Медиите гръмнаха, че забраняват торентите. Народното събрание имало намерение да ратифицира Пекинския договор за „аудиовизуални изпълнения”, който давал основание да се преследват както торент тракерите, така и тези, които теглят чрез тях.

Интернет потебителите се изплашиха защото подобно нещо ще даде на псевдо-политическия ни „елит” страховито оръжие за изнудване на интелигентните млади хора и ще им позволи тотален контрол на масите.

Прилича на предвижданите промени, които касаят декларирането на културните ценности. Почти всеки има в апартамента си някакъв предмет – книга, фотография, дреха, прибор за хранене, паричка от баба му и т.н.т., която е потенциална културна ценност. Лудост е да се мисли, че музеите в България имат капацитета да откликнат на акция от подобен мащаб, а още по-голяма лудост е да се мисли, че хората ще отделят време и пари, за да идентифицират своята покъщнина. Ясно е – тези промени целят да изкарат на светло големите колекционери. Но пък органите на „реда” винаги ще могат да нахлуят и у вас без абсолютно никакъв повод, оправдавайки действията си с някое издание на „Под игото”, което кротко събира прах на библиотеката.

Същото е и с торентите. Всеки интернет доставчик пази log на дейността ти в мрежата (без значение какви програми за фалшиви и невидими IP-та ползваш) и е задължен да го предоставя на „правоохранителните” органи при поискване. Т.е. ако протестираш активно срещу превръщането на черноморското крайбрежие в ЖК или изсичането на гората в Пирин рискуваш да бъдеш арестуван от преторианците на политическите проститутки, обслужващи алчните мутри, с обвинение, че си изтеглил не знам си колко филми и музикални албуми от интернет.

Признавам си, че това звучи прекалено параноично, ако и да съм убеден, че подобни промени действително ще бъдат използвани за „извиване на ръце”. Затова да се съсредоточим върху конкретните ефекти от забраната за споделянето на „аудиовизуални изпълнения” чрез торенти. Това е като да ти затворят прозореца към света, че и да те вкарат в затвора ако се опиташ да го открехнеш.

Понеже стоят надупени пред Анадола, „българските” телевизии не могат да вдигнат поглед отвъд Балканите. Родните сериали са откровено тъпи. Кината не въртят ленти, които са създадени в Скандинавските държави, Русия, Азия, Южна Америка или някъде другаде, където киното е най-първо изкуство, а чак после бизнес. За радиостанциите ни независимите (indie) творци не съществуват, а новата музика се олицетворява единствено от първичните Payner ритми и топ 10 на Billboard. В повечето градове няма музикални магазини, а където ги има предлагат само най-комерсиалното от „златните” и „платинените” албуми. В борбата си да оцелеят, българските издателства работят като печатници и обслужват суетата на „нашите автори”, Паулу Коелю и други подобни глашатаи на лесно смилаеми клишета и емоционални лъжи…

Забраняват торентите, за да ни промиват мозъците с чалга, турски сериали, холивудска боза и затъпяващото ретро от 80-те, което всички радиа пускат, че е с най-евтини авторски права. Медиите и пазарът в България никога няма да станат адекватни, никога няма да се отворят за новото, което се случва в културните и творческите индустрии по света. За това има много обективни и субективни фактори – малък пазар, ограничена конкуренция, липса на желание и потенциал за търсене, намиране, разбиране и налагане на зараждащите се интелектуални и емоционални тенденции…

Сигурно някой ще ме посъветва да си купувам музика, филми и книги по интернет. Да – ако ми изравнят заплатата с тази на общинските съветници и депутатите ще си купувам с радост. Когато Общината и Министерството ми дават чисти 350 лева – тогава не мога да си го позволя.

Обричат ни да тънем в невежество!

В Созопол открили мощите на Свети Йоан Предтеча. По света били разпръснати 19 негови пръста, 12 части от главата му, 7 от челюстта му… Идолопоклонниците се юрнаха към Черно море – бягат по склоновете на Родопите, ръсят динени кори, а зад гърба им димят недопечените кебапчета на Кръстова гора. Мутрите на Какао бийч се сетиха за Господ – спряха булдозерите, намалиха чалгата, впериха алчни погледи към Темида бийч. А аз наскоро прочетох „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд. Там дефиницията на свято се моделира чрез първичните възприятия и нагони, а всичко завършва със садизъм на парче. Дали ако събера сертифицираните парченца от божия кръст ще мога да сглобя огромен Ноев ковчег, с който да спася Созопол от прииждащата орда? Мисля, че ще ми остане и място… Иначе гражданите на Несебър са сплотени – ЮНЕСКО е вредно за българския туризъм! Решение има – древните руини ще бъдат унищожени, а на тяхно място с бетон и арматура ще се вдигат перални. Да – според жителите на Месемврия ЮНЕСКО пречи на Архитектурно-исторически резерват Стария Несебър, а според гражданите на Банско гората пречи на Национален парк Пирин. В същото време българските медии и родопските управници са единодушни по един друг проблем – кафявите мечки са неконтролируема напаст! Решение има – огромната популация на кръвожадните човекоядци ще бъде овладяна с обстрел. Добре, че ловът е модна тенденция сред едрите български бизнесмени! Яките предприемачи застанаха рамо до рамо с хилавия политически елит в борбата срещу българската фауна! А от Пампорово до Девин вече няма и флора! Там се строи урбанизирано ЖК. Кафявите мечки няма да се скрият сред сивите канавки и ръждясалите шахти, няма да избягат от санитарния огън на гражданското ни общество. А всеки подгонен от зверовете турист, дървар, овчар или гъбар може да се приюти в завършените крила на недовършените хотели. Стига да има 70 – 80 лева за нощувка, но кой отива на планина без пари? Да живее циЛИвилизацията!

България в никакъв случай не беше готова за членството си в Европейския Съюз. Тя определено е далеч от утопията на тази идея и днес. Приеха ни защото географското разположение отрежда на страната ни ролята на безмитен магазин, в който далавери въртят развитите западноевропейски, северноамерикански и азиатски държави и престъпни групировки. Още от началото на прехода през 1989 година държавата ни се гърчи в една грозна социално-икономическа агония, раздираща шокираното българско общество.

Най-голяма вина за това естествено имат българските „управници”. Имат я, но не я носят. Тяхната пословична алчност и тотална политическа недалновидност катализираха еволюцията на престъпните групировки и метаморфозата им в парламентарни бизнес лобита.

Първоначалното натрупване на капитала се осъществи по изключително мерзък начин. Бившите комунисти подадоха ръка на бившите рецидивисти, възкресени от благодатния хаос, последвал рухването на социалистическия строй. Тази устойчива пандемия от пари, връзки, власт и безскрупулност спомогна за осъществяването на ужасяващ грабеж, кървав обир, чийто престъпна инерция ръководи обществените и икономически процеси в България до ден днешен.

