Качвам няколко къса от вестник “Анонс”. По-голямата част от моите интервюта, репортажи и статии за този седмичник можете да намерите в архива на Народна библиотека “Иван Вазов”.

Бай Данчо – магьосникът с латерната

Мрачен делничен следобед в края на септември. Тежки облаци висят над Стария град, но аз пъпля по улица „Съборна”, устремен към църквата „Св. св. Константин и Елена”. Зная, че там, пред входа, подпрян нехайно на своята тежка латерна, ще намеря бай Данчо. Помня колоритния старец още от дете – все там, обгърнат от уханието на смокините през лятото, наметнат със сивотата на облаците през зимата. Ето го. Осемдесет и седем годишният човек ме познава веднага и махва сърдечно. Преди време го снимах. Показвам му фотографиите, той ги гледа, харесва ги, радва им се като дете. Решава да ми благодари с изкуството си. Докато настройва латерната, не спира да бърбори за това, че инструментът не може да твори музика без душа. Всичко е готово, артистът завърта ръчката и от латерната бликва магия. Слънцето разтваря облаците, за да й се наслади. Котките по дуварите се събуждат от есенната дрямка и с мъркане наострят уши. Минувачите сепнато изпускат злободневните грижи, проблемите се търкулват по стръмния калдаръм и изчезват зад ъгъла… На 26.02.2008 година бай Данчо остана завинаги в историята на Пловдив. Още една магическа искра от утопията на Трихълмието, която ще блести в спомените завинаги >> Бай Данчо – магьосникът с латерната

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 1/28.09.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Из Един ден с… Татяна Етимова


…Още с влизането в театъра Татяна се потапя в творческата суетня. Докато облича костюма и се гримира внимателно издава, че винаги опитва да излиза на сцената сякаш е за първи път. Половин час преди началото на спектакъла ме оставя и потъва зад кулисите, за да се уедини и настрои психически. Представлението започва. Жадните погледи на децата изпиват магията на изкуството. За Татяна с началото на спектакъла около залата пада мъгла и реалността се променя. Сетивата се изострят на 100%. Въздухът е различен – трепти, става по наситен и сякаш живее. Атмосфера, енергия и емоция се преплитат в едно. Актьори и публика се потапят в ново магическо измерение. Там куклите не са артикули, а колеги, приятели с различни характери и души. За Татяна детската публика е най-истинската, най-искрената и вярната. След края на представлението младата актриса е трогната от всеки аплауз, от всяко цвете, което детските ръце подават през ръба на сцената, защото те са доказателство, че е доставила радост. Завесата пада. Детския смях спира да кънти, а театъра натежава от тишина. Време за отдих преди началото на репетициите. Татяна се преоблича и излиза да закуси със сандвич и чай. Нейната закуска е на обяд, а обядът и съвпада с времето за вечеря >> Един ден с… Татяна Етимова

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 1/28.09.2009 г.

