РАНОБУДНОТО МАЛЦИНСТВО

Стандартен

1458628_756721047687816_1121095753_n

В училище природно интелигентните деца (не зубрите) винаги намират начин да изпъкнат над масата. Те, разбира се, приемат това за даденост и се чудят на повечето свои съученици, чиито крайна проява на дедуктивна мисъл е: 2+2=4. Природно интелигентните деца стигат до там да презират онези свои връстниците, които не вникват в нещата, не са емоционално ангажирани или пък са тотално примирени с норми и правила – клишета.

Няма нищо по-лошо от възпитание, което се уповава на клишетата. Първични бариери, врязани насилствено в мозъка на всеки малчуган. Такова възпитание дебне, то е винаги там, подрънква с вериги, люлее окови, строи килии. Потъпква човешките сетива, игнорира порива, гаври се с обърканото съзнание, дискриминира идеалите, изнасилва божествената искра.

Креативното заобикаляне на клишетата носи толкова много позитиви. Социални и чисто личностни позитиви, които помагат на природно интелигентните деца да осъзнаят комплексите си, превръщайки се в естествени лидери.

За съжаление природно интелигентните деца са просто деца. Те не долавят, че успехът им се дължи на примирените със сивотата и смачкани от злободневното възрастни. Чичковци и лелки, които не намират време и мотивация да спорят с всезнайковци, оставяйки това за учителите. А учителите, не по-малко примирени и смачкани, са готови да поощрят всеки, който не си бърка в носа по време на час и може да навърже пет-шест думи в изречение, което следва някаква логика, от която ясно прозира определена емоция.

В университета природно интелигентните, вече пораснали, деца отново намират начин да изпъкнат над масата. Те обичат да задават хитри въпроси, които уязвяват професорите, търсят логическите противоречия в лекциите на асистентите и често сътворяват унищожителни паралели между реалността и написаното в учебниците, доказвайки категорично несъвместимостта им. Тук природно интелигентните млади хора започват да се сблъскват с инертната маса от обидчиви зубри – асистенти и професори с неосъзнати комплекси и болно его. Те не могат да си затворят очите пред акъла на даден всезнайко, който, ако и да е като хуй в гъза им, си плаща таксата, а и явно е купил учебника им – иначе как доводите, които използва, за да разкритикува написаното, биха били така влудяващо неоспорими. Не – те не могат да си затворят очите и няма да го скъсат, но могат с лекота да му забият една тройка за назидание. Но на природно интелигентните младежи им е през оная работа за това. Залутани из приключенията на студентския живот те са се гмурнали дълбоко в безбрежното алкохолно море, милвано от синтетичния бриз. Там търсят изход от несподелената любов и социално-класовото разделение, чиито абсурди опитват да наврат в матрицата на идеалите, които са си изградили в детството. Матрица, която съзнанието припознава за вярна, но и която е не по-малко безумна и несъвместима с реалността от безсмислиците в учебниците на масата от презрени академици.

В живота природно интелигентните хора нямат никакъв шанс. Това им идва така ненадейно, че неизбежното емоционално залитане в този момент може да се окаже фатално… Животът се грижи за масата, а личността в никакъв случай не е приоритет. Масата от безмозъчни тъпанари с ампутирани емоции е… за съжаление маса. „Колкото повече, толкова повече!” А мнозинството алчно моделира средата за себе си. И всички онези, които са били презирани, защото са първични, глупави, комплексирани, алчни, интриганти, зубри или просто зли се оказват могъща армия от шибани зомбита, които няма как да бъдат надвити, защото злите заклинания, поддържащи ги активни и агресивни, са непонятни… Непонятни за някой по-добър от тях.

Оказва се, че вярата в доброто е губене на време. Откровеността е глупост. Съвестното трудолюбие противоречи на инстинкта за самосъхранение. Митът, че природната интелигентност е преимущество се оказва лицемерие. Твърдението, че креативността е плюс е лъжа. Емоционалната ангажираност е лудост, а дедуктивната мисъл носи повече болка дори от емоциите…

Всъщност борбата за мечтите май е най-голямата грешка.

© Пламен Четелязов, автор

ЦЕНЗУРА

Стандартен

Ние сме първични същества, които живеят цензуриран живот. Самите гени са първични носители на екзистенциални ограничения. Дали ще сме здрави или болни, красиви или грозни, слаби или дебели, талантливи или бездарни, смели или страхливи… Гените определят дали ще ни замерят с лайна или валентинки, дали вратите на купона ще се отварят или затварят пред нас. А неимоверните усилия за самоусъвършенстване нямат голямо значение. Изразходваме толкова много енергия, за да изкараме тежестите на статуквото извън равновесие, а това въобще не е битка с дългосрочна перспектива. Всеки човек има съдба, но тя не е записана из страниците на някоя дебела книга в рая или ада, а е закодирана в собственото му тяло. Възпитанието е първия обществен инструмент на цензурата. В началото учи колко и какво да ядем, кога да се къпем, спим, смеем и плачем. После определя дали сме българи или македонци, християни или мюсюлмани, комунисти или фашисти. През цялото време разграничава лошите от добрите, странните от нормалните, страшното от полезното. Възпитанието облича първичната човешка природа в социална адекватност, то зашива хората в нея. Униформата сраства с човешките тела и ние спираме да я усещаме. Малцина свалят този костюм през годините, дори само за да го изперат и закърпят. Цял живот крием емоциите и поривите из дълбоките джобове на тази дреха, засрамени от голотата на съзнанието си. А като всеки тоалет и този умалява, излиза от мода, спира да ни отива. Но родителите винаги ще ни харесват в него. Не толкова, защото те са ни облекли така, а по-скоро, защото в очите им си оставаме деца завинаги. След възпитанието червения химикал поема медийната действителност. Не подценявайте медийната действителност! Още от как бебешкия поглед клъвне на агресивните образи в монитора за първи път, та чак до края, човекът ги търси, за да го научат как да си достави удоволствие. Медийната действителност дефинира понятията нещастник и лидер, готино и смотано, красиво и грозно. Посочва ни към какво трябва да се стремим и какво на всяка цена да отбягваме. Разказва ни какво е хубав живот и как можем да си го купим. Обяснява ни какво е любов и кой не е достоен за нея. После започваме работа. Работата цензурира свободата ни, вкарва я в график, консумира я през работната седмица, за да я преживяме през почивните дни. И ето ни днес – слепи, глухи и неми роби, най-малко общо кратно на първични нагони, мухлясало възпитание и порочна медийна действителност. А времето ни изтича, дирята му секва с блясък от косата на смъртта, която цензурира самото ни съществуване.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка asifthebes, http://www.sxc.hu

Из „АКЦЕНТИТЕ НА НОЩ НА МУЗЕИТЕ И ГАЛЕРИИТЕ 2010“

Стандартен

Казват, че най-великите творци носят у себе си и човешкия гений и лудостта, защото едното не може без другото. Именно контрастът между двете крайности на съзнанието възпламенява емоциите на публиката. Пловдив също умее да твори. Тепетата се протягат към небесната синева – поетичен порив към свободата. Древните руини тлеят по калдъръма – приказна експозиция запечатала човешката история. Марица ромоли в коритото си – разказва за пътя на времето. Планината тътне в далечината – песен, вдъхновена от родопския мистицизъм. Да, Пловдив е носител на творческата лудост, а тя разцъфва наесен. Цветовете й са така крехки, живеят едва нощ или две… Примамват хората със своята магическа красота и пловдивчани напускат домовете си. Духът им се рее от цвят на цвят и рисува плодовете на въображението, които ще стоят край винената гарафа в дългите зимни вечери. Такава е Нощта на музеите и галериите…

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 47/20.09.2010 г.

Снимката е предоставена от фондация „Open arts“

© Пламен Четелязов, автор, 2010

Из „ЕСЕНЕН САЛОН НА ИЗКУСТВАТА ПЛОВДИВ 2010“

Стандартен

…Опалов час – това е онзи отрязък от денонощието, когато слънцето е залязло, но светлината му още рисува по облаците в небето. Казват, че точно тогава, на границата между деня и нощта, времето спира и се замисля за себе си. Септември месец е опаловият час на лятото – време от годината, в което вечният кръговрат отнася летните копнежи далече, време, в което е редно да спрем и да се замислим за живота си. Ето защо, в началото на есента под тепетата си дават среща творци от целия свят и всички области на изкуството – актьори, режисьори, музиканти, художници, оператори, фотографи… Те са тук, за да ни преведат успешно през опаловите часове на живота, тук са, за да изтрият страха от нощта, нашепвайки ни за звездната красота. Наричат тази инициатива „Есенен салон на изкуствата”…

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 46/13.09.2010 г.

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ВЕСЕЛ БАР

Стандартен

251945_504318199594770_2019305524_n

С Васко се шляем по плажа. Без посока, без амбиция, без надежда – двама корабокрушенци сред морето от емоционален мрак. А както не можеш да пиеш от солената вода, защото разяжда от вътре, така и не бива да се доверяваш на първичните и пошли емоции клишета. И тогава се натъкваме на вас. Светлините на „Весел Бар” изплуват пред очите ни като бленуван мираж. Саундтракът се влива в жадните ни съзнания като свежа халюцинация. Едва когато и ние се присъединяваме към другите тотални айляци налягали по дюшеците, малко преди първите глътки от огромните джинове с тоник да погъделичкат гърлата ни, точно тогава осъзнаваме, че сме спасени, изтръгнати от емоционалния черноморски мрак, изпълзели на сигурен остров, където ще починем до сутринта.