Преди последната световна икономическа криза в България се говореше за недостиг на работна ръка, но само, ако става въпрос за нискоквалифициран персонал.
В крайна сметка на кой му е нужно висше, за да работи в пералня, нали? Когато хората се шляят по улиците около тях има кафета, ресторанти, клубове… Когато аз се разхождам из Пловдив виждам само перални.
Малцина от наистина богатите българи се стремят да развиват бизнеса си, за да печелят от продукта, който предлагат. Българският бизнесмен, подобно на същински паразит, смучи кръв от местенцето, в което е успял да впие алчните си пипала. Единственото, което го интересува са далаверите, за които живее, парите, с които парадира и порочните страсти, които задоволява. На родното шефче не му трябват висшисти. Не се нуждае от умни, креативни, откровени и нестандартни партньори, съвсем не! По-важно му е с кой ходи на лов и по курви. Ето защо българският бизнесмен наема и толерира съвсем различен тип работник: Достатъчно хитър, за да му върши работа, но не твърде умен, за да е претенциозен; Достатъчно безскрупулен, за да унижава вместо него, но твърде страхлив, за да се разбунтува; Достатъчно гъвкав, за да приема всякакво заплащане и работно време, но със съзнание, заключено в твърде пошлата матрица, припозната от комплексираното българско общество;

Непосредствено след последната световна икономическа криза в България се заговори за пресищане на пазара на труда. А това е долна лъжа. Реално погледнато рецесията още не е дошла (няма и да дойде), но това не попречи на българския бизнесмен да я използва като параван, като плашило, като оправдание за ниски заплати и социално-обществена абдикация.

Наскоро чух някакво шефче да боботи в една кръчма. Хвалеше се, че е намерил удачното решение, ако кризата реално докачи бизнеса му и се наложи да свива разходите. Каза, че не е склонен да посегне върху печалбата си, няма как да спре обслужването на заемите си, така че заплатите на работниците му са единственият разход, който може да намали. Точните му думи бяха: „На много хубаво ги научихме”.

Сигурен съм, че няма държава в ЕС, където разликата между платежоспособността и стандарта на живот на шефчето и платежоспособността и стандарта на живот на неговите работници да е толкова голяма. Много български бизнесмени печелят не по-малко, а дори и повече от западните си колеги, защото тук си спестяват един основен разход – този за мотивиране и развитие на човешкия ресурс.

Някой беше казал, че в капитализма има три начина за натрупване на капитал. Първият – наследство, вторият – печалба от хазарт, но тези прояви на изключителен късмет се срещат пренебрежимо рядко. Третият – престъплението като философия за правене на бизнес, което е и най-често срещаният начин за забогатяване, както имахме и имаме възможност да се убедим. С това не отриваме топлата вода. Въпросът е, че тези процеси на Запад са се случили толкова назад в миналото, че огромната маса от мръсни пари отдавна е изпрана и центрофугирана чрез съвсем законен бизнес на поколенията, наследили мафиотите. Поколения от млади и добре образовани хора, носеща колона за морала на западните общества. Не е правилно, но поне работи…
За съжаление в България преходът към пазарна икономика тъкмо приключи. Разпределението на капитала се намира в начален стадий. Парите не са съсредоточени в умните, интелигентните и образованите, а в безскрупулните, арогантните и асоциалните. Ето защо най-честия облик на българския бизнесмен в печата продължава да бъде карикатурен образ на алчен, дебел, но и не по-малко страховит мутрафон.

Ако демографската криза не ни затрие, нещата ще се променят. Обществото ни не проправя пъртина, а просто следва вече асфалтиран, от развитите капиталистически общества, път. За съжаление обаче младите хора на България в конкретното шибано настояще са тотално пропилени! По-емоционалните от тях с право наричат себе си „изгубеното поколение”. Те се лутат сред илюзия, изградена от погрешни идеали, неадекватно образование, прекомерни очаквания и една капиталистическа лъжа за демокрация и свободен пазар. Стоят объркани насред кръстовището на живота, обградени са от знаци STOP и червени светофари, гледат жално профучаващите коли-крепости със специален режим на движение и се разкъсват от депресираща агресия.
Агресия, която най-лесно стоварват върху онова, което обичат, защото си мислят, че само то им принадлежи.
Гняв, който е по-добре да насочат срещу лумпенизираните регулировчици, гаврещи се с живота им.

Bulgaria is officially the EU`s poorest member. The salaries rarely exceed 250e. The country is one of the most corrupted in the EU according to the Transparency International Index. The census data confirmed that over the twenty-year period, emigration represented a 6% loss in the total population. High emigration levels were accompanied by low fertility rates, which contributed a further 12% loss. Moreover – the country has unenviable Press Freedom Index. Reporters without borders rank Bulgaria 87 which is a great retreat because back in 2003 Bulgaria ranked 34.
On 24 February more than 300 000 Bulgarians went out into the streets to express their indignation against the political monopoly and its derivatives – the monopoly of the market, the corruption, the poverty, the unemployment, the criminality… The people shout „We want future” and want radical change of the political system because the elections push in alleged new parties made of worn out politics in disrepute. Some of the demands are: no immunity for the members of the Bulgarian Parliament, limit of their mandates, recall of all former deputies, majoritarian voting system.
So far there is no adequate response from the political elite only a cosmetic change of the government and ugly but successful attempts to mount the protest.
The spokeswoman of the European Commission Pia Hansen said: “There is a democracy in Bulgaria and we respect that” but It must be a lie because few days ago Europe blocked Schengen membership for Bulgaria due to the functionality of the judicial system.
At the same time there is a wave of desperate people who literally set themselves on fire. 4 people already died for a month and one is still fighting for his life. The most famous case is the death of Plamen Goranov and now his name stands for this dreadful and shocking epidemic. The 36 years old photograpr and mountain climber set himself on fire in front of the municipality building in his hometown of Varna on Feb. 20. Read the full conversation here!

Светлина в тунела или пламъците на хора, които изгарят в далечината

Светлина в тунела или пламъците от хора, които изгарят в далечината

Никога не съм гласувал за ГЕРБ, но оставката на Бойко ме накара да се почувствам изигран. Не, че не виждам как си въртят наглите далавери, как закрилят мутрите феодали и как слугуват на САЩ. Просто, когато няма реална алтернатива е все тая. Сигурен съм, че абдикацията на правителството е съгласувана с всички „опозиционни” лидери. Коварният партиен „елит” умело насочи България към разтакаването и политическия хаос, които неминуемо предхождат предсрочните парламентарни избори. Така си спечелиха достатъчно време, за да обяздят протеста, което не се и оказа толкова трудно.

В началото лидери нямаше и това разпокъса проявите на натрупания гняв, което попречи на гражданите да координират своите искания и да концентрират своята енергия. След кулминацията на протеста медиите изфабрикуваха лицата му, но това обезвери протестиращите, защото обичайните авторитети са компрометирани, на бога от машината вече никой не вярва, а и доста от уж новите мутри в телевизора са ни печално известни. Всъщност българинът отдавна изгуби вярата си във всичко, всички и самия себе си, затова се припознава единствено с анонимността на тълпата.

Аз съм средностатистически протестиращ и бях на протестите от самото начало. Не на всички протести и не в челните редици. Вървях сковано в средата на тълпата, не носих лозунг, срамувах се да скандирам повече, отколкото да не скандирам. Припявах „Мила Родино” плахо, а на „Стани, стани, юнак балкански” откровено мрънках, защото не знам добре думите. Въпреки всичко, това ме прави далеч по-активен от над 90% от българите – пикът на протеста беше на 24 февруари, тогава по улиците и площадите на страната излязохме към 300000 човека (по най-пристрастни данни), които пак са едва около 5% от цялото ни население и само 9% от трудоспособните хора.

