. „До лятото се смяташе, че в местността „Петвар“ има две големи пещери, а ние намерихме проход между тях и се получи пещера с дължина около 1000 метра. Така модърската пещера сега е най-голямата, разположена на такава височина у нас.“

13:30

Въздухът в ателието на препаратора е наелектризиран от вдъхновение и готик метъл. Стефан дялка стиропор с помоща на нож, телена четка и шкурка. Трябва да превърне ронливия блок в тяло на белка. Работи по метода на скулптурната дермопластика. Казва, че най-трудното е да се пресъздаде самата емоция, точната мимика, самия жест на животното. Споделя, че „това е майсторлъка на занаята“. Говори за технологичният процес по препарирането: „Може да отнеме месец, може и два. В препарата участва единствено кожата, евентуално и черепът на животното. В последно време има чужди фирми, произвеждащи дермопластични материали. Имаме ли кожата на едно животно, можем да поръчаме от чужбина подходящо тяло. За ценни екземпляри работим по този начин, но излиза скъпо. Затова изработваме повечето експонати чрез скулптурния модел.“

17:00

Стефан е приключил с работата за днес. Питам го за посланието му към хората. Замисля се. „Да пазят природата! Това е най-важно!“ Пали колата, иска да се прибере час по-скоро в къщата си, там го очакват двете сибирски лайки, нетърпеливи за обичайната планинска разходка. Загледан след джипа в мен се разтила спокойствие, защото и в Пловдив намирам млади специалисти, чиято работа е част от начина им на живот, а не неприятна злободневна необходимост.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 06/02.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

В ПЕТЪК ВЕЧЕР ОЧАКВАМ ОТНОВО ДА ТЕ ВИДЯ…

Стандартен


Хладно е, дъждовно. Есента дойде, крие се в мъглата, шари тепетата с пъстрите си графити. Хълмовете опустяха. Изсъхналите листа покриват пловдивските улички, танцуват с вятъра по калдъръмите на Стария град, засипват притихналата сцена на „Конюшните…“ Винаги по това време един малък клуб – петно върху костюма на пловдивския псевдоелит – се превръща в островче, съхраняващо идеалите на алтернативния ъндърграунд. Там се тълпят истински млади хора, послушали порива, който ги е заставил да търсят живата музика. Децата на Пловдив се гмурват в нея, оставят я да стопли съзнанието и сетивата им с меланхолично и небрежно откровение – шамар по бузите на пошлото настояще. Ако разбираш за какво ти говоря, значи вече си бил част от магията. Ако ли не, значи потенциално си един от нас – младите момчета и момичета, кибичещи в „Петното на Роршах“ – клубът, който харесва нормалните хора и хубавата музика. Не ми ли вярваш? Тогава си купи билет за следващия концерт. Гарантирам, че лишеното от всякаква суета „тотално густо” ще накара и теб да търсиш миговете магия, изпълнени с нежност и жица, защото живата музика носи всичко, за което винаги си мечтал!

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 04/19.10.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