© Пламен Четелязов, автор

АБИТУРИЕНТСКИТЕ НАВИЦИ В ПЛОВДИВ

Стандартен

Щом дойде втората седмица на май, Пловдив започва да тупти заедно със сърцата на абитуриентите и бас касите в багажниците на автомобилите им. Над улиците се реят балони, булевардите са огласени от клаксони и младежки викове. Най-яростните крясъци отброят до 12 или призовават за уволнение – срамота на фона на хилядите безработни и световната икономическа криза. Въпреки финансовото положение обаче, повечето домакинства правят всичко възможно да стартират с празненствата още в късния следобед. У дома или в някоя малка кръчма се събират родата, семейните познати и най-добрите приятели на самия абитуриент. Тази скромна церемония има огромно значение за родителите, провокирани от традиционната за Пловдив фамилна суета. Самият абитуриент се чувства малко неловко. Пази скъпия си тоалет, сякаш е от стъкло, майка му гледа неодобрително към чашата с отлежало, ароматно уиски, а роднините са сконфузени от облещената срещу лицата им камера. Важното обаче е, че в джобовете на мъжките панталони и дамските чантички шумолят толкова банкноти, колкото училищните лавки не събират дори и в голямото междучасие. Превозното средство, с което се стига до мястото където ще се проведе бала, е възможността да се прояви индивидуалност и креативност. Обикновено става въпрос за колата на шефа на татко или джипа на брата на мама. Понякога децата на по-разкрепостените родители предпочитат да си уредят транспорт с фадрома, багер, валяк или проста каручка. Иначе в главите на младежите, отгледани от по-заможни семейства, все по-често се реят хеликоптери, които изместиха неприлично дългите лимузини. За самият бал, училищата предпочитат да ангажират тържествените зали на разточително луксозните хотели Санкт Петербург, Марица или Тримонциум. Там съучениците се събират на дълга маса със странни салфетки от плат, разсипват кувертния и нелегално вкарания алкохол, запалват по пура. Възпитанието и задръжките се свличат, абитуриентите най-сетне отпиват от истинската атмосфера на празничната вечер. За целта често спомага и плейбека на някоя отегчена чалга звезда. Един съвет – не се скапвайте ако си изцапате ризата, скъсате роклята или съсипете прическата. След 10 години стайлингът ви така или иначе ще е напълно различен, а всяка снимка от бала ще носи своята сантиментална стойност, каквото и да е запечатала. След хотела идва ред на бара. Внимавайте – много от момчетата и момичетата се отрязват прекалено рано. Не са един и два случаите, в които абитуриентската вечер приключва около 12 часа, а краят и вещае тежко утро, подвластно на махмурлука и родителското неодобрение. Иначе по абитуриентско време, емоциите в пловдивските клубове ескалират. Маските често падат, съучениците се обясняват в любов или омраза, а наивните крайности на емоциите им са доказателство, че младежите са на път да осъзнаят комплексите си. А шоуто задължително е като за последно. Всъщност за повечето класове това наистина се оказва финалното купонясване. От тази вечер насетне, всички събирания винаги ще са белязани от голям брой извинени и неизвинени отсъствия. Включително и абитуриентската екскурзия в чужбина или до Черно море след ден два. От бара пловдивските абитуриенти, които още могат да стоят на краката си, качват Альоша. Там посрещат първото утро от остатъка на живота си. Ако класът е бил наистина задружен, това е доста емоционален момент, провокиран от изгрева над главите им, спящият град в краката им и чистотата на детството, което гасне със звездите по небето. Следобед онези които не спят се събират и ходят до класната. Ако въпреки усмивката й я намирате за малко натъжена, то е само защото си спомня деня, когато е стояла на вашето място и е мислела, че държи живота в ръцете си.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 31/10.05.2010 г.

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ПЪТЕШЕСТВЕНИКЪТ ГЕОРГИ ЧЕРНОЗЕМСКИ

Стандартен


Георги Черноземски е на 28 години. Има диплома по „Мениджмънт“ от СОУ „Цар Симеон Велики“ и е завършил семестриално „Туризъм“ в УХТ Пловдив. Той е председател на клуб „Вертикал“, планински спасител, водач, инструктор по алпинизъм, ски и snowboard учител. Живял е и на Мальовица и в САЩ. Катерил е много върхове в Европа и Азия, а после ги е спускал със ски. Не си представя живота без природата и приятелите. Пожелава на пловдивчани да се усмихват повече и да не спират да ходят по планините.

Как се става пътешественик

Чакам Жоро и си припомням лятото на 2002 година. Заедно с него и още десетина човека се натоварихме в един бус, тръгнахме от Пловдив вечерта и посрещнахме изгрева наметнати със солената пяна на созополските вълни. Пътувахме в търсене на красиви и тайни плажове, разпъвахме палатките, а после мечтаехме. Още помня чакалите на нос Емине, бънджито на Аспаруховия мост, пещерите на Камен бряг, бурята край Каварна, скалите на Калиакра и какво ли не. Славни дни от които черпя вдъхновение. Какво ли е усещането тези спомени да бъдат ежедневие? Точно това смятам да разбера от Жоро, който акостира в снега с колата си. Сядаме в топлото кафене и аз го приканвам да разкаже на читателите как се става пътешественик.
„Баща ми ме запали по природата. Той се влюбил в планината още като дете. Това го накара да заживее на Мальовица – люлката на българския алпинизъм. До 4-ти клас бях при него. Учих в близкото село Говедарци, но щом снегът ни затрупаше автобус не идваше. Беше много хубаво братле – по цял ден карахме ски, а всички на хижата ме гледаха. Лятото си идвах в Пловдив при майка. Още от тогава града не ми понася – свикнах с планината и не спирам да търся природата.“

Професия пътешественик

Един пътешественик трябва да има много професионални умения. Жоро разказва за онези които е придобил: „Наскоро взех кетап за инструктор по алпинизъм. Аз съм учител по ски клас Ц и сноуборд клас А. Занимавам се с много неща – каяк, кайт сърф… Изкарах и курсове за водолаз. На изкуствената стена в града обучаваме хора, които да навлизат в спортното катерене, а другото са лагерите, които организираме за децата.“ Питам го как се става планински спасител. „Първо трябва да си достигнал определено ниво на подготовка. Необходими са практически умения по ориентиране, алпийски способи – възли например, а главното нещо са ските. Тези неща ще ти помогнат да станеш стажант в отряд. Няколко години участваш в социалния живот на екипа и щом се отворят места за млади кадри те поканват да изкараш двугодишен курс по обучение.“

Спомените на пътешественика

„Най-много ме влече ски алпинизмът.“ разказва Жоро. „Есента за 8 дни минахме 8000 километра. Концепцията беше да качим най-високите върхове в Норвегия и Швеция като обиколим и Финландия. На Мон Блан съм бил 3 пъти, а най-високо съм се качвал в Хималаите на връх Чулу, който е над 6000 метра. В Косово от КЕЙФОР ни придружаваха, защото имало много минирани пътеки. Казваха, че сме луди, а ние изтъквахме, че сме със ски и няма да задействаме експлозивите. Войниците ни придружиха до някъде и после ни зарязаха. На едно пътуване в източна Турция спахме в село на Кюрди партизани. На сателитна снимка видяхме, че под върха който искахме да качим, има селище. Малко преди него ни спряха хора с калашници, качиха се при нас. В селото няма постройки, само Юрти. Започнахме да подаряваме разни неща на старейшените – джобни ножчета, фенерчета, кой каквото има. Харесаха ни, цяла нощ охраняваха нашия бивак, а на другия ден ни показаха как да стигнем до върха. Колкото са по-бедни хората, толкова са и по-добри. Няма такъв кев, няма такива емоции – да пътува човек.“

Мечтите на пътешественика

Жоро описва емоциите, които му дарява природата и споделя мечтите си. „За мен това е единствения начин на живот. Усещането че си в планината, че си сред природата – тишината, спокойствието. Когато сме на Пирин с клуба и видиш хлапетата да скачат в бистрите езера от заснежените склонове, а до вчера по цял ден са стояли пред компютрите… Мечтата на всеки скиор е да кара в пудра – най-лекия сняг, дълбок. И ние го преследваме по студените места на земята. Искам да се гмуркам в Червено море – под водата кипяло от живот. Колкото до височинния алпинизъм – това е запазена територия за специални хора. Трябва да бъдеш много силен и физически и психически. Поемеш ли по този път, няма спиране. И е хубаво да се занимаваш сериозно след 30 години. Организмът се аклиматизира по-бързо. Ще видим. Но сам не е работа да ходиш – няма с кой да споделиш емоцията. Пожелавам на пловдивчани да се усмихват повече и да не спират да ходят по планините.“

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 25/29.03.2010 г.