Огромната част от заетите в частния сектор обслужват т.нар. олигарси, които са най-големия работодател и рекламодател в България. Нека си въобразим, че протестите са постигнали своите искания, които пък са оправдали най-големите ни надежди. Нека си представим, че адекватни промени в политическата система са преборили политическия монопол, държавността е успяла да ампутира мафията от себе си, а законодателната, изпълнителната и съдебната власт са заработили справедливо и са погнали мутрите. Тази правилна и необходима борба неминуемо ще доведе до още по-голямо социално напрежение и ще задълбочи политическата и икономическа криза, защото процесът на преразпределението на капитала ще остави хиляди хора без работа и то онези със сравнително високи доходи.

Въпросът със склонността на масата да жертва начина си на живот за една по-добра България е много щекотлив. Като започнем от изхвърлянето на боклука през балкона, пушенето на обществени места, скатаването на акциза за домашната ракия и шофирането на няколко промила алкохол, за да стигнем до оставането без заплата и лишаването от възможна далавера. Според жителите на Несебър ЮНЕСКО вреди на Архитектурно-исторически резерват Старият Несебър, а според гражданите на Банско гората пречи на Национален парк Пирин. Повечето българи ненавиждат политиците, но не осъзнават тяхната неадекватност, порочност и емоционална импотентност, а просто им завиждат и мечтаят да са на тяхно място, за да консумират техните облаги.

В капиталистическия свят няма независими медии, но в България не са останали и независими журналисти. Ниският стандарт на живот отдавна е превърнал осигуряването на прехраната в приоритет. Свободата на словото се е изродила в свободата да продаваш словото си на най-платежоспособния. Редакциите не са нищо повече от долнопробни бардаци, които създават журналистически проститутки – евтини държанки на мутри, политици и корпорации.

Определени партийни лидери и все повече хора на улицата говорят за тоталитаризма, като за реална и ползотворна алтернатива. В същото време Европейската комисия коментира случващото се у нас с „Ние вярваме в демократичните процеси в България”. Като българин аз също нямам вяра в никой и нищо. Иначе щях да повярвам в световната конспирация, която ни е осъдила да бъдем участници в експериментален автогеноцид, тестващ нова матрица, контролираща общественото поведение.

България никога не е била по-заплашена от сега. Ние сме на ръба, дори отвъд него… Не за друго, а защото населението никога не е било толкова мобилно, никога не е можело да напусне държавата така лесно. Преди, интелектуалците със сходни идеали, които не са харесвали живота си, са се обединявали в групи и са работили, за да променят нещата на локално, а после и на национално ниво. За добро или лошо са нямали друг избор. Днес малкото останали идеалисти са отшелници, обект на присмех и подигравки, а приятелите им са се фрагментирали по чужбините и отдавна случват своето настояще другаде, без дори да поглеждат назад.

Страхът ги облада. Паниката ги сграбчи. По разтрепераните тройни гуши се стичат слуз и пот, премесват се с кирта и оставят мазни петна на скъпите костюми. Госпожи и господа „народни представители”, ние познаваме симптомите, наричат се абстиненция. Във вашия случай е причинена от загубата на рахат. В нашия случай е причинена от прекаляване с различни субстанции, чрез които се опитваме да забравим вашата реалност. А онова чувство на гъдел, който свива корема – това е несигурността за съдбата ви. Нещо такова, само че много по-силно и обсебващо изгаря сърните, когато са обградени от робите ви, когато са вперили огромните насълзени очи в студеното безпристрастно дуло на вашите пушки. Обикновеният българин се събужда с тази емоция всяка сутрин. Той не знае как се справят децата му в чужбина, дали днес ще остане без работа, дали ще успее да си плати сметките и лекарствата, дали банките ще му отпуснат нов заем, с който да рефинансира обслужването на старите заеми…

Госпожи и господа „депутати”, чухме ви. Беше ви толкова удобно да нямаме гражданско общество. Медийните ви слуги не спираха да пропагандират тази присъда. Но гражданското общество се надигна задавено от гняв. Атипичен гняв, който не е провокиран от надеждата, а от пълната липса на алтернатива! Бунтът не е провокиран от преследването на по-добро бъдеще. Нормалните излязоха, защото осъзнаха, че нямат бъдеще, че то е ограбено за тях. Яростта на протеста не е насочена срещу енергийния монопол, а срещу политическия монопол! Ето защо медийните ви слуги се опитват да го скрият, да го изопачат и задушат. Хората били пияни лумпени и дрогирани провокатори казват и разправят как народът не бил политически грамотен и нямал право на политически искания. Обясняват, че трябвало да бъдат излъчени лицата на протеста, за да бъдат политизирани и съответно корумпирани. Разделят и владеят.

Госпожи и господа „политици“, прехвърляте вината за актуалния хаос и отговорността за бъдещия колапс върху работодателя си – обикновеният човек, който има съвсем други задължения и права. В една демократична държава, обществото има задължението да протестира срещу безумието на „политическия елит“ и притежава правото да бъде чуто, разбрано и удовлетворен от вас, което е ваше задължение. Това е вашата работа!

Този протест няма други лица освен ликовете на Ботев и Левски. Този протест няма други знамена освен трибагреника на България. Този протест няма други химни освен „Мила родино”. Хората възроптаха срещу лъжите, които моделират живота им, а това е толкова неочаквано, но демократично и правилно!

О, аз зная, че ще опорочите всичко. Разбирам, че няма как да премахнем приумицата за депутатския имунитет, че няма да успеем да ви съкратим на половина, че няма да наложим мажоритарния вот, че няма да ограничим броя на мандатите, в които имате право да ни ограбвате. Виждам, че няма как да ви спрем и ще яхнете вълната на хорското недоволство, за да я насочите към политическия вълнолом, охраняващ корупцията. За съжаление злото е по-силно, защото е по-близо до първичната човешка природа.

Това е предсмъртната агония на България и вече е контролирана. Тя няма да доведе до нищо добро, а държавата ни отдавна е със затихващи функции…

Но Борбата не е за това. Ние се борим за душите си, защото в нация от отшелници само те ни останаха. А вие и слугите ви се борите за греховете си.

Още преди 15 години медиите обявиха гражданското общество в България за мъртво. Нееднократно публикуваха некролога му. На него пишеше, че демокрацията у нас е родена през 1989 година, била е недоносена, имала е куп наследствени болести и е починала през 1997 година след кратко боледуване. Толкова много журналисти задоволяваха низките си страсти като се гавреха с трупа. Обиждаха ни, надпреварваха се да ни обвиняват в апатия и престъпно нехайство. Настояваха, че българската нация е прогнила съвкупност от уродливи индивидуалности, обединявани единствено от пороци и шенгенски ограничения.

Изведнъж се случи нещо странно, имайки предвид напредналото разложение. Мускулите на трупа потръпнаха конвулсивно. Вярно – с оглед на липсата на алтернатива това трябва да е предсмъртната ни агония.

И все пак…

Оказа се, че въпреки медийното опело, гражданското ни общество е запазило искрица живина! И няма независим българин, който да не припознава справедливия гняв на протестиращите. Атипичен гняв, който не е провокиран от надеждата, а от пълната липса на алтернатива, от тоталното обезсърчаване.