Снимката е предоставена от Татяна Етимова

© Пламен Четелязов, автор, 2010

В нощта на музеите и галериите

Топла октомврийска вечер. Задушна. Главната на Пловдив гъмжи от народ. Дъхът на тълпата отнема въздуха. Недостигът на кислород и пространство завърта света пред очите ми. Там над всички, покачени на своите кокили има бели духове, които се къпят с огнени пръски. Филип Македонски им маха от своя пиедестал. Каменните ложи на римския стадион чернеят от хора. Крясъците им възкресяват ехото на древните гладиаторски боеве. Огромни кълба, по-големи и по-сребърни от луната, тромаво политат във въздуха, подюрени от ентусиазма на пловдивчани. Не реално. Не истинско. Притеснен за своята адекватност продължавам да се провирам през гъмжилото все надолу, по малката главна. Стигам до книжарница “Хеликон”. Хора по пижами пият бяло вино и си разказват приказки. Опит от сюрреализма аз се потапям в света на неосъзнатото, където Слав Бакалов и Михаил Вешим споделят своите сънища. Питам Йордан Ефтимов дали строгия дрес код не е дискриминация към страдащите от хронично безсъние. Поетът литературовед се смее искрено, казва, че и не можещите да заспят мечтаят да сънуват, че желанието да сънуваш е по-силно от всичко около нас. Прочита послание от Иво Сиромахов. В него сценаристът изразява увереност, че всички ще се забавляват, а като сигурен признак за това посочва своето отсъствие. Споделя още, че желае следващата му среща с пловдивчани, да бъде в нощта на кръчмите, явно забравил, че такава е всяка пловдивска вечер. Михаил Вешим чете откъс от “Английския съсед”. Неговата “лекция за виртуалната паша” е прекъсната от яростен бой с възглавници. Гледам не вярващо към бъхтещите се пижамени хора. Лудост – социално обществена абдикация, заредена с така неподправен позитивизъм… По-късно. Един от навесите за прожекторите на Античния театър ме крие от хладния есенен дъжд. Слушам унесено перкусиите на Асен Хайдутов и китарата на Балинт Петц, зяпам танцуващите мокри тела, разсеяно галя бездомното коте, което се скри на сухо при мен. Надигам бутилка червено вино, подадено от вратата на малка галерия. Съзнанието ми импровизира, точно както артистит. Танците свършват. Дъждът притихва. Магията се изчерпва. Луната смутено изпълзява зад облаците. Пускам си “The carnival is over” на Dead can Dance. Трябва да се събудя – чака ме дългия път до дома.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 03/12.10.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Из В петък вечер очаквам отново да те видя…


Хладно е, дъждовно. Есента дойде, крие се в мъглата, шари тепетата с пъстрите си графити. Хълмовете опустяха. Изсъхналите листа покриват пловдивските улички, танцуват с вятъра по калдъръмите на Стария град, засипват притихналата сцена на „Конюшните…“ Винаги по това време един малък клуб – петно върху костюма на пловдивския псевдоелит – се превръща в островче, съхраняващо идеалите на алтернативния ъндърграунд. Там се тълпят истински млади хора, послушали порива, който ги е заставил да търсят живата музика. Децата на Пловдив се гмурват в нея, оставят я да стопли съзнанието и сетивата им с меланхолично и небрежно откровение – шамар по бузите на пошлото настояще. Ако разбираш за какво ти говоря, значи вече си бил част от магията. Ако ли не, значи потенциално си един от нас – младите момчета и момичета, кибичещи в „Петното на Роршах“ – клубът, който харесва нормалните хора и хубавата музика. Не ми ли вярваш? Тогава си купи билет за следващия концерт. Гарантирам, че лишеното от всякаква суета „тотално густо” ще накара и теб да търсиш миговете магия, изпълнени с нежност и жица, защото живата музика носи всичко, за което винаги си мечтал!

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 04/19.10.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Из Един ден със Стефан Кюркчиев

…Тук времето е различно, по-тежко, една бавна и мудна приказка за природата на България, която изпълва детските сърца със страхопочитание и гъделичка креативноста на учените. Намира се в потайните дебри на музея, отвъд дълбините на аквариумната експозиция. Стаята е и ателие на скулптур, и работилница на занаятчия. По масата и рафтовете виждам инструменти, обработени кожи и рога на разнообразен дивеч, фигури от стиропор, в които разпознавам силуетите на различни животни.
Въздухът в ателието на препаратора е наелектризиран от вдъхновение и готик метъл. Стефан дялка стиропор с помоща на нож, телена четка и шкурка. Трябва да превърне ронливия блок в тяло на белка. Работи по метода на скулптурната дермопластика. Казва, че най-трудното е да се пресъздаде самата емоция, точната мимика, самия жест на животното. Споделя, че „това е майсторлъка на занаята“ >> Един ден със… Стефан Кюркчиев

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 06/02.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Из На чай с Лили Хейц


