В НОЩТА НА МУЗЕИТЕ И ГАЛЕРИИТЕ

Стандартен

Топла октомврийска вечер. Задушна. Главната на Пловдив гъмжи от народ. Дъхът на тълпата отнема въздуха. Недостигът на кислород и пространство завърта света пред очите ми. Там над всички, покачени на своите кокили има бели духове, които се къпят с огнени пръски. Филип Македонски им маха от своя пиедестал. Каменните ложи на римския стадион чернеят от хора. Крясъците им възкресяват ехото на древните гладиаторски боеве. Огромни кълба, по-големи и по-сребърни от луната, тромаво политат във въздуха, подюрени от ентусиазма на пловдивчани. Не реално. Не истинско. Притеснен за своята адекватност продължавам да се провирам през гъмжилото все надолу, по малката главна. Стигам до книжарница “Хеликон”. Хора по пижами пият бяло вино и си разказват приказки. Опит от сюрреализма аз се потапям в света на неосъзнатото, където Слав Бакалов и Михаил Вешим споделят своите сънища. Питам Йордан Ефтимов дали строгия дрес код не е дискриминация към страдащите от хронично безсъние. Поетът литературовед се смее искрено, казва, че и не можещите да заспят мечтаят да сънуват, че желанието да сънуваш е по-силно от всичко около нас. Прочита послание от Иво Сиромахов. В него сценаристът изразява увереност, че всички ще се забавляват, а като сигурен признак за това посочва своето отсъствие. Споделя още, че желае следващата му среща с пловдивчани, да бъде в нощта на кръчмите, явно забравил, че такава е всяка пловдивска вечер. Михаил Вешим чете откъс от “Английския съсед”. Неговата “лекция за виртуалната паша” е прекъсната от яростен бой с възглавници. Гледам не вярващо към бъхтещите се пижамени хора. Лудост – социално обществена абдикация, заредена с така неподправен позитивизъм… По-късно. Един от навесите за прожекторите на Античния театър ме крие от хладния есенен дъжд. Слушам унесено перкусиите на Асен Хайдутов и китарата на Балинт Петц, зяпам танцуващите мокри тела, разсеяно галя бездомното коте, което се скри на сухо при мен. Надигам бутилка червено вино, подадено от вратата на малка галерия. Съзнанието ми импровизира, точно както артистит. Танците свършват. Дъждът притихва. Магията се изчерпва. Луната смутено изпълзява зад облаците. Пускам си “The carnival is over” на Dead can Dance. Трябва да се събудя – чака ме дългия път до дома.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 03/12.10.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s