Медиите са четвъртата власт! Тяхна мисия е да окажат първа помощ на обществото, да прогонят лешоядите, да изчистят трупните червеи от язвите, да промият раните, да ги превържат. Те са длъжни да ни окуражат, да ни вдъхнат живот! Вместо това журналистите хранят лешоядите от ръцете си…

Защо се съсредоточиха върху няколко десетки лумпени и провокатори, а не върху стотиците хиляди изтерзани българи, които защитават и техните права по площадите на нашата България?

Яростта на протеста не е насочена срещу енергийния монопол, а срещу политическия монопол! Бунтът не е провокиран от преследването на по-добро бъдеще. Нормалните излязоха, защото осъзнаха, че нямат бъдеще, че то е ограбено за тях. Ние нямаме надежда, това са изпепеляващите пламъците на отчаянието.

Всеки лектор по икономически теории ще ви каже, че капитализъм не е едно и също с демокрация. PR договорите, зависимите медии, послушните редактори, наплашените журналисти, купените мнения по форумите – всичко това доказва, че българският капитализъм  консумира човешките съдби точно толкова лакомо, колкото го правеше и комунизма.

Няма алтернатива.

Няма надежда.

„Едва когато загубиш всичко си свободен да правиш каквото поискаш…” Уважаеми журналисти, колеги, какво толкова ви е останало за губене?

Зимата точно си тръгва. Единствено валмата прахоляк по разбитите улици пазят спомена за свежата снежна белота. Пролетта още не е дошла. Слънцето грее, но дърветата са голи и слепи за неговите лъчи. 3-ти Март е денят, в който празнуваме освобождението на България. Тогава почитаме паметта на всички, пожертвали безвъзвратно генотипа си за бъдещето на родината.

“В тъги, в неволи младост минува, кръвта се ядно в жили вълнува, погледът мрачен, умът не види добро ли, зло ли насреща иде…”

Национален празник е. Хората не работят. Ленивата човешка гмеж е плъзнала по главните улици, претоварила е ескалаторите на мини mall-овете, загряла е кафе машините на капанчетата. Макар термометъра да показва двадесетина градуса почти всички са намъкнали дебели зимни кожуси върху сплъстени вълнени пуловери. Това доказва, че пазят жив завета на дедите си или поне онази част от българския етно lifestyle, свързана с неповтаряемостта на пролетната баня и страха от водата.

“На душа лежат спомени тежки, злобна ги памет често повтаря, в гърди ни любов, ни капка вяра, нито надежда от сън мъртвешки да можеш свестен човек събуди!”

Отегчени политици размотават венци с китайски цветя край рушащи се паметници. Алчните им шефове ги наглеждат през черните стъкла на паркираните коли крепости, а празничните фойерверки озаряват умислените им лица – идват избори, светът е в криза, а партийните каси са празни…

“Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита: „Богат е“, казва, пък го не пита колко е души изгорил живи, сироти колко той е ограбил и пред олтарят бога измамил с молитви, с клетви, с думи лъжливи.”

Из “Борба” на Христо Ботев.

На връх трети Март, развръзката в едно западащо телевизионно шоу се превърна в основна новина на всички интернет информационни портали. България победила във “Форд Боярд”! Малката ни държава извоювала паметни победи срещу надъханите сърби и вековните поробители от Турция, сънародниците ни демонстрирали типична за нацията ни непримиримост и спортна злоба!

Мосю Рошел, водил “Форд Боярд” над 1000 пъти, едва не получил инфаркт при епичния рев на Калоян Добрев след всеки спечелен ключ. Очите на въздебелия мосю Ла Бул се навлажнявали от умиление, а тъгата сграбчвала сърцето му при вида на неподправените горчиви сълзи, които рукнали по бузите на Боряна Георгиева след единствената, но тежка загуба от турските башибозуци. Укротителката на мистичните тигри Фелиндра гледала изплашено огнения взор на Цветан Христов и бързала да скрие от него любимите си животни. Таня Кожухарова демонстрирала емблематичните черти на родната блондинка, а Пастон и Паспарту се залутали в еротични фантазии, продиктувани от разнообразни прочети на Снежанка, щом водещата на “Без дрехи” свалила полата си в борба със злите сили на форта.

Родния синдром да търсиш маниакално самоутвърждаване в телевизионни реалити формати започва да добива епидемични пропорции. Болната мечта да станеш звезда еднодневка чрез комерсиална илюзия натрапена на зомбирания мултимедиен потребител е доказателство за разклатеното здраве на българското общество.

Колко силни трябва да са българските комплекси щом успеха в една чужда entertainment продукция се припознава като възраждане на националния идеал.

Колко малко трябва да са останали поводите за национална радост и гордост щом в шизофреничното съзнание на обществото олющените жълтеникави бояри изместиха златните медали от олимпиадите.

Колко ниско трябва да са паднали българското самочувствие и обществената самооценка щом приемаме на сериозно една игра, едно телевизионно шоу, един цирк, който е създаден да забавлява децата и лумпените.

А само преди някакви си 131 години родителите на съвременна България платили с кръвта си вярата в правото ни да съществуваме като свободни хора.

Българският избирател е изключително неуравновесен в поривите си и се ръководи предимно от чисто първична симпатия. Тези крайности в изборните резултати, само доказват стадната природа на нацията ни, липсата на интелектуален потенциал за анализиране и прогнозиране.

Ниското ниво на политическа хигиена в парламента например е олицетворение на липсата на политическа култура у българските граждани. Излиза, че поне 20 – 30 % от българските гласоподаватели са гласували последователно за Жан Виденов, след това за Костов, после за Симеон, обратно към Станишев, а сега за Бойко. Политическата пътека в съзнанието им прилича на хаотичните криви, които преди година възприемаха шрапнелите в Челопеч! Мандахерцанията на лоялността към принципна управленска визия минават от ляво през център в дясно следвайки вълнообразните амплитудни отклонения на цариградско шосе. И всичко това става под знаменателя на невероятен медиен популизъм, неизкоренима корупция, купуване на гласове и заплахи за физическа саморазправа.

Мутрите и политиците са се втренчили в гласовете на избирателите като циганче онанист в билборд на анасоново питие. Ламтежът им за свежите евро пари по време на криза предвещаваха голямата избирателна активност – явление, до което се стигна не на последно място и благодарение на грозни журналистически манипулации.
Трябва да знаете, че медиите са безпомощно надупени пред политиците и мутрафоните заради финансово еректиралите PR договори, с които са обвързани. Това бе и причината журналистите тимофили безмилостно да агитират българската общественост активно да легитимира наново властта на престъпниците, които така или иначе вече 20 години се гаврят с живота ни.

Единственото и най-страшно явление на тези избори, което си струва да се коментира е провокирането на етническо напрежение. Лудост, трибуна, на която даде всяка една българска медия! Просто не мога да повярвам как тоталната липса на политически и експертни аргументи за управлението на държавата отстъпи мястото си на прекопираният от Атака шовинизъм в стил: “Ахмед Доган = Турция, а комшиите от Турция са ми виновни за това, което направих в България преди 15 минути.”
Колкото и да ни е антипатичен Ахмед Доган трябва да си признаем, че той не е виновен задето от панелките си изхвърлят боклука през терасата. Не е виновен, че лекарите, учителите, полицаите и съдиите са корумпирани. Ахмед Доган носи само пропорционална вина за това, че български мутрафони излизат от затвора с НС имунитет. Той не е виновен, че всяка година озлобени лумпени убиват по 1000 човека на пътя. Ахмед Доган не бие никой пред Палмите в Пловдив вечер, братята българи се избиват помежду си и т.н.т. и т.н.т.
Обаче 90% от българите арийци завиждат на Ахмед Доган за властта и парите и искат да са на негово място. Точно това прави възможно нему, ако желае, да си върти обръчите от фирми, да си прави далаверите и да си защитава припознатите национални интереси! Защото твърде много етнически и генетически българи християни намазват от цялата работа.