Пловдивските кибици упорито преповтарят слуха за колоритна писателка от Тайван, която харесала Пловдив толкова много, че заживяла в един от хостелите на града. Тръгнах по следите на мълвата, които се виеха по стръмните улички и криволичеха от галерия на галерия. Ето че сега съм в уютното фоайе на хостела „Пловдив Гестхаус”. Пред мен са чаша ароматен чай и Лили – пътуващ журналист и писател от Тайван с американско гражданство. Едно дете на 50, боса, усмихната, запленена от спокойствието, хората и историята на тепетата >> На чай с Лили Хейц

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 7/09.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Из Един ден с… Николай Стефанов


…Влизаме в ателието, аз сядам, а той започва да ми говори за музика, литература, изкуство, химия, математика и биология. Темите се преплитат, едно води към друго, а в работата ползва знания от всичко. Химията помага за грундовете и лаковете. Физиката – за синхрона на трептенията. Математиката е важна за настройка на струните. Дървото трябва да се хомогенизира, целият инструмент трябва да звучи като едно цяло. Николай ми показва инструменти, които е изработил или реставрирал. Те са произведения на изкуството. Скулптури от дърво, които творят музика. Държи ги внимателно, гали струните, нежно прокарва ръка по дървото. Ако не е донесъл хапване от къщи, Николай си готви в ателието. По рафтовете има орехи, ябълки, мед и ароматни билки за чай. Майсторът не пие и не пуши: „По-голямо мъжество е да запазиш достойнството на човешкото същество! Онази част от творческата бохема, която свързва имиджа на твореца с пиене, пушене и жени, е глупост – споделя Николай – Представи си да ставаш в 5, да нацепваш по 1 кубик дърва, да напалваш по 5 печки, да храниш няколко души – стари хора, после на работа. Едно незначително ежедневие – подвиг! Някои хора са творци на продукт, но животът им е боклук. Други са творци на собствената си съдба и превръщат живота си в шедьовър.“ Заговаряме за творческия процес и развитието на музиката: „Докато работя, слушам абсолютно всякаква музика. Има периоди, когато музиката изпада в черна дупка. После кризата отминава, появява се нещо ново и интересно, експлоатира се, докато не се изчерпи и комерсиализира. Така е и с творческия процес. Творецът трябва непрекъснато да се зарежда, да търси нови идеи, да бяга от коловоза. Когато се почувствам напълно изчерпан, търся природата.“ Николай затваря ателието и се отправя към „Тракия”. Лете, когато времето е светло и хубаво, остава до по-късно. Зиме гледа да не закъснява, да не притеснява жена си, а и защото така е устроен биологичният му часовник. Питам майстора за неговото послание към хората: „Наричат Господ – Творецът. Фактически човек изявява божествената искра, заложена в него, само в моментите, когато твори. Тогава живее пълноценно. Хората продължават да се чудят какъв е смисълът на живота, а смисълът е духовното израстване, всичко друго е боза!“ >> Един ден с… Николай Стефанов

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 08/16.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Театър в кашон на Янко Гъделев

Сещате ли се за „Театър в кашон“? Не? Попитайте малчуганите – те със сигурност го знаят и често изпиват представленията му с очи. „Децата са искрена и откровена публика, най-чистата“, казва директорът на театъра Янко Гъделев. Прекарал е 30 години от живота си в Държавния куклен театър. Обиколил е много чужди места, участвал е в редица фестивали и представления. „Светът е шарен, а особено интересна и шарена е улицата, с уличните актьори и музиканти. Все пак театърът е тръгнал от улицата“. И тъй като „напоследък в България се харчи за розови автомобили, а пари за изкуство няма“, Янко се мотивира и излиза под часовника на пощата за първото си представление „На Герана“. „Направих го и от любопитство – дали хубавата народна музика може да пребори чалгата. Обиколих голяма част от България с него и бях приет много добре“. Трупата на „Театър в кашон“ е дело на децата от училището за сценични кадри. „Хем се учат как да правят кукли, хем им става мило, като гледат как трудът им забавлява малчуганите“. Последният проект на Янко Гъделев и Туристическият информационен център е за изграждането на куклен театър на открито – една тента с пейки, където дечицата да сядат, за да се забавляват. „Във всяка приказка има една голяма човешка истина, а доброто винаги побеждава злото. Ще ми се децата да усетят тази емоция, преди да пораснат, преди да разберат, че в живота не винаги е така“.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 09/23.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Мильо надареният чешит