Снимката е предоставена от Георги Черноземски

© Пламен Четелязов, автор, 2010

АЗ СЪМ НИКОЛАЙ, А МУЗИКАТА Е В СЪРЦЕТО МИ

Стандартен


Улиците на всеки град са обагрени с фрагменти магия. Така е и в Пловдив. Съдбата грабва четката. Най-първо възпламенява повехналите спомени лъкатушещи в стария град. После едва докосва площада край римския стадион, уплашена да не скрие пъстрите картини на художниците. Пътьом оцветява със слънчеви лъчи пластиките и скулптурите по главната, стига до Мильо, поздравява го, цапва небрежно уличният музикант който свири край стълбите и отминава нататък. Аз обаче оставам, спрян от фламенкото на момчето. Музиката на андалуските цигани къдри турските павета по улицата и гъделичка забързаните минувачи. Сивите пловдивчани подминават начумерено, затичани след съдбата. Другите, наметнати с пъстри емоции забавят ход, правят крачка в страни и слизат от тролея на времето. Гледат хипнотизирано танца на гъвкавите пръсти по грифа на китарата, потапят се в музиката. Средиземноморският зов подсказва на ръцете да пляскат в импровизиран палмас, телата се изопват като обтегнати струни, хората аха да затропат с крака. Това ги стряска, събужда ги от унеса – минувачите изплуват в реалността и се сещат че бързат за някъде. Бръкват в джобовете, пускат дребни монети в износеното кепе на земята и продължават с усмивка хода на историята. А аз приближавам с диктофона в ръка, за да попитам момчето, какво прави тук, сякаш не чувам, не виждам и не усещам. „Аз съм Николай, а музиката е в сърцето ми.“ представя се той но продължава да свири, защото общинското разрешение на уличните музиканти си има лимит. Всяко изречение е своеобразен фламенко летрас сред ритмите.„Обичам да свиря, упражнявам се от 9 годишен. Минал съм през музикална школа. Имал съм две групи. Композирам. Осъществявам проекти и със студио за звукозапис. Сега сформирам нова група. На улицата съм защото усещам, че музиката ми наистина развеселява хората. Значи има смисъл в това което правя. Душата ми се пълни с положителна енергия. И така.“ Така да бъде! Тръгвам си, замислен каква би била улицата без уличните музиканти. После си представям очи без пламък, устни без усмивка и чело без надежда.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 21/01.03.2010 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

СТЕФЧО АВТОГРАФА

Стандартен


Една от живите емблеми на Пловдив, това е той – Стефан Любомиров Иванов. Петдесет и няколко годишният човек е дипломиран педагог и колега журналист, с богати лингвистични познания и добър немски език. Хората в града ни обаче го знаят с друго. Вече повече от 30 години господин Иванов шета из България и събира автографи на известни личности. Ако не вярвате, питайте охраната на летищата и културните средища. Затова и под тепетата са му лепнали прякора Стефчо Автографа. Заклетият колекционер дебне зад редиците от екзалтирани фенове по концертите с часове наред, чака удобен момент да нахлуе на сцената. И умее да стигне до целта си – няма по-изискани маниери от неговите, когато трябва да си проправи път на културно събитие. Творците го знаят, оставят своите отпечатъци в легендарните тетрадки. Дойде ли известен политик, Стефчо намира начин да се добере до него. Провира се през пълчищата от телохранители, нехае, че може да отнесе някоя палка или да насочат застрашително срещу него пистолет, както впрочем неведнъж се е случвало. На 24 май 1993 година Автографа разкъсал кордона на испанския крал Хуан Карлос и с плонж сгащил Негово кралско величество. От охраната го помислили за камикадзе и го взели на прицел. Добре че испанският монарх запазил самообладание, демонстрирал гъвкава мисъл, схванал за какво става въпрос, озаптил бодигардовете и се подписал смутено. Подвизите на Стефчо нямат край и се разказват в града ни като митове. Борис Елцин, Роман Херцог, Герхард Шрьодер, Далай Лама, Шимон Перес, Стинг, музикантите от „Металика”, дори папа Йоан Павел II – малка част от известните личности, на които автографът не се е разминал. Околните все повтарят на Стефчо да кандидатства за „Гинес“. За беда, срещу подписите имена няма, но колекционерът твърди, че помни всеки, който ги е надраскал. Видях Автографа наскоро, след концерт. Очите му блестяха вдъхновено, беше необичайно развълнуват. Питам го какво става, а той не може да скрие радостта си – у нас щели да идват Силвестър и Арнолд…

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 17/01.02.2010 г.

Снимка: Пламен Четелязов & Стефчо Автографа

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ЕДИН ДЕН С… НАСЬО AKA LITER JACK

Стандартен

На Атанасов ден ще ви срещнем с Атанас Димитрайков. Той е роден в Пловдив през 1981 година. Хората, запознати с клубната сцена под тепетата, го знаят като Насьо – пича с татуировките, момчето с хъскито, онзи дето реди рими и пее с „Респект“. За своите 28 години е живял в Израел, Канада, Испания и Англия. Няма хоби, защото превръща всичките си занимания в реални проекти – идеи за татуировки, нови песни, илюстрации за книги, дори сюжети за underground кино. Казва, че докато има хора, които те обичат, твоят живот не ти принадлежи.

10:00

Насьо влиза в „Петното“ – любим клуб, където и той пее понякога. Въпреки ранния час, на момчето му трябват няколко минути докато стигне до сепарето ми. Много от сънените посетители го знаят, спират го, говорят си. Когато идва при мен, не ми подава ръка, защото е изцапан. На улицата пред клуба закъсал бус и Насьо помогнал на човека да запали. „Рейсовете ще го блъснат. Минават хора по тротоара, никой не му обръща внимание. Колко се изненада като отидох да му помогна.“ Първото, за което заговаряме е чужбина.

„В Израел отидохме да живеем, когато бях в 3-ти клас. Тогава беше войната в персийския залив, а Садам бомбардираше. Една бомба падна много близо, блокът ни се разтресе страшно. Ходихме с противогазите навсякъде. 1991 се прибрахме в България. 1996 отидохме в Торонто, Канада. Спомням си огромните паркове, зеленината около къщите. Не разбирах много от техните спортове но ме впечатли шоуто по време на мачовете. Бил съм и в Англия, но най-много ми хареса Испания. Красиво е. Топло време и много добри хора. Като цяло обаче съм израснал в Пловдив и за мен това е най-хубавия град.“

11:30

Вече сме на гребната база. Насьо трябва да разходи сибирското хъски. То е дружелюбно, радва се на всички и цапа дрехите на кални лапички. Говорим си за реализацията на младите хора в България. „Много е важно да се знае език. Иначе в България всеки уж разбира от всичко, а накрая нищо. В Канада има 4 задължителни и 4 избираеми предмета. В средното образование можеш да избереш журналистика, драматично изкуство, китара, пиано, рисуване… Карат те да се замислиш докато си дете и е много по-лесно да се ориентираш професионално. Този процес тук става едва преди магистратурата и това ограничава възможностите.”

14:00

Насьо се занимава с татуировки. Днес ще прави цвете на свой познат. Приятелят му си е закупил материалите, а Атанас се учи на занаят. Иска да се развива в тази посока и се надява един ден да притежава собствено студио. Докато цветето разцъфва под съсредоточения му поглед той говори за символиката на това изкуство. “Ето сега много момичета искат звездите на Риана. Не ми е ясно защо татуировката трябва да е като на някой. Тя трябва да бъде индивидуална. Да бъде свързана с теб, да ти напомня за нещо твое, нещо лично. Тя носи духа на времето, когато е правена и емоциите, които са те накарали да я направиш. Може да омръзне само когато идеята е била прибързана и не те изразява.“

17:00

Часът е пет. Наско е приключил татуса. Насочвам разговора към онова, с което момчето е известно в Пловдив. Той възприема музиката твърде лично, а разговорът преминава в разсъждение за българската действителност.

„2006 се запознах с Цецо и Крум от „Респект“. Записахме едно парче а след 3 години имаме над 20 проекта заедно. Момчетата са пианисти, музиката е в тях. Първо се ражда идеята, после музиката и накрая римата. Много българи бързат да оплюят творчеството на някой, без да знаят какво му е коствало, без да имат бегла представа за творческия процес. Аз нямам нищо против и към чалгата като стил. Имам против пропагандата, която се вихри около нея – лъскавото, стремежът да си оборотен и популярен. Обаче не върви да си облечена като проститутка и да пееш за любов! Много от богатите хора в България разсъждават като деца, защото могат безнаказано да правят каквото си поискат. Това поражда комплекси в обществото, получава се една грешна система в която големите тъпчат теб, а ти тъпчеш по-малките.“

18:00

Насьо чака приятелката си. После ще ходят да вечерят у семейството му, както правят почти всяка вечер. Решавам, че е време да си ходя, и питам Атанас за неговото послание. “Хората трябва да се изслушват и разбират, да се съобразяват един с друг и да бъдат толерантни. Трябва да окуражават всеки в това с което се занимава. Много е важно човек да харесва себе си. Усмивките носят усмивки, а депресиите носят по-големи депресии. Най-лесното за човек е да се съсипе. Докато има хора които те обичат обаче, твоят живот не ти принадлежи.”

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 15/18.01.2010 г.