Що се отнася до победителите – не мисля, че има интелигентен човек в страната, който наистина да вярва, че супер Бат Бойко идва на власт, за да пребори корупцията, воден от откровени патриотични емоции.
Най-малкото, толкова нависоко във властта не биват допускани честни хора – факт!
Въобще – кой е Бойко? В българското общество за него се говори като за пожарникар по призвание, комунистически телохранител, царски бодигард, собственик на охранителна фирма с жена банкер – хотелиер. Човек, тясно свързан с тоталитарното комунистическо минало, псевдокапиталистическите охранителни бизнес структури и 800 дневния НДСВ експеримент с коронен номер – заграбването на държавни земи. Излиза, че България не избра нищо ново – просто легитимира на власт човек, закономерна производна на 20 годишния престъпен преход. Честито!

Много ми се ще да греша, но не ми се вярва.

Въобще по-добре човек да запази своя глас за себе си, най-вече, ако има какво, как и на кого да каже. Да избереш по-малкото зло, не е избор, който ще доведе до нещо по-добро. То е като да се ожениш, за да регламентираш имуществените претенции след развода!  Мое демократично право е да НЕ гласувам! Особено, че не виждам достойна партия или личност. И ако това мое решение е внимателно преценено и обмислено, то не е грешно или аморално, нито непатриотично – напротив! Не се връзвайте на медиите, не давайте гласа си, ако не виждате идея, зад която бихте застанали, не узаконявайте престъпността, не се подвеждайте на журналистически манипулации!

Борете се за правата си по дяволите!

П.С.

Не вярвам на никоя партия, но нямам нищо против задължителното гласуване.Това, че си задължен да гласуваш не означава, че нямаш право да пуснеш недействителна бюлетина. Даже можеш да напишеш нещо на нея – нещо по адрес на всичките тези мекерета. Така ще се види колко много хора са отвратени от политическия ни „елит“. Колко много хора искат да променят нещо с гласа си, но в същото време разбират, че не могат.

Манията “Белоградчишки скали” е потресаваща. Заразата на стадния национализъм изстреля родния природен обект на 3-тото място в класацията “новите 7 природни чудеса на света” и с това плю върху величието на феномени като Гранд Каньон и водопадите Ниагара. Интернет пристрастени българи, които дори не са планирали да посетят северозападната част на България, никога не са стъпвали върху скала и имат сериозни проблеми с хемороидите и обездвижването, смело агитират всеки on-line потребител да гласува поне стотина пъти за белоградчишкото “чудо”! Излиза, че ако пропуснеш – значи не си патриот и автоматично биваш заклеймен като предател, изключен от кръга на достойните за величието на българската държава и нация.

Ние сме малка по територия държава. Нямаме ресурси. Икономиката ни е неадекватна и изцяло зависима от чуждите инвестиции, а 20 годишното некадърно управление на аморалния политически елит с нищо не допринася за подобряване на бизнес климата в България. Гражданското общество е силно обезкръвено и обезличено поради повсеместната емиграция, тоталната олигархия, безскрупулната корупция. Пресъхналите, от към пари и идеали, образование, култура и изкуство се гърчат в агония. Дори българският спорт е трайно контузен. Географското разположение отрежда на страната ни ролята на безмитен магазин, в който далавери въртят развитите западно европейски, северно американски и азиатски държави и престъпни групировки. Трябва да се вземат в предвид ужасяващите векове на турско и византийско робство и последвалите ги години на фашизъм и комунизъм. Освен социално икономически проблеми, трудното българско минало ни завещава и една хиперболизирана история, безмилостно предъвквана и upgrade-вана от всички тоталитарни режими.

Симптомите и предпоставките са налице. Диагнозата – българската нация страда от болезнен комплекс за малоценност, изострен допълнително от шизофренична историческа грандомания и неосъзнат географски ексхибиционизъм.

Белоградчишките скали са красиви, но не са нищо особено! Те не могат да се сравняват с Гранд Каньон, с Ниагарските водопади, а предполагам и с още половината обекти попаднали в класацията. Това обаче не пречи на лумпенизирани “патриоти” да помпат бутона “vote”, без да са стъпвали в Белоградчик, камо ли да са виждали някои от конкурентните природни феномени. Преди 6 месеца 90% от българското население дори не бе чувало за Белоградчишките скали, но това не пречи на масата да се изправи пред целия свят и публично да заяви, че край Белоградчик се намира едно от най-големите природни чудеса на планетата земя. Българското общество не само го заявява – то е готово да спори, да обижда, да се бори за правотата на това абсурдно твърдение! Нищо, че има жури, което в крайна сметка ще определи кой е най-големия природен феномен в областта “Пещери, скални формирования, долини” и това естествено няма да са камъните от северозападна България. Разберете – на света не му пука за нас, на света му е все тая.
Абсурда на кампанията само доказва колко сме закъсали. Колко ни се иска да се прочуем с нещо различно от корупцията, проституцията, трафика на наркотици и покушението срещу Георги Марков и Папата. Нищо, че докато си губим времето в генериране на “патриотични” кликвания, поголовната незаконна сеч, грозното нерегламентирано застрояване и абсурдните заменки задушават Родопите, Пирин, Рила, Витоша и крайбрежието на Черно море…

Всъщност, за да се убедите в правотата ми е достатъчно да погледнете кой е пред нас. На първо място е природен феномен от Сърбия – страна безмилостно разпарцалосана от абсурдни етнически войни и неадекватна световна политика, държава и общество на нашия хал, акъл и психически отклонения.

Ако една нация е уверена в морала на обществото и красотата на родината си тя никога няма да крещи, тупайки се в гърдите, като разгонен неандерталец.

Юруш! Гласувайте за няколкото камъка, които не сте си и помисляли да посетите! Нали са си български! Да живее България! Да докажем на света точно колко големи са комплексите ни! България на 3 морета! България на 3 континента! България на 3 галактики!