В НОЩТА НА МУЗЕИТЕ И ГАЛЕРИИТЕ

Стандартен

Топла октомврийска вечер. Задушна. Главната на Пловдив гъмжи от народ. Дъхът на тълпата отнема въздуха. Недостигът на кислород и пространство завърта света пред очите ми. Там над всички, покачени на своите кокили има бели духове, които се къпят с огнени пръски. Филип Македонски им маха от своя пиедестал. Каменните ложи на римския стадион чернеят от хора. Крясъците им възкресяват ехото на древните гладиаторски боеве. Огромни кълба, по-големи и по-сребърни от луната, тромаво политат във въздуха, подюрени от ентусиазма на пловдивчани. Не реално. Не истинско. Притеснен за своята адекватност продължавам да се провирам през гъмжилото все надолу, по малката главна. Стигам до книжарница “Хеликон”. Хора по пижами пият бяло вино и си разказват приказки. Опит от сюрреализма аз се потапям в света на неосъзнатото, където Слав Бакалов и Михаил Вешим споделят своите сънища. Питам Йордан Ефтимов дали строгия дрес код не е дискриминация към страдащите от хронично безсъние. Поетът литературовед се смее искрено, казва, че и не можещите да заспят мечтаят да сънуват, че желанието да сънуваш е по-силно от всичко около нас. Прочита послание от Иво Сиромахов. В него сценаристът изразява увереност, че всички ще се забавляват, а като сигурен признак за това посочва своето отсъствие. Споделя още, че желае следващата му среща с пловдивчани, да бъде в нощта на кръчмите, явно забравил, че такава е всяка пловдивска вечер. Михаил Вешим чете откъс от “Английския съсед”. Неговата “лекция за виртуалната паша” е прекъсната от яростен бой с възглавници. Гледам не вярващо към бъхтещите се пижамени хора. Лудост – социално обществена абдикация, заредена с така неподправен позитивизъм… По-късно. Един от навесите за прожекторите на Античния театър ме крие от хладния есенен дъжд. Слушам унесено перкусиите на Асен Хайдутов и китарата на Балинт Петц, зяпам танцуващите мокри тела, разсеяно галя бездомното коте, което се скри на сухо при мен. Надигам бутилка червено вино, подадено от вратата на малка галерия. Съзнанието ми импровизира, точно както артистит. Танците свършват. Дъждът притихва. Магията се изчерпва. Луната смутено изпълзява зад облаците. Пускам си “The carnival is over” на Dead can Dance. Трябва да се събудя – чака ме дългия път до дома.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 03/12.10.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ЕДИН ДЕН С… ТАТЯНА ЕТИМОВА

Стандартен

Татяна Емилова Етимова е сред най-младите и талантливи актриси на държавния куклен театър в Пловдив. Тя е на 25 години и вече е взела участия в няколко големи фестивала на българската и международната сцена. Завършва актьорство за куклен театър в НАТФИЗ при професор Дора Рускова. Определя театъра, като кът за отдих от злободневното, място, в което актьорите крадат емоции от външния свят, за да ги филтрират чрез изкуството и дарят на публиката. Ако не е в театъра или не пътува за представление в друг град или държава, Татяна обожава да прави дълги походи сред природата, където да фотографира цветя на макро режим. Най-голямото и богатство са емоциите, които споделя с колегите и публиката по време на представление. Тя е безкрайно позитивен човек, който не мечтае, а сбъдва мечтите си.

9.00

Събужда се, става от леглото и се втурва към театъра, който е съвсем наблизо. Докато бързаме по сънените улички разказва за първите представления, в които е участвала като дете – авторски моноспектакли за родителите и в новогодишните вечери. Споделя, че кандидатстването и в НАТФИЗ е един чисто емоционален порив, а “виновница” за това е г-жа Родопска, учителката и по литература, която първа вижда артиста в нея.

Още с влизането в театъра Татяна се потапя в творческата суетня. Докато облича костюма и се гримира внимателно издава, че винаги опитва да излиза на сцената сякаш е за първи път. Половин час преди началото на спектакъла ме оставя и потъва зад кулисите, за да се уедини и настрои психически.

10.30

Представление започва. Жадните погледи на децата изпиват магията на изкуството. За Татяна с началото на спектакъла около залата пада мъгла и реалността се променя. Сетивата се изострят на 100%. Въздухът е различен – трепти, става по наситен и сякаш живее. Атмосфера, енергия и емоция се преплитат в едно. Актьори и публика се потапят в ново магическо измерение. Там куклите не са артикули, а колеги, приятели с различни характери и души. За Татяна детската публика е най-истинската, най-искрената и вярната. След края на представлението младата актриса е трогната от всеки аплауз, от всяко цвете, което детските ръце подават през ръба на сцената, защото те са доказателство, че е доставила радост.