Снимката е предоставена от Атанас Димитрайков

© Пламен Четелязов, автор, 2010

МИЛЬО НАДАРЕНИЯТ ЧЕШИТ

Стандартен


Улиците на всеки град приютяват чалнати чешити. В Пловдив такива се срещат в изобилие. Обществото не приема сериозно наивните хаховци, шегува се с тях, често им скроява груби номера. Всички обаче познават техните имена и лица. Слуховете за съдбата им са пивка гарнитура на тежкото червено вино в дългите зимни вечери на пловдивските кръчми. Чули недочули, малчуганите раздухват митовете, украсяват легендите, бягат по петите на смахнатите странници, дебнат да ги зърнат отвъд дуварите на калдъръмите. И така хаховците стават барометър на журналистическите анкети, превръщат се в литературни герои, чертите на лицата им вдъхновяват художници и скулптури. Такъв е бил и Мильо. Описват го като сбъркан, наивен, но винаги добронамерен. Освен това бил и твърде надарен, но криел таланта си по джобовете. Вечно се хилел, пелтечел на своя език, забавлявал хората. Вдъхновявал идеите на зевзеците за гадни номера, но провокирал и гения на художници като Златю Бояджиев, Йони Левиев и Христо Стефанов. И така става, че накрая му вдигнаха паметник с парите на Джордж Лазаров и таланта на Данко Данев. Някои им се обидиха – вдигали паметници на лудите, не мислели за героите. За други пък Мильо е символ на родното и на пловдивските улици, на чезнещата утопия, оцветявала Филибето преди години.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 14/11.01.2010 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ТЕАТЪР В КАШОН НА ЯНКО ГЪДЕЛЕВ

Стандартен

Сещате ли се за „Театър в кашон“? Не? Попитайте малчуганите – те със сигурност го знаят и често изпиват представленията му с очи. „Децата са искрена и откровена публика, най-чистата“, казва директорът на театъра Янко Гъделев. Прекарал е 30 години от живота си в Държавния куклен театър. Обиколил е много чужди места, участвал е в редица фестивали и представления. „Светът е шарен, а особено интересна и шарена е улицата, с уличните актьори и музиканти. Все пак театърът е тръгнал от улицата“. И тъй като „напоследък в България се харчи за розови автомобили, а пари за изкуство няма“, Янко се мотивира и излиза под часовника на пощата за първото си представление „На Герана“. „Направих го и от любопитство – дали хубавата народна музика може да пребори чалгата. Обиколих голяма част от България с него и бях приет много добре“. Трупата на „Театър в кашон“ е дело на децата от училището за сценични кадри. „Хем се учат как да правят кукли, хем им става мило, като гледат как трудът им забавлява малчуганите“. Последният проект на Янко Гъделев и Туристическият информационен център е за изграждането на куклен театър на открито – една тента с пейки, където дечицата да сядат, за да се забавляват. „Във всяка приказка има една голяма човешка истина, а доброто винаги побеждава злото. Ще ми се децата да усетят тази емоция, преди да пораснат, преди да разберат, че в живота не винаги е така“.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 09/23.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ЕДИН ДЕН С НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

Стандартен


Николай Христов Стефанов е на 53 години. Той е майстор на музикални инструменти към националната занаятчийска камара, също както баща си Христо и дядо си Никола. Освен на струнни народни инструменти умее да свири и на цигулка. Завършил е филология в София и химия в Пловдив. Занимава се с туризъм и е обиколил всички туристически обекти на България. Казва, че изработката на един музикален инструмент е произведение на изкуството, а духовното израстване на човека е истинския смисъл на живота.

5.00.

Николай се събужда в 5 сутринта. Живее в абсолютна тишина, затова е предпочел спокойствието на Тракия. „Занаята е тежък. Постоянно съм прав, нося тежки дървени плоскости или съм приведен над машините и инструментите. Затова още от 73-та година започвам деня с една хубава йога тренировка. После пия чай от билки, които съм набрал сам“.

8.00

Към 8 часа Николай вече е в работилницата за тежко оборудване на „Мария Луиза“. Там той скроява, изрязва и дълбае. Често порязва ръцете си по острите ръбове на плоскостите. Гъдулките се правят от акация. „За да е годна за работа, акацията съхне 30 години. Баща ми е работил с материали събирани от дядо ми, а аз работя с материали на баща ми. Вчера например обработвах две талпи, които тежаха по 150 килограма. Сам ги нося до машините където ги нарязвам на парчета, за да остане грубата 12 килограмова заготовка, от която започва изработката на корпуса.“

14.00

Групи от чужденци спират пред ателието на Николай в стария град. Надничат през прозореца, снимат висящата табела, усмихват се. Момичета и момчета, приведени под огромни калъфи за инструменти, бързат към сградата на музикалната академия. Срещу тях крачи Николай. Казва, че е щял да пристигне по-рано, но майка му го е задържала, връщала го е за едно или друго. Всяка сутрин майсторът се отбива, за да я види, да и помогне. Докато ме въвежда в ателието не спира да говори за музика, литература, изкуство, химия, математика и биология. Темите се преплитат, едно води към друго, а в работата ползва всичко. Химията помага за грундовете и лаковете. Физиката за синхрона на трептенията. Математиката е важна за настройка на струните. „Дървото трябва да се хомогенизира, целия инструмент трябва да звучи, като едно цяло“.

15.00

Николай ми показва инструменти, които е изработил или реставрирал. Те са произведения на изкуството. Скулптури от дърво, които творят музика. Държи ги внимателно, гали струните, нежно прокарва ръка по дървото. „На 29 юли е празникът на Серафима Девица. Тогава завърших този инструмент и му дадох името Серафима. Когато започвам или когато завършвам инструмент винаги го кръщавам.“

16.00

Ако не е донесъл хапване от вкъщи Николай си готви в ателието. По рафтовете между инструментите има орехи, ябълки, мед и ароматни билки за чай. Майсторът не пие и не пуши. „По-голямо мъжество е да запазиш достойнството на човешкото същество! Онази част от творческата бохема, която свързва имиджа на твореца с пиене, пушене и жени е глупост! Представи си да ставаш в 5, да нацепваш по 1 кубик дърва, да напалваш по 5 печки, да храниш няколко души – стари хора, после на работа. Едно незначително ежедневие – подвиг! Някои хора са творци на продукт, но животът им е shit. Други са творци на собствената си съдба и превръщат живота си в шедьовър.“

17.00

Заговаряме за творческия процес и развитието на музиката. „Докато работя слушам абсолютно всякаква музика. Има периоди, когато музиката изпада в черна дупка. После кризата отминава, появява се нещо ново и интересно, започва да се експлоатира, докато не се изчерпа и комерсиализира. Така е и с творческият процес. Творецът трябва непрекъснато да се зарежда, да търси нови идеи, да бяга от коловоза. Когато се почувствам напълно изчерпан търся природата. Напоследък обикалям в района на вилата си край Бойково. Като по-млад се занимавах с алпинизъм. Последните ми големи походи са в Стара планина – района на централен балкан и Триград в Родопите.“

18.00

Николай затваря ателието и се отправя към Тракия. Лятото, когато времето е светло и хубаво, остава до по-късно. Зимата гледа да не закъснява, за да не притеснява жена си, а и защото така е устроен биологичния часовник на човек. Питам майсторът за неговото послание към хората. „Наричат Господ творецът. Фактически човек изявява божествената искра заложена в него, само в моментите, когато твори. Тогава живее пълноценно. Хората продължават да се чудят какъв е смисълът на живота, а смисълът е духовното израстване, всичко друго е боза!“

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 08/16.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

НА ЧАЙ С ЛИЛИ ХЕЙЦ

Стандартен

Пловдивските кибици упорито преповтарят слуха за колоритна писателка от Тайван, която харесала Пловдив толкова много, че заживяла в един от хостелите на града. Тръгнах по следите на мълвата, които се виеха по стръмните улички и криволичеха от галерия на галерия. Ето, че сега съм в уютното фоайе на „Пловдив Гестхаус“. Пред мен са чашата ароматен чай и Лили – пътуващ журналист и писател от Тайван с американско гражданство. Едно дете на 50, боса, усмихната, запленена от спокойствието, хората и историята на тепетата.

Коя е Лили Хейц?

Родена съм в Тайван, но имам американско гражданство. Живея в щатите, но вече година и половина не съм се прибирала. Пиша статии за култура и пътешествия, работя на китайски език и публикувам в тайвански списания. Наскоро публикувах книга за Бали, живях половин година на островът на хилядата храма, а щом приключих с текста започнах това пътуване.

Каква е темата на пътуването?

Винаги, когато пътувам пиша, а после се опитвам да „осребря“ написаното. Трудно е – Тайван е малък и няма много списания, а има доста писатели-пътешественици. Толкова много материали, чакат да бъдат публикувани. Тръгнах не толкова заради работата. По скоро чрез пътуването се опитвам да разбера, какво да правя с живота си от тук нататък.

Кога започна и от къде минава пътя за Пловдив?

Започна на 15 юни. Първо – Барселона. Там съм учила десенен дизайн и имам приятели. После гостувах на друг познат в Лондон. След това Киев. Мястото е много красиво, но студено. Не се почувствах добре дошла, имах проблеми с комуникацията. Докато пътувах с влака към Букурещ осъзнах, че украинците са свестни. Предполагам, че в Киев просто попаднах на такива с които не успях да се разбера. В Букурещ хората са много мили. От столицата на Румъния посетих Сибил в Трансилвания. Центърът на старият град там е прекрасен. Боядисан в ярки цветове – розово, жълто. След 19 дни обаче ми доскуча. Освен това имах нужда да попиша, да поработя на спокойствие. Не исках да идвам в Пловдив през Август, заради горещините, но се получи точно така.

Какво те доведе тук?

В Пловдив ме чакаше приятел от Америка. Той е професор по литература от Англия и преподава в някой от тукашните университети. Заедно с жена си харесват това място. Постоянно ме канеха да дойда, казваха, че тук се срещат различни култури – точно нещата за които пиша. Отскочих до Атина. После и до Варна – исках да видя Черно море. Обичам да слушам вълните. Стори ми се твърде пренаселено, а и освен морската градина и морето няма какво толкова да се види. Върнах се в Пловдив и се почувствах прекрасно. Хората живеят, по тези древни места, повече от 2000 години. Пласт след пласт история… Имам проблем – губя усещане за посоки, но тук в стария град това ми помага – всеки път откривам нова пътека, нова гледка, а и обичам да общувам със случайни хора. В една от галериите се запознах със Слава. С нея общуваме с малко думи, жестове, ако съм с компютъра използваме преводача на google. Усмивката и е прекрасна. Въобще хората тук са много дружелюбни. Харесва ми спокойствието, харесва ми, че не е претъпкано с туристи, по този начин мога да усетя истинския живот на пловдивчани, да се потопя в него. Обожавам българската храна – лозовите сърми, кавърмата, цацата, салатите и любимото ми питие – айрана.

