A SPIRITUAL BLAST

Стандартен

a spiritual blast

Хм… Как така Нова година е днес? Защо не е на 4-ти август, примерно… По дяволите, знаете точно какво имам предвид – всеки един миг, всяка една секунда Земята прави една пълна обиколка около Слънцето в сравнение с предния път, когато е прелетяла в the big bang after party ритъма през точно тоя край на шибаната ни Слънчева система. Е, разбира се, съществуват теориите за непрекъснатото разширяване на материята, която в общи линии гласи, че независимо от всичките липосукции, на които се подлагат родните чалга светини, всяка секунда техните, преждевременно състарени от суета и полова амортизация, тела нарастват с хиляди километри в пространството. Спокойно – разбира се, че те самите няма как да забележат това въпреки часовете, които прекарват пред огледалото зачудени с какви дрехи и кремове да скрият целулита, набраздил изобличаващо отражението на прехвалените им задни части. Просто всичката материя нараства пропорционално, сещаш ли се… Както и да е. Освен оправдание за закръглените мъжки мехове след 25-тата година, доказването на тази теория би означавало, че никога не е Нова година, защото Земята никога не минава през едно и също място в пространството, което означава, че съвсем не се върти около Слънцето, а всъщност се е втурнала напряко през материята на времето и е устремена към края му. Чат ли си? Няма Нова година, няма край на данъчното дванадесетмесечие, няма данъци – има повече пари за бира, водка, синтетични експерименти и порно във всичките му направления. И макар точно в този миг да съм обграден от гореизброените блага – master постижение, шедьовър на милионите, на милиардите години еволюция на някакви си белтъчини в следствие някаква си радиация – единственото, за което мен ме е грижа е, че Нова година си е баси илюзията, абсолютна лъжа – поредната система създадена от хората, за да наглежда собствения им живот, който постоянно се изплъзва от илюзорния контрол на ръцете им. Смътно дочувам дигитално изроден глас, който брои на обратно с тежкия тембър на смъртта от романите на Тери Пратчет.
–    5, 4, 3, 2, 1…
После настава любимия ми миг. Светлините угасват, музиката затихва, лудостта на абсолютно нетолерантната към собствените си емоции и гласни струни тълпа се стапя в тъмнината. Всичко това трае само миг разбира се, но благодарение на удара, който получих в главата си, когато паднах от крушата на село като малък, а по вероятно благодарение на химическите съединения алкохол, които сърцето ми изстрелва посредством врящата, бълбукаща кръв, поразявайки всякакви нервни окончания, диверсирайки мозъка, взривявайки съзнанието… Та благодарение на нещо аз си мечтая, че имам дарбата да забавям времето около себе си. Може би успявам да спра усета си за пропорционално нарастващата материя, изтръгвам се от това измерение-затвор и по този начин инстинктивно зная как да разгранича материята на времето от материята на съществуването, която си визуализирам като лъч светлина, който мога да препреча с ръка. И точно в онзи миг – точно преди електронният хаос да експлодира в колоните със светлината на стотиците лазери и прожектори, секундата преди хората да започнат да реват настървено, спокойни, че имат повод да бъдат първични – тогава аз долавям как земята си поема дъх. Тогава усещам топлината на хилядите запотени човешки тела край мен – лудите, които са приютили съзнанията си на това парти в зимната вечер. Чувам как всяка една нежна снежинка тупва обезличена в бялата покривка навън. Имам достатъчно време да полетя, мога да се извися дори в планината, да се вмъкна в нечия мрачна бърлога, да се сгуша на влажния мъх до огромното космато туловище на някоя унесена в дълбок зимен сън мечка и загледан в бялата пара, която издиша равномерно с мощните си дробове, да се разтворя в себе си, за да докосна звездите. Разбираш ли – аз, ние имаме време за всичко това, имаме го за един миг. Ние имаме цялото време на света, но не разполагаме с него защото не осъзнаваме как да подчиним нефизическата материя изграждаща нашето измерение.
–    HAPPY NEW YEAR!
BOOM! И пак BOOM! И пак BOOM! И пак BOOM! И пак BOOM! А после дивашки крясъци, раздиращи вселенската хармония писъци, криво излияние на човешката страст. Ярка светлина, помита погледа ми. Вече нямам нужда от адекватното си съзнание. Време е да поспи, да почине. Главата ми се отмята назад от ударната вълна, помитаща пространството в залата. Тялото ми пелтечи в опита си да прочете посланието на електронния гений, покачен на пулта за Диджея. Този убиец на моите мигове безвремие, този пророк еднодневка, този Буда менте! Хора край мен вдигат ръце и прекланят глава пред неговото величие, други се прегръщат задушени от самарянската любов внушена им от дигитални и синтетични субстанции, трети пият в чест на момента, в който всеки бленува на живо за едно илюзорно ново начало. Не – вече наистина нямам нужда от адекватното си съзнание – то сънува, сънува музика, припява си „Who am i?“ на Peace orchestra, рее се с флегматичния супертътен на откровената тъга, олицетворение на пълната човешка безпомощност. Ръцете ми са като откачени, главата ми се килва, краката ми залитат самоволно, тялото ми се тресе с нестинарска ярост в първичен псевдо танц, а в очите зад притворените клепачи се разкривяват сенките на другите съществуващи край мен… Автопилотът ми им внушава тотално густо, обилно наквасено с алкохол, но съзнанието ми отдавна не е при тях – то тихо сънува несъществуващи спомени за едни по-щастливи мечти.

Списание “MyLife”/Брой 09/Тема на броя: Дзън-дзън

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s