Улиците на всеки град приютяват чалнати чешити. В Пловдив такива се срещат в изобилие. Обществото не приема сериозно наивните хаховци, шегува се с тях, често им скроява груби номера. Всички обаче познават техните имена и лица. Слуховете за съдбата им са пивка гарнитура на тежкото червено вино в дългите зимни вечери на пловдивските кръчми. Чули недочули, малчуганите раздухват митовете, украсяват легендите, бягат по петите на смахнатите странници, дебнат да ги зърнат отвъд дуварите на калдъръмите. И така хаховците стават барометър на журналистическите анкети, превръщат се в литературни герои, чертите на лицата им вдъхновяват художници и скулптури. Такъв е бил и Мильо. Описват го като сбъркан, наивен, но винаги добронамерен. Освен това бил и твърде надарен, но криел таланта си по джобовете. Вечно се хилел, пелтечел на своя език, забавлявал хората. Вдъхновявал идеите на зевзеците за гадни номера, но провокирал и гения на художници като Златю Бояджиев, Йони Левиев и Христо Стефанов. И така става, че накрая му вдигнаха паметник с парите на Джордж Лазаров и таланта на Данко Данев. Някои им се обидиха – вдигали паметници на лудите, не мислели за героите. За други пък Мильо е символ на родното и на пловдивските улици, на чезнещата утопия, оцветявала Филибето преди години.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 14/11.01.2010 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Из Един ден с… Атанас Димитрайков – Насьо

…Насьо се занимава с татуировки. Днес ще прави цвете на свой познат. Приятелят му си е купил материалите, а Атанас се учи на занаята. Иска да се развива в тази посока и се надява един ден да притежава собствено студио. Докато цветето разцъфва под съсредоточения му поглед, той говори за символиката на това изкуство: Ето сега много момичета искат звездите на Риана. Не ми е ясно защо татуировката трябва да е като на някой. Тя трябва да бъде индивидуална. Да бъде свързана с теб, да ти напомня за нещо твое, нещо лично. Тя носи духа на времето, когато е правена и емоциите, които са те накарали да я направиш. Може да омръзне само когато идеята е била прибързана и не те изразява >> Един ден с… Атанас Димитрайков – Насьо

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 15/18.01.2010 г.

Снимката е предоставена от Атанас Димитрайков

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Стефчо Автографа


Една от живите емблеми на Пловдив, това е той – Стефан Любомиров Иванов. Петдесет и няколко годишният човек е дипломиран педагог и колега журналист, с богати лингвистични познания и добър немски език. Хората в града ни обаче го знаят с друго. Вече повече от 30 години господин Иванов шета из България и събира автографи на известни личности. Ако не вярвате, питайте охраната на летищата и културните средища. Затова и под тепетата са му лепнали прякора Стефчо Автографа. Заклетият колекционер дебне зад редиците от екзалтирани фенове по концертите с часове наред, чака удобен момент да нахлуе на сцената. И умее да стигне до целта си – няма по-изискани маниери от неговите, когато трябва да си проправи път на културно събитие. Творците го знаят, оставят своите отпечатъци в легендарните тетрадки. Дойде ли известен политик, Стефчо намира начин да се добере до него. Провира се през пълчищата от телохранители, нехае, че може да отнесе някоя палка или да насочат застрашително срещу него пистолет, както впрочем неведнъж се е случвало. На 24 май 1993 година Автографа разкъсал кордона на испанския крал Хуан Карлос и с плонж сгащил Негово кралско величество. От охраната го помислили за камикадзе и го взели на прицел. Добре че испанският монарх запазил самообладание, демонстрирал гъвкава мисъл, схванал за какво става въпрос, озаптил бодигардовете и се подписал смутено. Подвизите на Стефчо нямат край и се разказват в града ни като митове. Борис Елцин, Роман Херцог, Герхард Шрьодер, Далай Лама, Шимон Перес, Стинг, музикантите от „Металика”, дори папа Йоан Павел II – малка част от известните личности, на които автографът не се е разминал. Околните все повтарят на Стефчо да кандидатства за „Гинес“. За беда, срещу подписите имена няма, но колекционерът твърди, че помни всеки, който ги е надраскал. Видях Автографа наскоро, след концерт. Очите му блестяха вдъхновено, беше необичайно развълнуват. Питам го какво става, а той не може да скрие радостта си – у нас щели да идват Силвестър и Арнолд…