Какво ще напишеш за Пловдив?

Ще пиша за емоцията, която ми даряват пловдивчани, емоция повлияна от историята и културата, в която се потопих. Аз се доверявам на усещането. Не знаех много за източна Европа. Това ми дава възможност да се уча тук. Всеки модерен пловдивчанин припознава в себе си наследник на различен народ – българин, македонец, грък, турчин. Всеки чете историята по различен начин, възприема фактите от своята гледна точка. От тук произлиза и страхът ми за Балканите. Хората са вторачени в миналото, в различията между религията, страх ме е конфликтите да не пламнат отново.

Ти си пътешественик. Според теб, какво отличава българите от всички останали народи, с които си срещнала?

Имате толкова богата култура. Учите толкова усърдно и сте толкова приветливи. В същото време никога не сте доволни от себе си. Например всички българи ме предупреждават, колкото опасно е в Пловдив, а аз се чувствам толкова сигурна, разхождам се по калдъръмите нощем без страх, това не може да ми се случи в Барселона дори през деня, там винаги съм нащрек. Не бъдете толкова черногледи!

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 7/09.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ЕДИН ДЕН СЪС СТЕФАН КЮРКЧИЕВ

Стандартен

Стефан Кюркчиев е препаратор в пловдивския природо-научен музей. Всяка от неговите 30 години е посветена на природата и планината. Той е бакалавър „Биология и химия“ и магистър „Биоразнообразие, екология и консервация“. В момента готви дисертация свързана с храната и поведението на белките и лисиците. Живее в планината, ловува хищници и е запален пещерняк. Няма екстремен спорт, с който да не се е захващал – парашутизъм и парапланеризъм, скално катерене и рафтинг, mountain bike и off road с мотори и ATV-та. Неговото послание към хората е да пазят природата.

8:00

От предварителния ни разговор знам, че Стефан живее в къща високо сред Родопите. Избрал я, защото страни от урбанизацията, а и там е сред животните, обект на изследване за дисертацията му. Става в 6:30, протяга се, пие кафе и тръгва. Точно в 8:00 пристига с кубинки, тениска с лика на Левски и ведра усмивка. „Винаги успявам да се придвижи до града на време. До 70 сантиметрова снежна покривка не е проблем за джипа ми“. Влизаме в музея. Тук времето е различно, по-тежко, една бавна и мудна приказка за природата на българия, която изпълва детските сърца със страхопочитание и гъделичка креативноста на учените.

8:30

Стефан отговаря за колекциите от бозайници, птици и земноводни. Първо се захваща с профилактиката на изложените експонати. Днес от грижи се нуждаят клетките на мечките и вълците. Докато забърсва прахта от витрините, внимателно поставя инсектициди, които да пазят кожата на животните. Обяснява, как се е захванл с това: „Родът ми е от Брезово. В гората съм от как проходих, аз съм четвърто поколение ловец. Ловът ме накара да изучавам поведението на животните, още като ученик се заех с обработката на кожи. Кожата се обработва с химически препарати, мравчена киселина, щави се. Така хобито се превърна в професия. Това е занаят, а занаят се краде. Борис Стоилов – бившият препаратор на музея ми даде първите насоки.“

10:30

Намира се в потайните дебри на музея, отвъд дълбините на аквариумната експозиция. Стаята е и ателие на скулптур и работилница на занаятчия. По масата и рафтовете виждам инструменти, обработени кожи и рога на разнообразен дивеч, фигури от стиропор в които разпознавам силуетите на различни животни. Докато Стефан ме въвежда в обстановката казва, че винаги са необходими допълнителни средства. „За нови препарати, за организирането на експедиции. Желание имаме. Имаме и необходимите кадри и специалисти, но няма достатъчно финансиране. Спонсорите са добре дошли!“ Оказва се, че Стефан събира и експонати за музея. „ Това е едно от моите задължения. Животни, които са ловни обекти – чакали, лисици си ги набавям чрез лов.“

12:00

„Време за хапване винаги се намира. Любимата ми място е тук край пешеходния мост до река Марица. Лятото си хапваш супата и си достатъчно близо до реката, за да наблюдаваш патиците, които плуват по течението. Даже и в града гледам да се пазя от стреса.“ Докато обядваме Стефан ми разказва и за другите неща с които се занимава. Той е инструктор по спелеология в клуб “Пълдин”, а също и пещерен спасител. Припомня си последната експедиция, която е ръководил. „До лятото се смяташе, че в местността „Петвар“ има две големи пещери, а ние намерихме проход между тях и се получи пещера с дължина около 1000 метра. Така модърската пещера сега е най-голямата, разположена на такава височина у нас.“

13:30

Въздухът в ателието на препаратора е наелектризиран от вдъхновение и готик метъл. Стефан дялка стиропор с помоща на нож, телена четка и шкурка. Трябва да превърне ронливия блок в тяло на белка. Работи по метода на скулптурната дермопластика. Казва, че най-трудното е да се пресъздаде самата емоция, точната мимика, самия жест на животното. Споделя, че „това е майсторлъка на занаята“. Говори за технологичният процес по препарирането: „Може да отнеме месец, може и два. В препарата участва единствено кожата, евентуално и черепът на животното. В последно време има чужди фирми, произвеждащи дермопластични материали. Имаме ли кожата на едно животно, можем да поръчаме от чужбина подходящо тяло. За ценни екземпляри работим по този начин, но излиза скъпо. Затова изработваме повечето експонати чрез скулптурния модел.“

17:00

Стефан е приключил с работата за днес. Питам го за посланието му към хората. Замисля се. „Да пазят природата! Това е най-важно!“ Пали колата, иска да се прибере час по-скоро в къщата си, там го очакват двете сибирски лайки, нетърпеливи за обичайната планинска разходка. Загледан след джипа в мен се разтила спокойствие, защото и в Пловдив намирам млади специалисти, чиято работа е част от начина им на живот, а не неприятна злободневна необходимост.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 06/02.11.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

В ПЕТЪК ВЕЧЕР ОЧАКВАМ ОТНОВО ДА ТЕ ВИДЯ…

Стандартен


Хладно е, дъждовно. Есента дойде, крие се в мъглата, шари тепетата с пъстрите си графити. Хълмовете опустяха. Изсъхналите листа покриват пловдивските улички, танцуват с вятъра по калдъръмите на Стария град, засипват притихналата сцена на „Конюшните…“ Винаги по това време един малък клуб – петно върху костюма на пловдивския псевдоелит – се превръща в островче, съхраняващо идеалите на алтернативния ъндърграунд. Там се тълпят истински млади хора, послушали порива, който ги е заставил да търсят живата музика. Децата на Пловдив се гмурват в нея, оставят я да стопли съзнанието и сетивата им с меланхолично и небрежно откровение – шамар по бузите на пошлото настояще. Ако разбираш за какво ти говоря, значи вече си бил част от магията. Ако ли не, значи потенциално си един от нас – младите момчета и момичета, кибичещи в „Петното на Роршах“ – клубът, който харесва нормалните хора и хубавата музика. Не ми ли вярваш? Тогава си купи билет за следващия концерт. Гарантирам, че лишеното от всякаква суета „тотално густо” ще накара и теб да търсиш миговете магия, изпълнени с нежност и жица, защото живата музика носи всичко, за което винаги си мечтал!

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 04/19.10.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

В НОЩТА НА МУЗЕИТЕ И ГАЛЕРИИТЕ

Стандартен

Топла октомврийска вечер. Задушна. Главната на Пловдив гъмжи от народ. Дъхът на тълпата отнема въздуха. Недостигът на кислород и пространство завърта света пред очите ми. Там над всички, покачени на своите кокили има бели духове, които се къпят с огнени пръски. Филип Македонски им маха от своя пиедестал. Каменните ложи на римския стадион чернеят от хора. Крясъците им възкресяват ехото на древните гладиаторски боеве. Огромни кълба, по-големи и по-сребърни от луната, тромаво политат във въздуха, подюрени от ентусиазма на пловдивчани. Не реално. Не истинско. Притеснен за своята адекватност продължавам да се провирам през гъмжилото все надолу, по малката главна. Стигам до книжарница “Хеликон”. Хора по пижами пият бяло вино и си разказват приказки. Опит от сюрреализма аз се потапям в света на неосъзнатото, където Слав Бакалов и Михаил Вешим споделят своите сънища. Питам Йордан Ефтимов дали строгия дрес код не е дискриминация към страдащите от хронично безсъние. Поетът литературовед се смее искрено, казва, че и не можещите да заспят мечтаят да сънуват, че желанието да сънуваш е по-силно от всичко около нас. Прочита послание от Иво Сиромахов. В него сценаристът изразява увереност, че всички ще се забавляват, а като сигурен признак за това посочва своето отсъствие. Споделя още, че желае следващата му среща с пловдивчани, да бъде в нощта на кръчмите, явно забравил, че такава е всяка пловдивска вечер. Михаил Вешим чете откъс от “Английския съсед”. Неговата “лекция за виртуалната паша” е прекъсната от яростен бой с възглавници. Гледам не вярващо към бъхтещите се пижамени хора. Лудост – социално обществена абдикация, заредена с така неподправен позитивизъм… По-късно. Един от навесите за прожекторите на Античния театър ме крие от хладния есенен дъжд. Слушам унесено перкусиите на Асен Хайдутов и китарата на Балинт Петц, зяпам танцуващите мокри тела, разсеяно галя бездомното коте, което се скри на сухо при мен. Надигам бутилка червено вино, подадено от вратата на малка галерия. Съзнанието ми импровизира, точно както артистит. Танците свършват. Дъждът притихва. Магията се изчерпва. Луната смутено изпълзява зад облаците. Пускам си “The carnival is over” на Dead can Dance. Трябва да се събудя – чака ме дългия път до дома.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 03/12.10.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

ЕДИН ДЕН С… ТАТЯНА ЕТИМОВА

Стандартен

Татяна Емилова Етимова е сред най-младите и талантливи актриси на държавния куклен театър в Пловдив. Тя е на 25 години и вече е взела участия в няколко големи фестивала на българската и международната сцена. Завършва актьорство за куклен театър в НАТФИЗ при професор Дора Рускова. Определя театъра, като кът за отдих от злободневното, място, в което актьорите крадат емоции от външния свят, за да ги филтрират чрез изкуството и дарят на публиката. Ако не е в театъра или не пътува за представление в друг град или държава, Татяна обожава да прави дълги походи сред природата, където да фотографира цветя на макро режим. Най-голямото и богатство са емоциите, които споделя с колегите и публиката по време на представление. Тя е безкрайно позитивен човек, който не мечтае, а сбъдва мечтите си.