12.30

Завесата пада. Детския смях спира да кънти, а театъра натежава от тишина. Време за отдих преди началото на репетициите. Татяна се преоблича и излиза да закуси със сандвич и чай. Нейната закуска е на обяд, а обядът и съвпада с времето за вечеря. Докато крачим към най-близкото капанче обяснява колко много обича дългите походи сред природата край родния Златоград. Разказва ми за хобито си – да снима цветя на макро режим. Иска да притежава професионален фотоапарат, с който да улавя и най-малките детайли. Татяна цени и хубавите книги. Харесва позитивната литература, любими са и Франсис Бърнет и Рей Бредбъри с неговото “Вино от глухарчета”.

18.00

Репетициите приключват, но за актьорите театърът е начин на живот, а това прави програмата на “Сцена на кръстопът” задължителен “ангажимент”. Татяна твърди, че всеки театър си има лице и е специфичен по своему. Упътени към драматичната сцена, артистите говорят за Пловдив и духът на изкуството, който се носи във въздуха под тепетата. Обединяват се около мнението, че последните години има раздвижване на театралната сцена, а ентусиазмът на публиката расте. Доказателство за това са препълнените зали на последния международен фестивал с тяхно участие “Двама са малко, трима са много.”

21.30

Сядаме в една от тихите Пловдивски кръчми. Умората за актьорите е и физическа и психическа и емоционална, затова вечер те търсят уют и спокойствие, където да хапнат и изпият по чаша бира. Разказват ми, че театралното семейство живее в един паралелен свят, една луда и импулсивна реалност, където всичко е по-емоционално и истинско.

Говорят за своите международни участия. Татяна споделя за силното впечатление, което и е направил Санкт Петербург със своите мащаби и красота. Смеят се дружно щом си припомнят как при гостуването им в Толоса, Испания не е спряло да вали и наместо с тен се прибрали с огромни чадъри. Чувстват се облагодетелствани и щастливи от това, което правят и често говорят за директора на пловдивския куклен театър Виктор Бойчев, който не само дава шанс на младите актьори, но и не спира да ги изненадва с нови предизвикателства. Използват възможността да поканят всички пловдивчани на гости в театъра за “Нощта на музеите и галериите” на втори октомври. Тогава ще представят най-новият спектакъл, подготвен от куклените театри на Пловдив, Бургас и Стара Загора. Нарича се “Едип. Празникът на ослепяването” и е представление за възрастни с режисьор Руслан Кудашов.

23.00

Идва време за сън. Преди да се сбогувам с Татяна я питам за посланието, което иска да изпрати до читателите на вестник Анонс. Пожелава на хората да вярват в себе си, да мислят положително и да правят неща, които им доставят радост. Според нея всеки трябва да си помогне сам, за да получи подкрепа от другаде – от хората и от Господ.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 1/28.09.2009 г.

Снимката е предоставена от Татяна Етимова

© Пламен Четелязов, автор, 2010

БАЙ ДАНЧО – МАГЬОСНИКЪТ С ЛАТЕРНАТА

Стандартен

Мрачен делничен следобед в края на септември. Тежки облаци висят над Стария град, но аз пъпля по улица „Съборна”, устремен към църквата „Св. св. Константин и Елена”. Зная, че там, пред входа, подпрян нехайно на своята тежка латерна, ще намеря бай Данчо. Помня колоритния старец още от дете – все там, обгърнат от уханието на смокините през лятото, наметнат със сивотата на облаците през зимата. Ето го. Осемдесет и седем годишният човек ме познава веднага и махва сърдечно. Преди време го снимах. Показвам му фотографиите, той ги гледа, харесва ги, радва им се като дете. Решава да ми благодари с изкуството си. Докато настройва латерната, не спира да бърбори за това, че инструментът не може да твори музика без душа. Всичко е готово, артистът завърта ръчката и от латерната бликва магия. Слънцето разтваря облаците, за да й се наслади. Котките по дуварите се събуждат от есенната дрямка и с мъркане наострят уши. Минувачите сепнато изпускат злободневните грижи, проблемите се търкулват по стръмния калдаръм и изчезват зад ъгъла… На 26.02.2008 година бай Данчо остана завинаги в историята на Пловдив. Още една магическа искра от утопията на Трихълмието, която ще блести в спомените завинаги.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 1/28.09.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010