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 17/01.02.2010 г.

Снимка: Пламен Четелязов & Стефчо Автографа

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Из „Аз съм Николай, а музиката е в сърцето ми…“


…Улиците на всеки град са обагрени с фрагменти магия. Така е и в Пловдив. Съдбата грабва четката. Най-първо възпламенява повехналите спомени, лъкатушещи в Стария град. После едва докосва площада край Римския стадион, уплашена да не скрие пъстрите картини на художниците. Пътьом оцветява със слънчеви лъчи пластиките и скулптурите по Главната, стига до Мильо, поздравява го, цапва небрежно уличния музикант, който свири край стълбите, и отминава нататък. Аз обаче оставам, спрян от фламенкото на момчето. Музиката на андалуските цигани къдри турските павета по улицата и гъделичка забързаните минувачи. Сивите пловдивчани подминават начумерено, затичани след съдбата. Другите, наметнати с пъстри емоции, забавят ход, правят крачка встрани и слизат от тролея на времето. Гледат хипнотизирано танца на гъвкавите пръсти по грифа на китарата, потапят се в музиката. Средиземноморският зов подсказва на ръцете да пляскат в импровизиран палмас, телата се изопват като обтегнати струни, хората – аха, да затропат с крака. Това ги стряска, събужда ги от унеса – минувачите изплуват в реалността и се сещат, че бързат за някъде. Бръкват в джобовете, пускат дребни монети в износената шапка на земята и продължават с усмивка хода на историята…

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 21/01.03.2010 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Из Пътешественикът Георги Черноземски


…Чакам Жоро и си припомням лятото на 2002 г. Заедно с него и още десетина човека се натоварихме в един микробус, тръгнахме от Пловдив вечерта и посрещнахме изгрева, наметнати със солената пяна на созополските вълни. Пътувахме в търсене на красиви и тайни плажове, разпъвахме палатките, а после мечтаехме. Още помня чакалите на нос Емине, бънджито на Аспаруховия мост, пещерите на Камен бряг, бурята край Каварна, скалите на Калиакра… Какво ли е усещането тези спомени да бъдат ежедневие? Точно това смятам да разбера от Жоро, който „акостира” в снега с колата си. Сядаме в топлото кафене и аз го приканвам да разкаже на читателите как се става пътешественик: Баща ми ме запали по природата. Той се влюбил в планината още като дете. По-късно заживява на Мальовица – люлката на българския алпинизъм. До 4-ти клас бях при него. Учих в близкото село Говедарци, но щом снегът ни затрупваше, автобус не идваше. Беше много хубаво, братле – по цял ден карахме ски, а всички на хижата се грижеха за мен. Лятото си идвах в Пловдив, при майка. Още оттогава градът не ми понася – свикнах с планината и не спирам да търся природата >> Пътешественикът Георги Черноземски

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 25/29.03.2010 г.

Снимката е предоставена от Георги Черноземски

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Абитуриентските навици в Пловдив

