ШИБАН КЪСМЕТ

Стандартен

Следващото беше качено на блога на http://sblusuk.com преди време. Страницата вече не е активна, за да намеря точната дата на публикуване. Предполагам, че е около началото на 2007.

Кой съм аз?
Какво правя тук?
Как стана така?
Къде можеше да бъда точно сега?

Интересно ми е какъв отговор на тези въпроси би дал Андрей Арнаудов.

Чудиш се кой е това нали? Ами това е нисичкият цокер от публицистично, иронично, цинично, хумористичния дует Иван и Андрей. Вече се сещаш – става въпрос за момчетата от “Сблъсък”. Нека определението “цокер” не подвежда уважаемия читател – това си е нормален slang, с който в махалата цакат хората с очила.
Всъщност Иван и Андрей са едни от малкото посткомунистически медийни герои, които наистина могат и трябва да имат самочувствието на успели хора. Начина, по който експлоатираха емблематичната българска конфликтност и наднорменото ни балканско его, целият този хъс, който вложиха хитро гъделичкайки народностната ни простотия… Всичко това говори за безспорен интелект, иновативно мислене и много, ама много бачкане. Това е правилната теорема извеждаща доказването и себе утвърждаването, в малотрайните медийни нагласи, до комерсиален успех и дългосрочен просперитет.

Наскоро обаче една реч, която Андрей дръпна в “Тази сутрин” на BTV, ме вбеси! Разбира се моето комплексирано и перманентно раздразнено от липсата на илюзия за щастие балканско същество се вбесява от какво ли не. Монолога на господин Арнаудов обаче подейства като разслабително на моите най-яростни и извратени пориви за саморазправа, тихо ръмжащи в мрачните кътчета от потайната човешка същност – там, където се крият бичовете с метални шипове, гумените членове, казаните с разтопен восък и бухалките обсипани със стилизирани розови зайчета.
Като цяло с авторитетно надъхан и по софийски наточен тон, лъхащ на заслужено самочувствие и крайно развито его, Андрей обясни как българите нямат право да бъдат недоволни от заплатите и работата, която им се предлага. Как трябва да хванат каквото и да им бъде подхвърлено, дори това да е нечий посткомунистически, псевдокапиталистически хуй, който да смучат през weekend-а ако няма какво друго да сложат на масата. Господин Арнаудов осъди емблематичния български мързел, обвини го за дереджето, което в същност е в основата на “Сблъсък” успеха, и каза, че 350 лева е добра заплата за простолюдието намеквайки, че наистина умните хора няма как да не успеят да си докарат повече.
Грешиш Андрей, бъркаш много и макар да знам, че това няма да те трогне въобще, си позволявам да ти тегля едни, признавам си комплексарски, но и безкрайно откровени майни.
След толкова години в телевизията пред стъклопакета ти би трябвало да са минали стотици българи, около които витае звездния ореол на уж успели хора и немит с дни гъз. Толкова ли не разбра, че талантът се превръща в пари не само с яко бачкане, но и с късмет – най-необходимия катализатор за тази така бленувана реакция! Късмет да се родиш красив или късмет баща ти да притежава фабрики или най-вече късмет да попаднеш на точното място в точното време. Абе човек, честно, до толкова ли летиш в облаците, та си мислиш, че птиченцето наистина каца на рамото на човек поне по веднъж? Наистина ли вярваш в уникалността на идеите си? Нима не виждаш как покрай малцината яхнали медийната вълна се давят хиляди, чието ЕГН просто ги е цамбурнало след като водната маса вече е отминала или малко преди пяната и да се разбие на плиткото?
Знаеш ли – за всеки един човешки организъм е характерна нагласата към краен екзистенциален егоизъм. Когато един индивид се домогне до някакви пари, осигуряващи му относително уважавано местенце под прожекторите на обществената сцена, неговото его нараства до такива небивали размери, щото всичко останало у съществото му да се унесе в дебилска самодоволна дрямка. Тогава човек се успокоява, че каквото и да е било станало, тогава далече в миналото, с каквото и да се е бил захванал преди е нямало как да не успее. И колкото по-голяма е заобикалящата го мизерия, колкото повече са лутащите се хора изгубили пътя си, толкова по-деспотична е целеустремената му арогантност, сграбчила дистанционното на живота, за да смени канала.
Заедно с парите мой човек расте и егото. То лъже и заблуждава. Защото съдбата не е нещо, което е било писано, не е нещо, което си заслужил, нито следва някаква after големия взрив логика. Тя е хаотично и безсмислено разпръснат пъзел, а ние сме бактерии, зараждащи се из различните и фрагменти по абсолютно ничие усмотрение.