9.00

Събужда се, става от леглото и се втурва към театъра, който е съвсем наблизо. Докато бързаме по сънените улички разказва за първите представления, в които е участвала като дете – авторски моноспектакли за родителите и в новогодишните вечери. Споделя, че кандидатстването и в НАТФИЗ е един чисто емоционален порив, а “виновница” за това е г-жа Родопска, учителката и по литература, която първа вижда артиста в нея.

Още с влизането в театъра Татяна се потапя в творческата суетня. Докато облича костюма и се гримира внимателно издава, че винаги опитва да излиза на сцената сякаш е за първи път. Половин час преди началото на спектакъла ме оставя и потъва зад кулисите, за да се уедини и настрои психически.

10.30

Представление започва. Жадните погледи на децата изпиват магията на изкуството. За Татяна с началото на спектакъла около залата пада мъгла и реалността се променя. Сетивата се изострят на 100%. Въздухът е различен – трепти, става по наситен и сякаш живее. Атмосфера, енергия и емоция се преплитат в едно. Актьори и публика се потапят в ново магическо измерение. Там куклите не са артикули, а колеги, приятели с различни характери и души. За Татяна детската публика е най-истинската, най-искрената и вярната. След края на представлението младата актриса е трогната от всеки аплауз, от всяко цвете, което детските ръце подават през ръба на сцената, защото те са доказателство, че е доставила радост.

12.30

Завесата пада. Детския смях спира да кънти, а театъра натежава от тишина. Време за отдих преди началото на репетициите. Татяна се преоблича и излиза да закуси със сандвич и чай. Нейната закуска е на обяд, а обядът и съвпада с времето за вечеря. Докато крачим към най-близкото капанче обяснява колко много обича дългите походи сред природата край родния Златоград. Разказва ми за хобито си – да снима цветя на макро режим. Иска да притежава професионален фотоапарат, с който да улавя и най-малките детайли. Татяна цени и хубавите книги. Харесва позитивната литература, любими са и Франсис Бърнет и Рей Бредбъри с неговото “Вино от глухарчета”.

18.00

Репетициите приключват, но за актьорите театърът е начин на живот, а това прави програмата на “Сцена на кръстопът” задължителен “ангажимент”. Татяна твърди, че всеки театър си има лице и е специфичен по своему. Упътени към драматичната сцена, артистите говорят за Пловдив и духът на изкуството, който се носи във въздуха под тепетата. Обединяват се около мнението, че последните години има раздвижване на театралната сцена, а ентусиазмът на публиката расте. Доказателство за това са препълнените зали на последния международен фестивал с тяхно участие “Двама са малко, трима са много.”

21.30

Сядаме в една от тихите Пловдивски кръчми. Умората за актьорите е и физическа и психическа и емоционална, затова вечер те търсят уют и спокойствие, където да хапнат и изпият по чаша бира. Разказват ми, че театралното семейство живее в един паралелен свят, една луда и импулсивна реалност, където всичко е по-емоционално и истинско.

Говорят за своите международни участия. Татяна споделя за силното впечатление, което и е направил Санкт Петербург със своите мащаби и красота. Смеят се дружно щом си припомнят как при гостуването им в Толоса, Испания не е спряло да вали и наместо с тен се прибрали с огромни чадъри. Чувстват се облагодетелствани и щастливи от това, което правят и често говорят за директора на пловдивския куклен театър Виктор Бойчев, който не само дава шанс на младите актьори, но и не спира да ги изненадва с нови предизвикателства. Използват възможността да поканят всички пловдивчани на гости в театъра за “Нощта на музеите и галериите” на втори октомври. Тогава ще представят най-новият спектакъл, подготвен от куклените театри на Пловдив, Бургас и Стара Загора. Нарича се “Едип. Празникът на ослепяването” и е представление за възрастни с режисьор Руслан Кудашов.

23.00

Идва време за сън. Преди да се сбогувам с Татяна я питам за посланието, което иска да изпрати до читателите на вестник Анонс. Пожелава на хората да вярват в себе си, да мислят положително и да правят неща, които им доставят радост. Според нея всеки трябва да си помогне сам, за да получи подкрепа от другаде – от хората и от Господ.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 1/28.09.2009 г.

Снимката е предоставена от Татяна Етимова

© Пламен Четелязов, автор, 2010

БАЙ ДАНЧО – МАГЬОСНИКЪТ С ЛАТЕРНАТА

Стандартен

Мрачен делничен следобед в края на септември. Тежки облаци висят над Стария град, но аз пъпля по улица „Съборна”, устремен към църквата „Св. св. Константин и Елена”. Зная, че там, пред входа, подпрян нехайно на своята тежка латерна, ще намеря бай Данчо. Помня колоритния старец още от дете – все там, обгърнат от уханието на смокините през лятото, наметнат със сивотата на облаците през зимата. Ето го. Осемдесет и седем годишният човек ме познава веднага и махва сърдечно. Преди време го снимах. Показвам му фотографиите, той ги гледа, харесва ги, радва им се като дете. Решава да ми благодари с изкуството си. Докато настройва латерната, не спира да бърбори за това, че инструментът не може да твори музика без душа. Всичко е готово, артистът завърта ръчката и от латерната бликва магия. Слънцето разтваря облаците, за да й се наслади. Котките по дуварите се събуждат от есенната дрямка и с мъркане наострят уши. Минувачите сепнато изпускат злободневните грижи, проблемите се търкулват по стръмния калдаръм и изчезват зад ъгъла… На 26.02.2008 година бай Данчо остана завинаги в историята на Пловдив. Още една магическа искра от утопията на Трихълмието, която ще блести в спомените завинаги.

Вестник „Анонс“ Пловдив/брой 1/28.09.2009 г.

Снимка: Пламен Четелязов

© Пламен Четелязов, автор, 2010

СЪН В ЛЯТНА НОЩ

Стандартен

  По това време бях обсебен да изпращам CV-та до всяка софийска редакция с надеждата, че някой ще ми даде шанс, като по филмите. Беше ми писнало да водя рубриката „сексуално” в mylife и исках някой да хареса другите ми писаници. Отговориха ми единствено от българското издание на Glamour и ми предложиха хонорар, за да напиша текст по темата… „ най-невероятния секс в живота ми”. Освен това тъкмо бях прочел разни неща на Богдан Русев, който е любим писател, но понякога ми се струва, че попрекалява. Затова и си направих майтап с цялата работа. Публикуваха го, но после май схванаха майтапа, който явно не беше приет добре. Така и не ме потърсиха повече. Текстът е преди коректорската и редакторска намеса.

