КОЛЕДЕН СЪН

Стандартен

Едно малко момче стоеше будно в дългите зимни вечери с прилепнало към ледения прозорец чело. Колкото по-студена бе целувката на стъклото, толкова по-силна беше надеждата, която караше сърцето му да подскача от вълнение. Детските очи изпиваха черното небе. Припрения им поглед шареше в непрогледния мрак, нетърпелив да улови нежната финна белота на първата рееща се снежинка. Малкото момче се сяпкаше изплашено щом му се стореше, че високо в небето блещука заблудена звезда. Взираше се дълго и упорито докато не се убеди, че се е заблудило и че облаците са обгърнали небето над него. Накрая, в ранните часове на новия ден, сънят го преборваше. Момчето внимателно дърпаше завесите на детската стая – достатъчно плътно, за да му бъде още по-уютно, когато се сгуши под дебелия юрган, но винаги с пролука, за да може и легнал да наблюдава навън и да чака снега. Да чака докато очите му не се премрежат и сънят най-после не обгърне нетърпеливото му сърце в успокояващите прегръдки на детската чистота. Понякога, точно в такива вечери, снегът идваше. От небето започваха да се сипят изящни ледени кристали, вплитаха чистотата си, засипваха грозния град, заглушавайки всичко освен зимния шепот на ледения вятър. На другата сутрин, когато момчето се будеше, не бързаше да отваря очи. Първо се стремеше да усети дали в стаята е студено. Ако беше по-студено от предния ден, сърцето му се изпълваше с надежда, но това нищо не значеше. Тогава се вслушваше внимателно в звуците, които долитаха от вън. Доловеше ли ги приглушени и влажни, някак забавени и нереални, сякаш времето спира, детето се изпълваше с непонятна, обземаща, чиста радост. То скачаше, разпиляваше юргана, залепяше чело на запотеното стъкло, отваряше широко очи и вперваше жаден поглед в парцалите, чиято белота го заслепяваше с магическо щастие. С часове стоеше на прозореца и ревниво наблюдаваше любимият сняг, най-чаканият зимен подарък. Детското му сърчице потреперваше гневно щом видеше хората да газят в снега или да разчистват входовете на блоковете си. Хлапакът се натъжаваше щом другите деца изкачаха от домовете си, за да се гмурнат в белия петмез. Нима другите не се трогваха от бялото съвършенство, от чистотата на тази магия? Нима само неговото съзнание забелязваше тази хармония, нима само момчето се страхуваше да докосне снежното съвършенство или да извърне поглед, за да не изчезне като мимолетно видение от книгата с приказки?

***

Снегът ми липсва. Липсва ми много. Дори и сега дори когато малки и уродливи, но въпреки всичко безкрайно нежни късчета крехък протест, успяват някак да се изплъзнат на цивилизационната цензура “глобално затопляне”, за да сгреят човешките души с ледената си белота… Всъщност снегът ми липсва точно сега, липсва ми повече от всякога! Притаил съм се на леглото. Дланта ми кротко е натежала от чашата Jack, в която се гонят няколко ледчета. Лицето ми е изтръпнало достатъчно, за да не усещам гъдела на струйките емоции, които бликват от очите ми, за да погъделичкат страните ми преди да умрат. Плача докато замъгленото ми съзнание вяло се мъчи да улови някой от реещите се край мен спомени. Мозъкът ми ги визуализира като бледнеещи кадри. Потрепват по стените на тъмната стая, сякаш прожектирани с онези старите апарати, които работеха с крушка от фар на трабант… Мекото им сияние се преплита със светлината на нежните коледни лампички, в които отдавна не вярвам, но и никога не пропускам да закача край прозореца по празниците. Багри утопия, захранени от алкохола магически фреймове забравено щастие, гаснещо откровение, детска любов, която съзнанието ми вяло се мъчи да улови. И така, пиян, тих, циничен към собствената си слабост, заслушан в “Any other name”, която се върти на repeat, аз съм зареял поглед през притворените завеси. Там виждам снега. Дрипави парцалчета, които танцуват, бели светулки, чезнещи из морето от емоционален човешки мрак. Гледам навън и тихо ридая. Тъжно ми е, защото именно откровението, към което се стремях, за да съхраня магията, ми разкри, че и коледа е лъжа, от която един комерсиален мит се е възползвал. Тъжно ми е, защото няма как да усетя отново снега.Тъжно ми е, защото дори снегът не съумява да трогне и стопли изстиващото ми сърце. Тъжно ми е, защото съм твърде пиян, но отново не мога да вкуся от простичкото щастие, в което се давех без капчица алкохол – тогава, преди, още, когато пламъкът на любовта в крехката детска душа не беше повяхнал, а всичко бе толкова истинско.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка: Пламен Четелязов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s