Ако един продукт е комерсиален, това не го прави автоматично част от прогнилото ни попфолк, софтпорно, посткомунистическо ежедневие. Въпросът е какви са мотивите и от къде е черпил вдъхновение даден творец – журналист, музикант, артист… Ако този творец е креативно импотентен, емоционален хром – глашатай, повтарящ заучени наизуст пропагандни клишета, устремени към човешкото съзнание и портфейл – тогава думата “комерсиално” се превръща в присъда, обида, унижение. Във всички други случаи, ако продукта на даден творец бива определян като комерсиален, той може да възприеме това като успех, но само, ако е успял да запази своята самобитност влагайки цялата откровеност, която е способен да извлече от съществото си. Едно възвишено съждение, което някой беше изказал пред публика, гласеше, че изкуството се стреми да бъде огледало, в което да надникне лицето на природата. Един порив, който никога не ще бъде задоволен напълно, просто защото не може да съществува толкова голямо огледало. Сега като заговорих за огледала се сетих за един анонимен за мен господар на ефира, който се превърна в медиен герой еднодневка с култовата реплика “Огледалният образ на лайното е лайно, то не е портокал, не е банан…”. Изречението изпльокна живописно във високоговорителите от клоаката на БГ ефира, разтече се по екраните на телевизорите, цапардоса унесената в зимна дрямка уважаема аудитория право в чувствителния и като гъз войорски нос. Понякога, когато журналистиката е истинска, задълбочена и красноречива, тя може да бъде изкуство. Когато написаното се е отдало на порива да търси силуетът на откровението, тогава журналистът се доближава до лицето на природата. Макар и втренчен в кадър, фрагмент, частичка от цялото той подсъзнателно долавя пътят към хармонията, и бива щастлив. Как обаче един български творец може да бъде щастлив, след като чувствителното му същество е запокитено сред смърдящото посткомунистическо блато, в което се излива целият бълвоч на отходната капиталистическа канализация? Как един реален български журналист, може да бъде откровен, докато се дави в лайна обсипани с розови чалга мехури? Ще ви кажа как – като не лъже уважаемата аудитория, че лайната затлачили журналистическите му уши, нос и очи, са нещо различно. Нека ги размаже на огледалото, което суетните потребители хипнотизирано наблюдават, та да видят и те, че това не са портокали, нито банани, а миризливи и безкрайно вредни за здравето изпражнения.

Смачкани от адския задух седим на кафето със Селския и Цокера. Изпружили сме се безпомощно и чакаме началото на мача с чаша бира в ръка, като пълно олицетворение на пловдивските михлюзи. Селският е уникален бек. Да го сравняваш с Даниел Божков е все едно да сравняваш двуглав вибратор с обикновен силиконов член. Селския има всичко – бързина, хъс, техника, пас, поглед. Само, че няма връзки и пари. За това не успя да пробие в големия футбол. Футболът е като в секса. Например Селския винаги е мечтал за безсрочен контракт с някой сериозен и елитен отбор и наистина има потенциал за това. Жалко, че съдбата го застопори на резервната скамейка. За експлозивните му включвания на смяна обаче се носят легенди. Понякога, когато титулярите са в командировка, Селския бележи гол след гол и все красиви. Нищо, че по принцип си играе бек. Нашмулва ги както Марто на Румъния – на ръба на засадата и все в последните минути. За това в махалата ни е капитан. Като се делим всички искаме да е в нашия отбор – и ние и гаджетата ни. Селския обаче е пич, знае си, че е най-добрия и отдавна не ламти за приятелските трансфери. Погледите на чуждите скаути го блазнят само ако нямат сериозни взаимоотношения с негов познат. Иначе дори като резерва никога не излиза от форма – чупи им кръстовете по 90 минути, активен е и в продълженията, а щом се стигне до дузпи все бие последен, защото не обича хубавите мачове да свършват бързо. И винаги вкарва. Цокера никога не е бил толкова добър. Както всички фенове на топчиите и той гърми прекалено бързо и после си ходи сам в дъжда за разлика от феновете на коп. Спомням си как веднъж опита трансфер в Старата Госпожа, но тя вече беше привлякла нападател, а схемата и била с един в атака. Ядосан Цокера все пак нахлул на терена, а оная му дигнала само червен картон и го изхвърлила позорно от стадиона. Всъщност той не е тренирал футбол. Занимавал се е обаче с лека атлетика. Пада си по бързите дисциплини и овчарския скок, но не съм сигурен дали пръта, който използва е регламентиран от международния олимпийски комитет. Това обаче няма голямо значение, защото след няколко европейски и световни студентски бригади успя да си изгради вярна агитка сред източноевропейските фенки и се радва на голяма популярност в страните от бившия СССР. В българското първенство обаче все не може да пробие. Не че посредствените отбори в родния елит имат кой знае какви финансови претенции. Просто са твърде апетитен залък за всякакви там сериозни предприемачи с псевдобизнес и промутрафонски убеждения. Що се отнася до мене – и аз потренирвах като стопер на времето, но никога не съм ставал. Треньорите преди ме предпочитаха заради габаритите, които имах, но когато и връстниците избуяха станах безполезен. Иначе имах талант за вратар, но все си мисля, че вечно да бараш топките, застопорен на гол линията и стресиран някой да не ти го вкара си е самотно и на моменти откровено гейско занимание. Сервиза приближава, за да отсервира и презареди. Гледам как лицата на Цокера и Селския придобиват онази малоумна, животинска отнесеност. Облещените им очи проследяват с нелепа съсредоточеност задника на отдалечаващата се към бара сервитьорка. Езикът на Селския за миг се стрелва на вън, за да оближе пресъхналите устни. Предполагам, че в такива моменти първичният сексуален нагон сграбчва рецепторите посредством съзнанието, налагайки на емоциите да упражнят своя контрол върху въображението и така само за няколко секунди той получава порция илюзорен полъх за секс. Глупаво естествено – все пак става въпрос за нечии 18 годишни задни части, които Цокера зяпа така, че понякога наистина едва се сдържам, за да не го фрасна право в смотаните му очила. И все пак гениално от страна на емоциите и въображението у човешкото същество. По този начин съзнанието си създава илюзорни хапки притъпяващи гладът за секс, постна салата, която засипва алчните човешки комплекси. Иначе Селския и Цокера са си като повечето момчета в България. Българското момче представлява организъм поставен на изтощителна сексуална диета. Сексуалната анорексия е докарала нивото на комплексите му до изнемогващи стойности, които го карат да зяпа женските задници залутан в неосъзнатите си мечти да бъде тоалетно седяло, па макар и понякога опръскано с фекалии и урина. По подобни причини всички ние разбираме и от футбол. Затова, когато Цокера се чува с украинското си гадже и започва да и обяснява, че сме на кафе, за да гледаме мача аз поглеждъм към Селския, който е залутал замечтания си поглед отвъд бара и съсредоточено милва шибаната си паламарка, за да се запитам – кого лъжем да го еба.

Тази вечер от BTV имаха репортаж с една лоша и една добра новина. Лошата новина – 30 000 чисто нови безработни. Добрата новина – средната заплата се повишавала. Всъщност става въпрос за една и съща новина – малкото със заплата над 5 000 се разправят с многото дето взимат под 500.

Според българите, американците били тъпи, защото 99% от тях не знаели на кой континент се намира България и коя е столицата ни. По същата логика българите са по-тъпи, защото 99% от нас не знаят в кой щат се намира Ню Йорк (Ню Йорк), а и никога не са чували коя е столицата му (не е Ню Йорк). Според българите, американците били тъпи, защото 99% от тях не знаели, че най-високия връх на Балканите е Мусала. По същата логика българите са по-тъпи, защото 99% от нас си мислят, че има само 1 Ниагарски водопад. Леле хора – през оная работа им е на американците къде е Каспичан, през оная работа ни е и на нас къде е Тринидат и Тобаго! Само дето на американците им е през оная работа и за сметките и за парите за ядене и за парите, с които обикалят света през отпуската. В България през оная работа за сметките им е само на циганите, храна по стандарт „Стара планина“ могат да си купуват единствено мутрите, а през отпуската българите най-много да мръднат от чалготеката в града до чалготеката в Китен, защото на Какао бийч много скъпо.