Грохотът на партито бе толкова могъщ и алчен, че сграбчваше сърцата на присъстващите и настройваше техния heart beat според извратените духовни нужди на анонимния диджей. Плажът беше претъпкан с издивели хора, а нощта ги превръщаше в плетеница от черни силуети, като клокотещ катран. Приютен в подножието на диджейския пулт, солиден като сарумановата кула Ортанг, аз отпивах от едно бакарди, за което някак си се преборих, и се наслаждавах уединено на прохладния морски бриз, изпиващ капчиците пот от горещото ми чело.
Не бях дошъл сам, но приятелите ми ме изоставиха преди часове. Гмурнаха се в анонимното стълпотворение от хора, следвайки някакъв първичен порив, някакъв праисторически ловен зов, който ги задължаваше да търсят момиче, с което може и да стане. Смешно наистина, имайки в предвид успеваемостта на зарибяването, характерна за нашата компания при подобни обстоятелства. По една случайност се намирахме на заградения плаж пред някакъв неприлично скъп хотел, в който можеш да се напиеш само с покана, а цяла армия от мутри дежуреше наоколо, за да не допусне разни прошляци, като нас самите, да се вмешават в лудостта на вилнеещите гъзари. Ние бяхме 5 човека, пристигнахме от Пловдив в една очукана Астра, която издъхна на стотина метра от партито, точно до паркинга с бентлитата, майбасите и миникупърите. Общите пари, с които планирахме характерната 7 дневна морска вакханалия, се равняваха на цената на една бутилка от бялото искрящо вино, с което кой знае защо масово се заливаха наоколо.
Музиката обаче беше яка, алкохолът бърникаше в съзнанието ми, а съвсем близо онемелите от тътена на колоните вълни пръскаха брега с пяна и водорасли. Ето защо аз истински се наслаждавах на партито и нямах никакво намерение да развалям целият айляк с неуспешни и жалки опити да се сдобия с телефончето на някоя разлигавена мутрафонска щерка или алчна златотърсачка. Просто стоях със затворени очи, морският бриз ме целуваше по лицето, а музиката отмиваше стреса от съзнанието.
Първо долових аромата и – когато усети подобен аромат, мъжкото съзнание автоматично превключва на автопилот и започва да рисува образи, залъгано успешно от първичната си същност. Беше ми познат – парфюмът “Be delicious” на Дона Карън от 2005 година. Плътното ухание ме обгърна нежно, погъделичка рецепторите ми с вкусната си свежест и ме застави да отворя очи. Малко се страхувах, че парфюмът няма да и отива, но веднага щом погледите ни се срещнаха аз разбрах, че той е само щрих, блед контур на красотата и. Някаква светлина галеше лицето и, а дългите платинено руси кичури на мократа и коса контрастираха на дивите катранено черни силуети, които се гърчеха във фона зад нея. Очите и бяха прями и сини, като на онези хъските, които понякога ме гонят на сън само за да разбера, след като съм бягал цяла вечер, че просто искат да си поиграем. Крехката им красота беше подчертана стилно с тъмна очна линия, чиято не прецизност бе готин реверанс към естествения им чар. Изразителните устни, под сладкото чипо носле, бяха семпло оцветени от свеж бледорозов гланц. Прилепнала черна тениска следваше очертанията на гъвкавото и тяло, а изрязаното деколте, по-скоро акцентираше, наместо да прикрива очевидните преимущества, с които природата я беше дарила. Имаше черни ръкавици без пръсти, които започваха от лактите. Момичето се приближи до мен, прегърна ме и прошепна “Ела при мен.” Хвана ме за ръка и ме поведе право към хотела. Вървях зад нея, без да промълвя нито дума, но унесът не ми попречи да се насладя на дългите слаби крака и стегнатото дупе, които си личаха въпреки небрежните светлосини дънки. Спомням си, че разни мутри отваряха врати пред нас, без да задават никакви въпроси и скоро се потопихме в прохладния и ароматен сумрак на някакъв тузарски апартамент, който мързеливо се тресеше от глухия тътен на партито навън. Влезнахме в банята. Меките пламъци на десетките огромни свещи рисуваха светлина по стените. Имаше джакузи, а в него брюнетка с пъргав поглед, който с любопитство пробяга по тялото ми. “Него ли?” попита тя, а момичето от плажа кимна утвърдително после пусна ръката ми обърна се към мен и започна да ме целува и разсъблича.
Потопих се в джакузито с двете момичета, а пламъчетата на свещите разцъфнаха, като огнени цветя. Чак когато се притиснаха към тялото ми аз разбрах на кого ми приличат. Лицето на блондинката беше досущ като на Джена Джеймисън, но много по-младо и невинно. Брюнетката пък изглеждаше точно като Ева Анджелина. Те обръщаха внимание една на друга и на мене по равно, а замъгленото ми от алкохола съзнание възприемаше всичко като сладострастен и изпепеляващ, с греховната си сласт, танц, в който ние се бяхме преплели. Целувахме се, галехме се един друг, бяхме се отърсили от целия свян и всички задръжки, а душите ни преливаха една в друга, давещи се от първичната страст, на която ни осъждат човешките тела. Фактът, че сцената се развиваше в един непосилно скъп мутрафонски апартамент възпламеняваше либидото ми с някакво извратено усещане за постигната социално – класова мъст. Удоволствието и магията на момента допълнително се усилваха от факта, че такива неща просто не се случват на комплексари като мен, особено като не съм направил нищо, за да ги заслужа. Всичко беше твърде мъгляво и нереално, но аз не обръщах внимание на това, защото сладострастната кулминация избухна, като фойерверк, като магическа бомба, като огнените езичета които пълзят по короната на Луцифер…
После изплувах в себе си задъхан и объркан. Беше тиха вечер, аз бях на собственото си легло в Пловдив и клепах като заслепен бухал, а само едно омазано и лепкаво усещане ми напомняше за странния сън, от който тъкмо се пробуждах.
На другия ден пиех кафе и пушех цигара, докато чаршафите ми се въртяха в пералнята. Мислех си за влиянието, което пандемията от комплекси и порно може да има върху момчешкото подсъзнание и си говорих под носа: “Е по-невероятен секс от това няма на къде”.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка: duchesssa, http://www.sxc.hu

ИНТЕРВЮ С ПРАВЕДНОСТТА

Стандартен

Това мое посещение в Рая няма нищо общо с февруарското ми интервю със свети Валентин. Свети Петър ме посреща озадачен, че отново съм успял да си издействам акредитация и пак ще безпокоя покоя на праведните души. “Явно някой там горе харесва “mylife”, казва той докато ме въвежда в скромна дървена къщурка разположена живописно сред дълбоките ароматни дебри на величествена гора. Прекрачвам прага и се потапям в прохладното спокойствие, изтъкано от уханието на тамян и миризмата на горски билки, които са завързани на стръкове по гредите на тавана. Стаята е мебелирана скромно с два нара и грубо скована полица, отрупана с красиво изписани пергаменти, а магическите пламъци на свещите галят със светлината си ореолите около лицата на облакътените върху тежката дървена маса свети братя Кирил и Методий.

Нека преди да започнем интервюто, да уточним най-спорния въпрос – този за произхода и националната ви принадлежност.

Кирил: Библията ни учи, че всички сме братя и сестри.
Методий: Само рогатият има полза от насажданата расова и етническа нетърпимост.

Питам ви, защото историците на всички държави от европейския югоизток претендират, че вие сте техни наследници. Повече яснота по този въпрос несъмнено ще е в ущърб на лукавия.

Методий: Нашият баща се казваше Лъв, а императорът на Византия му даде титлата друнгарий и му повери Солун. В историческите извори не е изрично упоменато, че сме гърци, защото това е очевидно.

И все пак майка ви е славянка.

Кирил: Да, както и майките на много българи, сърби, руснаци, словенци… Майка ми живееше край Солун и бе гръцка славянка. Родът и не се опитваше да припознае нечий изопачен етнически национализъм, а търсеше спокойно място, за да живее в мир. Но истината ти казвам – всички сме еднакви в очите на бога!

Но не е ли стремежът за засилване на византийското културно влияние върху славяните в основата на създаването на славянската азбука?

Кирил: Неведоми са пътищата божии, непонятен е за простосмъртните неговият замисъл. Да вярно е – византийският император нечестиво искаше да използва вярата, за да облажи себе си и царството си, но един е господарят на небесното царство и той съумя да превърне злото в добро.
Методий: Аз познавах рода на майка си добре от времето, в което управлявах административната област населена от славяни край Солун, а Кирил, който тогава се назоваваше Константин се учи в Магнаурската школа и малцина бяха вкусвали по-дълбока мъдрост от него. Това в очите на император Михаил бе достатъчно да натовари нас с мисията. В очите на бога обаче главното трябва да е било силната ни вяра, любовта ни към всинца под слънцето, стремежът ни да изтръгнем народите от неграмотността и незнанието, за да я запознаем с откровението на божията доброта.

Имали сте нелеки мисии из България, при хазарите, а Кирил в Абасидския халифат. Преживели сте толкова унижения от немските католици докато сте се борили за изпълнение на съдбовната си мисия във Великоморавия. И след тежките години на гонения и затвор все още сте съхранили любовта си към хората.

Кирил: Бог ни учи да обичаме ближния си, да прощаваме на гонителите си, да ги обичаме дори повече, защото лукавият ги заслепява и те се нуждаят от спасение, а не праведните, на които небесното царство принадлежи.
Методий: С делото си докоснахме сърцата на славяните до духовната вяра, а животът им до светското познание. Изобличихме и плановете на лукавия, защото с божието провидение доказахме, че вярата в доброто не е нито римска, нито гръцка, а общочовешка и до нея може да се докосне всеки!

А мислите ли, че семената на доброто, които сте засадили, разцъфват чрез кирилицата в съвременната българска книжнина?

Методий: Днес вие не използвате буквите за възхвала на божията доброта. Днес вие продавате словата си за пари, преписвате от шепота на лукавия, който ви е оковал с PR договори, затваряте си очите за истината, уплашени от бутилките с киселина.
Кирил: Неведоми са пътищата божии. Или от толкова много зло Бог отново ще съумее да възкреси доброта или денят на страшния съд действително ще настъпи във вашата епоха и тежко на мнимите жълти мошеници, които обричат душата си на вечни мъки с гнусните лъжи, които заключват в святото славянско писмо.

Интернет и повсеместното навлизане на английския език в ежедневието пречи или помага за разпръскване на божията доброта?

Методий: Вавилонската кула се гради отново, но този път виртуално. Интернет е информация, а информацията е знание. Знанието е добро, но дяволът се опитва да го изопачи в зло чрез лъжи и манипулации.
Кирил: На въпроса, който зададе единствено Бог може да ти отговори. Сам потърси истината, запитай се – парите ли стоят в основата на глобализацията или любовта, ламтежът за власт или стремежът към знание… Ето светът отново говори един език, но разбират ли се хората помежду си?

Вие гледате от високо. Има ли надежда за българската наука, литература и журналистика? Виждате ли начин да спрем нейното падение?