Макар да няма нищо общо с конкретното gonzo, обстановката, в която по стечение на обстоятелствата съм потопил творческия процес по създаването на статията, е от изключително значение.
Листовете хартия, по които се стеле мастилото фотографирало мои емоции в мисли, обикновено биват прогизнали от най-разнообразни по цвят, мирис, вкус, плътност и психо-физически въздействия течности. Понякога от страниците се разнася жълтеникаво-оранжевия кехлибарен аромат на пенливо бира спокойствие. Друг път са наситени с острата агресивна миризма на депресиращия водка никотинов алкохолизъм. Иначе най-любимите ми листове са онези попили уханието на изгарящите пръски отлежала уиски утопия или пък кървавите капки вино топлина.
Седнал съм на едно от кафетата в стария град. Погледът ми е полетял през огромните прозорци и се рее с адреналиново задоволство над сгушената в юргана на зимната белота централна пловдивска част.
Освен студа, който е сграбчил вледенените ми крака през неизбежните платнени, гръндж кецове, своето отрезвяващо въздействие оказват и ароматното горещо кафе заедно с чашата студен, газиран кола кофеин. Дървената масичка, на която съм се приютил е сгушена между стария дървен скрин и ефектно олющената от времето стена, по която жълтеят все по-стари фотографии носталгия.

Дойдох тук веднага след поредното интервю за работа, което завърши с баналните псевдолюбезни реплики в стил “Кефиш ме щи звънна…”. Всъщност съвсем не приемам еднозначно този очакван край на всичките подобни събеседвания.

От една страна желая да започна работа, да се изнеса от къщата на родителите ми, да заживея заедно с момичето, което обичам. Желая шибана финансова независимост! Всъщност парите ми трябват не толкова, за да се напия през уикенда – това го постигам удивително успешно, дори смешно лесно и сега. По скоро ги искам, за да имам моралното позволение да повръщам на целия следващ ден, докато от колоните изобличаващо стене флегматичния вокал на Depeche с “Useless”.
От друга страна нито един млад живот не е готов да се раздели със свободата си, последния носител на магическите спомени детска илюзия. По дяволите не желая отново да бъда приклещен от влудяващо белите стени на някой клинично аранжиран офис, смърдящ на нов мокет и китайски бюра.
Не желая по 12 часа на ден в продължение на цели месеци по дължина на работната седмица на цяло едно съществуване от тук насетне, да не виждам нито един слънчев лъч, освен зайчетата светлина, които закачливо се гонят по загорелите тела на порно моделите, усмихващи се от desktop-а на нечий ниско херцов облъчващ монитор. Мама му стара – аз имам мечти, аз имам интереси, аз имам личен живот, аз съм човешко същество!

И все пак ще го направя…

Аз ще изтръгна свободата от съществото си, ще я положа в краката на някое алчно шефче, ще позволя да бъда заключен в малък симетричен офис дизайнерско безумие, ще пренебрегна душевните си терзания и ще продължа да бълвам copywriter-ски гениалности за машинки обезкосмяващи носа и ушите, безжични звънци, рамки за снимки с кварцов часовник плюс mouse pad с елка – промоция 2 в 1.
Какъв друг избор ми дава шибания jobs.bg портал?
Майната му – ще сложа намордник на емоциите си за 5 дни през седмицата, но как искам да си струва по дяволите! Нека поне през weekend-а да имам правото и възможността да изживея свободата си милостиня достатъчно социално неадекватно, за да запазя мъничко себеуважение. Как да направя това с 350 лева, как мамицата му!
И все пак аз ще избера тази жертва за себе си, както я правят родителите ми и всички останали социално адекватни граждани.

А ти господин Андрей Арнаудов би ли я направил?

Щеше ли да си толкова усмихнат, ако всеки петък се напиваше плахо с евтина бира в някоя смърдяща на лайна дупка – единственото, което можеш да си позволиш?
Би ли бил примирен, ако нечия алчност експлоатираше всичко, което чистотата на твоето детство и младост е изградило като потенциал?
Дали твоят хъс щеше да се запази същия, ако всяка вечер наместо в горещи сръбски обятия лежерно отпуснати на хладен сатен, потъваше единствено в алкохолни и никотинови изпарения вперил поглед през запотените си очила в мръснишката снимка на Лепа Брена върху някое старо кибритче?
Знаеш ли какво е да влезнеш в бар, в който никой не иска да ти духа, а няколко мутри с удоволствие биха изпотрошили скъпоценната ти глава, ако дори бегло закачиш с поглед нечий чалга пунтаж?
Въобще как щеше да запазиш увереността в себе си, ако живота ти се бе стекъл по-различно? Щеше ли да си ти такъв, какъвто се познаваш и гледаш сутрин в огледалото? Защото вярваш или не – всичко това е производна просто на единия шибан късмет, a и няма невъзможни неща.

© Пламен Четелязов, автор

Изображение: screen shot, http://sblusuk.com

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s