Нетинфо: „Сакскобургготски заведе в Страсбург делото за царските имоти“. Графит в Пловдив: „800 дни – идиоти!!!“

2005 година беше много влажна – житото изгнило, а качественото зърно поскъпна. 2008 година беше много суха – житото изгоряло, а качественото зърно поскъпна. 2009 година беше нормална – зърнопроизводителите не очаквали, засели нискокачествени но устойчиви сортове жито, а качественото зърно поскъпна. Сега сме 2010 година – в сила влиза стандартът „Стара планина“. Той касае 20 месни продукта, които нямало да съдържат соя, картофено нишесте, фибри, механично обезкостено месо, консерванти и други добавки. Затова пък ще струват двойно. Стандартът бил доброволен. Т.е. ако не си съвестен европейски селянин, а балкански селяндур, можеш да не го спазваш, но пък на новите цени – напълно доброволно естествено…

Роден съм в Пловдив – градът на траките и седемте тепета. Според моите съграждани свирката на Орфей е ренде. На мен повече ми прилича на писоар. До него има лъскав магазин за чалга аксесоари. Освен това седмото ни тепе е мол. По телевизията казват, че никой не е потърсил най-голямата тото печалба в историята и аз им вярвам. Пак там твърдят, че няма нищо странно в две поредни седмици да се падат едни и същи числа, а аз пак вярвам. Безропотно…

Крача угнетен по пловдивските булеварди. Е бахти жегата майна! Слънцето е запалило истински пожар над главата ми. Чувам как меланина цвърчи под кожата на врата и лицето. Потта се стича с влудяващ гъдел по гръбначния ми стълб, за да се промъкне в цепката на гъза, оставяйки солени дири по смърдящата тениска, която прах вчера. Мама му – след стотиците диви вечери удавени в синтетични и алкохолни субстанции… След стотиците безпаметни сутрини възкресявали ме в лайнени канавки… След всичкото това най-после съм изнасилен. Изнасилен от шибаната жега. Жалка картинка наистина. Винаги съм мразил скапаното лято. Дори у дома, след дълъг хладен душ, чаша джин с много тоник и лед, подложил газираното съзнание на алкохола, а голото тяло на студените повеи на климатика… Дори тогава ярките слънчеви лъчи на вън ме изпълват с ненавист. Не ща и да знам какво му е на Джон Бакхус в това време… Сигурно агресията го изпълва целия макар това да изглежда невъзможно. Джон е грамаден и масивен като носеща колона в легендарния храм на Дионисий. Тежи най-малко 725 килограма и ако целият този яд прелее, катализиран от драсканиците ми по негов адрес, ще разбера какво е да се удавиш в засмукващия водовъртеж на библейски потоп, отприщен от господ, като справедливо наказание за шибаните грешници, а по вероятно като ефект на погълнато вселенско разхлабително. Джон прилича на господ. Лицето му е месесто и огромно, но въпреки това по детски живо. Джон е поне на 725 години, ако живота се измерва в натрупан екзистенциален цинизъм. При все това дори когато косматите му бузи се тресат необуздано в пристъп на откровено веселие или първична ярост, очите му продължават да светят като на дете вперило поглед в златните отблясъци на морската пяна. Почти сигурен съм, че това е измамно. Не го познавам въобще, но предполагам, че цинизмът отдавна е изтъргувал магическите детски емоции на старо и като го гледам им е взел добри пари. Мамка му в капиталистическото настояще това е най-важното нали?

Обстановката в България е отвратителна и това го вижда и знае всеки един от нас.
Или поне всеки, който изпитва достатъчно силни емоции и има необходимия интелект, за да се опита да ги потуши, групира, анализира и разбере.
България представлява едно социално обществено бунище!
Хемороидната клоака, на натровената от капитализма човешка цивилизация, всеки ден бълва комерсиализирани мултимедийни лайна обвити в зловонни емоционално деградирали газове. Всичко това се изсипва с плясък в българската помийна яма, образувайки малки вълнички, разклащащи надутите, побелели трупове на удавените членове на българското посткомунистическо, псевдодемократично, крайно капиталистическо и откровено тъпо общество.
О – някой вече започнаха да се възмущават! Онези – нямащите пояс от емоции и акъл, с който да плават на повърхността на българския бълвоч. Това са споковците (чийто възпитание е абсорбирало откровеността, за да я изроди в алтернативен кич), кухите пачи (вперили алчните си погледи в търсене на нечий затлъстял мутрафонски cash хуй, който да налапат и от който да сучат така необходимото cash семе) и шибаните притежатели на въпросния член (комплексари търсещи кой да е безволеви анус, за да задоволят порочните си страсти).
Онзи ден сънувах странен сън. Край мен България се раздираше от една абсолютна, тотално не хуманна революция! Не ставаше въпрос за някаква козметична промяна на конституцията! Крайното събитие, което съзнанието ми продуцира, напомняше кончината на стотиците шопари по коледа – свинската кръв весело ромоли по заскрежените, покрити с животински екскременти калдъръми на селата а ужасяващото квичене на обречените на заколение се преплита с фолклорни чалга крясъци обилно наквасени от не лицензиран домашен БГ концентрат.
Действието се развиваше в София. Мръсната, грозна и сива българска столица, отдавна еволюирала в град държава – крепост на балканската мутрафонщина – се давеше в екзалтиран хаос.
Хората търчаха напряко по асфалта на пустия булевард България. Повечето отдавна бяха пияни или надрусани. Синтетичните бъгове даряваха на тълпата хлапашка енергичност преливаща в заразяващо всенародно веселие. Всяка революция, та макар и имагинерна, е обречена да има свой собствен цвят. Тази беше припознала оранжевия и светлозеления. Повечето хора бяха завързали десетки зеленикаво оранжеви мартеници по ръцете си. Свежите цветове се усмихва и по озарените от пролетното слънце лица на бунтовниците. Най-екзалтираните и най-надрусаните маршируваха голи, прикрили възбудените си полови принадлежности с нелепи резедави прашки. Над хихикащата се манифестацията като шамар върху попски гъз плющяха стотици знамена – огромни оранжеви парчета плат със зелени щампи върху тях. Ликовете по щампите бяха най-различни – от Ботев до Боб Марли, от Карл Маркс и Че до Кенеди и Мерлин Монро. Десетки покрити със скейтърски графити бусчета – Фолксваген модел 67 година – пърхаха оживено сред тълпата. През отворените им прозорци нелепо усмихнати младежи поднасяха на множеството бира, водка, наркотици и сандвичи с лютеница, сирене и чорбаджийски чушлета. Взех си един сандвич и бутилка водка. Някой бутна в ръцете ми чашка препълнена с жълто черни хапчета. Стана ми адски смешно. Хилих се докато от очите ми потекоха сълзи, а от устните ми не се стече дълга и мазна, оцветена от лютеницата лига. Бусчетата изнемогваха под тежестта на огромни, очукани високоговорители с размерите на трабант. Някой дрънчаха в техно ритъм, други изгаряха в метъл саунда, трети тананикаха реге, от четвърти се носеше пронизителното пищене на родопските гайди, пети изстрелваха откоси от военни комунистически руски песни…