Щом дойде втората седмица на май, Пловдив започва да тупти заедно със сърцата на абитуриентите и бас касите в багажниците на автомобилите им. Над улиците се реят балони, булевардите са огласени от клаксони и младежки викове. Най-яростните крясъци отброят до 12 или призовават за уволнение – срамота на фона на хилядите безработни и световната икономическа криза. Въпреки финансовото положение обаче, повечето домакинства правят всичко възможно да стартират с празненствата още в късния следобед. У дома или в някоя малка кръчма се събират родата, семейните познати и най-добрите приятели на самия абитуриент. Тази скромна церемония има огромно значение за родителите, провокирани от традиционната за Пловдив фамилна суета. Самият абитуриент се чувства малко неловко. Пази скъпия си тоалет, сякаш е от стъкло, майка му гледа неодобрително към чашата с отлежало, ароматно уиски, а роднините са сконфузени от облещената срещу лицата им камера. Важното обаче е, че в джобовете на мъжките панталони и дамските чантички шумолят толкова банкноти, колкото училищните лавки не събират дори и в голямото междучасие. Превозното средство, с което се стига до мястото където ще се проведе бала, е възможността да се прояви индивидуалност и креативност. Обикновено става въпрос за колата на шефа на татко или джипа на брата на мама. Понякога децата на по-разкрепостените родители предпочитат да си уредят транспорт с фадрома, багер, валяк или проста каручка. Иначе в главите на младежите, отгледани от по-заможни семейства, все по-често се реят хеликоптери, които изместиха неприлично дългите лимузини. За самият бал, училищата предпочитат да ангажират тържествените зали на разточително луксозните хотели Санкт Петербург, Марица или Тримонциум. Там съучениците се събират на дълга маса със странни салфетки от плат, разсипват кувертния и нелегално вкарания алкохол, запалват по пура. Възпитанието и задръжките се свличат, абитуриентите най-сетне отпиват от истинската атмосфера на празничната вечер. За целта често спомага и плейбека на някоя отегчена чалга звезда. Един съвет – не се скапвайте ако си изцапате ризата, скъсате роклята или съсипете прическата. След 10 години стайлингът ви така или иначе ще е напълно различен, а всяка снимка от бала ще носи своята сантиментална стойност, каквото и да е запечатала. След хотела идва ред на бара. Внимавайте – много от момчетата и момичетата се отрязват прекалено рано. Не са един и два случаите, в които абитуриентската вечер приключва около 12 часа, а краят и вещае тежко утро, подвластно на махмурлука и родителското неодобрение. Иначе по абитуриентско време, емоциите в пловдивските клубове ескалират. Маските често падат, съучениците се обясняват в любов или омраза, а наивните крайности на емоциите им са доказателство, че младежите са на път да осъзнаят комплексите си. А шоуто задължително е като за последно. Всъщност за повечето класове това наистина се оказва финалното купонясване. От тази вечер насетне, всички събирания винаги ще са белязани от голям брой извинени и неизвинени отсъствия. Включително и абитуриентската екскурзия в чужбина или до Черно море след ден два. От бара пловдивските абитуриенти, които още могат да стоят на краката си, качват Альоша. Там посрещат първото утро от остатъка на живота си. Ако класът е бил наистина задружен, това е доста емоционален момент, провокиран от изгрева над главите им, спящият град в краката им и чистотата на детството, което гасне със звездите по небето. Следобед онези които не спят се събират и ходят до класната. Ако въпреки усмивката й я намирате за малко натъжена, то е само защото си спомня деня, когато е стояла на вашето място и е мислела, че държи живота в ръцете си.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 31/10.05.2010 г.

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Из Златю Бояджиев

Седнал съм на Римския стадион и се чудя кои приказки за Пловдив са по-верни. Някои казват, че под тепетата се разстила градът на бохемите – типичните пловдивски айляци, дето коват мечтите си от огън, а после ги охлаждат с леденостудена бира.
Други разправят, че Пловдив бил градът на културата – тук тя се е просмукала в пластовете история, тлее из древните руини, а вечер шепти забравени легенди в сънищата ни. Най-голямо право обаче трябва да имат онези, които твърдят, че Пловдив е градът на художниците. Край мен е площадът на Джумая джамия – пъстрите картини са разцъфнали между малката и голямата главна, уловили са и пловдивската бохема и пловдивската история, вдъхновени от колоритния балкански бит и дълбоката българска душевност…

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 33/25.05.2010 г.