Няма нищо по-лошо от възпитанието. Първични бариери врязани насилствено в мозъка на всеки малчуган. Възпитанието дебне, то е винаги там, подрънква с вериги, люлее окови, строи килии. Потъпква човешките сетива, игнорира порива, гаври се с обърканото съзнание, дискриминира идеалите, изнасилва божествената искра.
Бог трябва да е бесен – сигурно пръска пяна от лиги, като обезумял булдог по пълнолуние. Нищо чудно, че се случват такива извращения. Шефът е на ръба на нервна криза, сигурно не обявява фалит, защото е нон стоп пиян. Света се върти от няколко забити херувимчета – шепа боязливи комплексари, които никой не е викнал на партито, което се вихри в ада от векове. Те са идеалисти, не ще и дума. Обаче, ако бяха достатъчно силни, красиви или гениални нямаше да си играят на невидими мисионери, спасяващи човечеството – щяха да пият и да чукат. Ебатти – молбите ни се обработват от небесните лузъри. Горкичите копеленца, на бас се хващам, че никога няма да получат мечтаното повишение. Исус сигурно е толкова друсан през цялото време, сърба уиски в ямата издълбана от цунамито, което се разби, за да се върне обратно в океана. Същата онази вълна, по която Хънтър Томпсън дръзко сърфирал през 60-те. Грохотът и се чуваше години наред, за да затихне в началото на 90-те, млъкна заедно с музиката на NIRVANA, заглушена от изстрела на гладкоцевна пушка 16-ти калибър. Амин.

Сцените на насилие са ключови за рейтинга на американските сериали. Сериал без насилие в Hollywood е като жена без цици в Турция. Интересен факт, отнесен към образователната роля на сериалите е, че 75% от актовете на насилие не довеждат до сериозни физически наранявания, а 90% не предизвикват трайни психологически травми. Ето защо в 87% от сериите, за физическото издевателство над друго човешко същество, не се правят никакви осъдителни заключения и морални изводи. Още повече, че “добрите” във филмите са с 5% по-лакоми за кръвта и сополите на своите опоненти от колкото “лошите”. Знаеш, че телевизията тотално иззе ролята на училището като възпитателна институция, за това е важно да научиш, че “правилните” и “престъпните” мотиви, провокирали актове на насилие са почти по равно – 45% на 55%.

Бранд мениджърите на NIKE винаги са се славели с разточителната си природа и стремежа медийните им послания да бъдат чути и забелязвани. Някой фрагменти от клиповете им остават в историята, като едни от най-паметните мигове в рекламната кинематография! Само си спомнете изпепеляващото “au revoir” на Кантона!

Най–характерната NIKE реклама обаче е зашлевена върху лицето на световния маркетинг, като истинско олицетворение на Дъглас Адамсовите твърдения за безполезността на рекламните отдели.

Клипът е заснет в Кения, а главен герой в него е автентичен член на племето Самбуру. Слогънът “Just Do It” се появява като субтитър, докато кениецът говори на родния си Маа диалект и държи в ръцете маратонки NIKE. Рекламата се върти дълго време, докато един ден на някой му хрумва да преведе точно какво означават думите на Самбуруанеца. Оказва се, че в действителност той казва: “Не ги ще тези. Дай ми големи обувки!”.

През 1998 година SONY пуснали на пазара камера от нов тип. Специалистите на японския концерн за сефте я upgrade-нали с технология за нощно виждане. Те разчитали, че тази иновация ще им донесе добри печалби, но въобще не били подготвени за масовата истерия, която за кратко време обхванала воайорите на глобалното село.

Оказало се, че технологията за нощно виждане, активирана в комбинация с UV филтър през деня, прави невидими дрехите от определени материи. Някои слънчеви лъчи дискретно преминават през тънките летни платове и нежно се отразяват от кожата, а камерата безсрамно улавяла тази светлина и на екрана блясвала голата истина.

От SONY научили причината за лавинообразния потребителски интерес. Начумерили се, че не е ефектът на технологията за нощно виждане, а дефектът на зяпането през хорските дрехи и веднага изтеглили около 700 000 бройки от гениалното изобретение. След това променили системата “night vision”, така, че да се задейства само когато камерата снима през нощта или в наистина тъмно помещение.

Мои приятели твърдят, че има начин камерите SONY да бъдат “хакнати”, а защита им заобиколена. Така че, ако си някоя мазна баница без афинитет към нудизма и ги засечеш с насочен срещу тебе обектив, най-добре им лепи шамарите на момента! Обещавам ти, че няма да се обидят.

В една мрачна, раздирана от светкавиците вечер на 1992 година някъде в Тихия Океан недалеч от бреговете на Китай, яростният вятър атакува малък товарен кораб, грабва част от екипажа му и го запокитва сред огромните бурни вълни. Спокойно – става въпрос за 29 000 пластмасови и безсрамно жълти патета, които знаеш, са отлични плувци. Вече 16 години учените наблюдават с нарастващ ентусиазъм и вдъхновение как тази свободолюбива жълта армада пори моретата и океаните. Океанологът Къртис Еббесмайер мониторингва задълбочено техните приключения и твърди, че никой не е направил повече за изследванията на океанските течения.

До сега патетата са изминали 17 000 мили. Пътуването им започва в Тихия Океан, където яхват субполярното спираловидно течение завело ги чак до бреговете на Аляска. Там най-зиморничавите патета хващат на ЮГ към южна Америка, Австралия и Хаваите. Останалите се отскубват от течението и потеглят на север през Беринговия пролив към студените арктически води. Макар и замразени в огромен леден куб те бавно продължават да си проправят път на изток и най-накрая достигат северния Атлантически Океан. Явно им писва от студа, защото поемат на юг, а в САЩ ги намират по плажовете от Мейн до Масачузец. Учените прогнозират, че скоро основната част от патешката флотилия ще се прегрупира и, отпочинала достатъчно, ще яхне Gulf Stream-а. После с помощта на северното атлантическото течение най-накрая ще акостира с фанфари нейде из бреговете на Англия.

“The First Years” – фирмата производител на патетата дава по 100$ награда за всеки един от великите жълти мореплаватели, който бъде уловен и предаден в ръцете им, но това нито за миг не сломява техния волен пластмасов дух.

“Pascha” е името на най-голямата верига немски бордеи и всеки, който татуира тази дума на ръката си, получава free entry и отстъпка при консумацията на хапване, пийване и човешка плът. Самата татуировка е стряскащо голяма, дразнещо розова и невероятно грозна като шрифт, но пристрастените мераклии с по-скромна финансова ерекция вече ентусиазирано започнаха да я поставят на надутата си от тренировки пред мишница. Червените фенери на “Pascha” обагрят нощите в Кьолн, Мюнхен и Залцбург. Всеки месец около 30 000 чичковци се потапят в сумрака на барнатия порно интериор и оставят нежните източноевропейски ласки да прогонят стреса от ежедневието. Изглежда много български момичета търсят реализация на вродения си професионализъм или просто продължават немското си образование из лъскавите катакомби на най-мащабните заведения за компаньонки в Европа (“Pascha” в Кьолн се гордее с 12-те си етажа). В официалния сайт на еротичните клубове дори има препратка на български език (http://www.pascha.de/bg/), която призовава младите сънароднички да се възползват от възможностите за развитие, които “Pascha” предлага, като им обещава: “ …от 5.000 до 15 000 евро на месец…” и още куп примамливи lifestyle глезотии, които не можеш да откриеш на село. Служителките на “Pascha” развиват и социални дейности. Освен отстъпките за татуирани лумпени се предлагат намаления и на всички пенсионери, които още могат да се вдигнат, за да допълзят до заветните двери.

28 copy

© Пламен Четелязов, автор

One response »

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s