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Из Есенен салон на изкуствата Пловдив 2010

…Опалов час – това е онзи отрязък от денонощието, когато слънцето е залязло, но светлината му още рисува по облаците в небето. Казват, че точно тогава, на границата между деня и нощта, времето спира и се замисля за себе си. Септември месец е опаловият час на лятото – време от годината, в което вечният кръговрат отнася летните копнежи далече, време, в което е редно да спрем и да се замислим за живота си. Ето защо, в началото на есента под тепетата си дават среща творци от целия свят и всички области на изкуството – актьори, режисьори, музиканти, художници, оператори, фотографи… Те са тук, за да ни преведат успешно през опаловите часове на живота, тук са, за да изтрият страха от нощта, нашепвайки ни за звездната красота. Наричат тази инициатива „Есенен салон на изкуствата”…

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 46/13.09.2010 г.

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Из Акцентите на Нощ на музеите и галериите 2010

Казват, че най-великите творци носят у себе си и човешкия гений и лудостта, защото едното не може без другото. Именно контрастът между двете крайности на съзнанието възпламенява емоциите на публиката. Пловдив също умее да твори. Тепетата се протягат към небесната синева – поетичен порив към свободата. Древните руини тлеят по калдъръма – приказна експозиция запечатала човешката история. Марица ромоли в коритото си – разказва за пътя на времето. Планината тътне в далечината – песен, вдъхновена от родопския мистицизъм. Да, Пловдив е носител на творческата лудост, а тя разцъфва наесен. Цветовете й са така крехки, живеят едва нощ или две… Примамват хората със своята магическа красота и пловдивчани напускат домовете си. Духът им се рее от цвят на цвят и рисува плодовете на въображението, които ще стоят край винената гарафа в дългите зимни вечери. Такава е Нощта на музеите и галериите…

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 47/20.09.2010 г.

Снимката е предоставена от фондация „Open arts“

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Още мои статии за вестник „Анонс“:

Бай Данчо – магьосникът с латерната

Един ден с… Татяна Етимова

Стефчо Автографа

Един ден с… Атанас Димитрайков – Насьо

Пътешественикът Георги Черноземски

„Аз съм Николай, а музиката е в сърцето ми…“

Мильо надареният чешит

Златю Бояджиев

Хормония – младежкото общество, което преплита изкуствата

На чай с Лили Хейц

Тъкачката Слава Балджиева

Общественикът Ани Иванова

Красимира Алексиева

Мистицизмът е присъщ на хората от Изтока…

Един ден с… Николай Стефанов

Един ден със… Стефан Кюркчиев

Костадин Кисьов – директор на Археологическия музей

Дизайнерът и аранжор Руска Киришева

Инструкторът по салса Златка Ангелова

Илюзионистът Христо Попов – Кристел

Един ден със… Франц Кадири

Ветеринарят Надежда Костадинова

Театър в кашон на Янко Гъделев

Един ден с… Любомир Жилков

Директорката Фанка Истаткова

Генко Аргиров – старши спасител в Гражданска защита

„Reality is Dreaming“ на Живко Джельов

&

Хисар капия и Източната порта

Альоша

Античния театър

Римския стадион

Влакчето

Часовниковата кула на Сахата

Римския акведукт

Античния Одеон

Небет тепе

Диптих „Старият Пловдив“

Спортен комплекс „Пловдив“

Куюмджиевата къща

Архитектурен ансамбъл „Баятова и Бакалова къщи“

Бачковският манастир „Успение Богородично“

&

Нощ на музеите и галериите 2010

Есенен салон на изкуствата Пловдив 2010

На гости в Пловдив

Абитуриентските навици в Пловдив

Средновековен панаир на „Небет тепе“

Археологическият музей възкръсна!

Заедно да почистим Сахат тепе

В петък вечер очаквам отново да те видя…

Панаир на традиционните балкански занаяти

Защо е по-добре да имаме занаят?

Орфей остава без свирка

Пловдив чете

Forget your past

Long live the king

„Статистическата маймуна“ ни оставя без работа

Старите занаяти оживяват по калдъръма

Бирата в България

и др.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s