Методий: Аз вярвам в Бог. А за мен Бог е добро и надежда.
Кирил: Във времена на глобализация не можете дори да си представите мащабите на злото. Затова стремете се във вашия мъничък свят, сами пред себе си да бъдете откровени и праведни. Използвайте словото, за да защитавате само доброто и истината. Не чакайте удовлетворение докато душата ви не се отдели от тялото, но земята е само едно изпитание, а Бог вижда всичко. Душите ни са равни в небесното чистилище и пристигат там без пари, джипове, власт и лъжа. Изправят се пред господ обвити само от спомена за делата си. Повярвайте – тогава ръката му отдава всекиму дължимото.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка: Billy Alexander, http://www.sxc.hu

ЛЪЖИТЕ НА БГ ШЕФЧЕТО

Стандартен


lyjite na bg shefcheto

По един или друг начин, България се приспособи към идеята за наличието на световна финансова криза. Веднага започна да се говори за оздравителната нужда от съкращения и ограничаване на разточително високите заплати, които, ако и да се най-ниските в Европа, пак са неудобни, като хуй в задника на българското шефче. Нека след всичко, което се изприказва за некадърността, мързела и неоснователното самочувствието на българския работник, погледнем критично и към българския работодател чрез някой от най-големите лъжи, с които се сблъсква всеки млад човек при старта на кариерата си:

Той казва: Търся млада, комуникативна, амбициозна и образована личност за длъжността рекламен консултант. Атрактивно заплащане обвързано с постигнатите резултати – от 150 до 1000 лева на месец. Той има предвид: Трябва ми безскрупулен досадник с усет в просията за работа като безплатен ходещ билборд с вграден естествен интелект.

Той казва: Имате чудесни препоръки от преподавателите си в университета и предишните си работодатели. Той има предвид: Как е нащо – прати много здраве и бутилка ракия на баща ти от мен! С него какви далавери въртяхме на времето…

Той казва: Мисля, че едно младо и интелигентно момиче, като теб, ще получи страхотен старт в кариерата си ако работи като офис сътрудник във фирмата ми. Освен това ще натрупа изключителен опит, когато ме придружава на бизнес срещи из страната и Европа. Той има предвид: Ще те счупя от секс, ще пробвам с теб всичко онова, което дават в порно филмите, които гледам в офиса, какво ще кажеш?

Той казва: Сложната бизнес обстановка в условията на световната финансова криза и неистовите усилия да се спасим от фалит налагат да съкратим 50% от персонала и да намалим наполовина заплатите, които получавате. Той има предвид: А така – паднахте ли ми в ръчичките мрънкащи селяндури! Още два месеца криза и ще си купя новия Maybach Zeppelin, а може и да остане за едно Mini Cooper-че на любовницата.

Той казва: Ние от висшето управленско ниво ценим индивидуалността на всеки един от различните специалисти, изграждащи сплотения ни колектив, черпим идеите си от градивната критика, вслушваме се в предложенията на служителите си и ги обмисляме сериозно при вземане на важни управленски решения. Той има предвид: Виж сега – аз съм шефЪТ, аз коля и беся и следователно аз съм най-умен! Ти си тук, за да вършиш определена работа! Донасят ми всичкото ти злословене, а критиката можеш да си я навреш там, където вече ти наврях дипломата!

Той казва: Справяш се чудесно, виждам, че задълженията, които имаш, не представляват трудност за интелекта, енергията и амбициите ти – нека да помисля как да оползотворим присъщия ти потенциал. Той има предвид: Още един надъхан балама. Дай да проверим дали може да работи за двама при тази заплата и да уволним някой от колегите му ако се справя.

Той казва: Ще ти плащам. Той има предвид: Ще се правя, че ти плащам.

Списание “MyLife”/Брой 14/Тема на броя: На зелено

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

ЧЕСТИТ 1-ВИ АПРИЛ

Стандартен

1-vi april

Нека на най-българския празник бъдем честни, нека си признаем – животът ни е една голяма, мазна, грозна, безскрупулна лъжа. Дишаме въздух, в който трудно се открива кислород. Храним се със сирене без мляко, колбаси без месо, зеленчуци без вкус. Пием вино, което няма нищо общо с гроздето и водка, която има всичко общо със синтетичните експерименти. Модифицираме външния си вид със силиконови цици, керамични зъби, пластмасова коса, без да обръщаме внимание на хемороидите, изобличаващи закърнелите ни тела. Лекарствата, които ни продават в аптеките са менте. Плащаме най-скъпите европейски цени за горива чиято стойност на световните борси отдавна не е била по-евтина. Плащаме си за най-евтиното образование в Европа, а в замяна получаваме диплома без никаква практическа стойност. Българския пазар на труда търси разнообразни специалисти, а единственото, от което се нуждае е обслужващ персонал в перални. Правим се, че работим, а работодателите се правят, че плащат. Изопачаваме материалното си благосъстояние със скъпи телефони и пунтажи на маркови дрехи, за който сме прежалили поне две заплати. В петъците се преструваме, че лъскавите барове отговарят на мизерния ни лайфстайл. Комплексарите се припознават с мутри, мастиите се отъждествяват с чалга софт-порно пачи. Твърдим, че обичаме, а единственото, което ни възбужда е виаграта. Смъркаме лайна, пушим лайна, на сутринта серем кръв. Преструваме се, че общуваме, а дори не чуваме хлиповете на собствените си деца. С ентусиазъм плащаме на Васко да се прави на гей. Не сме склонни да дарим нито лев за изоставените циганета на България и успешно се правим, че не съществуват. Политиците лъжат, че ще ни оправят по един начин, а ни оправят по съвсем друг – разправят, че служат на народа, а смирено чакат заплатата си от разпенени олигарси. Обществото ги осъжда бунтовно, но тайно мечтае да заеме мястото им, да бръкне в меда, че чак да му потече по брадичката. През цялото това време оттатък Средиземно море милиони хора като тебе и мен умират от глад, СПИН и куршуми произведени в Казанлък. Децата им са увехнали черни цветя, а мухите изпиват огромните им тъжни очи. И въпреки всичко това ние в България обвиняваме световната конспирация за бедите си, тя и комшията, който разбира се, че е селяндур. Честит 1 април! Честито и майната ви!

Списание “MyLife”/Брой 14/Тема на броя: На зелено

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

СВЕТИ ВАЛЕНТИН? *** ТИ!

Стандартен

Шляя се из мръсната по февруарски главна на Пловдив. Кичът е ужасяващ! Ята от розови heart shaped балони се реят над предприемчиви роми. По земята се валят мърляви трупове на плюшени играчки, изсипани от чантата на поредния амбулантен кариерист. Току пред входовете на арт галериите, в една от европейските столици на културата, се върти нестихваща търговия с лигави картички – валентинки, чийто английски послания са отпечатани в Китай. Екзалтираната тълпа пред драматичния театър дори не поглежда към плакатите за следващото представление. Наместо това хората са се скупчили около ръждясала сергия, вкопчени в борба за последните генно изнасилени рози без бодли. Вратите на магазините за парфюмерия и козметика зеят отворени въпреки зимата, а собствениците им изживяват своят годишен оргазъм. Опашки от нетърпеливи лачени и наточени “любовници” обсаждат пловдивските кръчми, пицарии и барове в опита си да резервират място на първия ред за предстоящата вакханалия. Оргия, в която някой ще бъде набит, друг ще забременее, трети ще прихване неловка болест, но всички дружно ще се напият и надрусат в чест на свети Валентин. Сцената се разиграва под бездарен чалга съпровод, чийто ритми и емоции клишета се разнасят над турските павета из вратите на Payner магазина, както миризмата на мърша в горещ летен ден. Чалгата не е любов! Тя е отблъскващ комерсиален кич! Свети Валентин не е идол на влюбените, а бог на комерсиалните манипулатори впили зъби в деградиралите човешки емоции! Тръгвам си. Пътьом купувам няколко бутилки с тежко червено вино, спагети и ароматизирани индийски пръчици, за които успявам да се преборя. Прибирам се и веднага започвам да нагласям playlist-a за довечера. После, докато слагам спагетите на котлона, наливам от виното, за да тествам дали вкусът му си върви с “All I need”, “Come as you are”, “Black”, “True love waits”, “Цялото небе” и “Мини тяло”. Когато всичко е готово изключвам лампите и притаен в топлия уют на ароматните восъчни пламъци я чакам да се прибере. Тя естествено не знае за това… Любовта е вътре в нас, защото не можем да я дарим на никого. Човек обича само и единствено заради себе си. Обича, защото иска да обича, лети в блажения простор, защото иска да лети, и после страда, ако желае да страда. Но отсреща няма човек. Там влюбения намира само една представа, един идеал, една мечта. Човек е влюбен в мечтите си, защото само те носят спомена за онова, което наистина сме. Понякога един успява да олицетвори мечтите си в друг. Понякога се оказва, че не играе single player. Това не прави любовта по-малко първична или егоистична… Сигурен съм обаче, че е твърде различна и безкрайно по-истинска от чалгарското soft порно и миризмата на китайски плюш.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка: Mattox, http://sxc.hu

ИНТЕРВЮ С ПОРОКА

Стандартен

intervu s poroka

Свети Петър ме въвежда с недоволна физиономия в лъскавия външен асансьор, водещ към Рая. Докато се изкачваме към седмото небе гледа нацупено. Накрая, когато пристигаме не се сдържа и злостно изплюва, че според него не съм за този етаж и единствената причина заради която ми е уредил среща със Свети Валентин е била надеждата му Люба Вангелова да ме придружи за интервюто. “Праведни и красиви жени тук почти не се качват” пояснява той, докато портите се плъзгат и асансьора не го отнася към някое от долните небеса. Раят не е нищо особено за човек, който така или иначе живее на късче от него. Намирам се сред гора, изглеждаща точно като ботаническата градина в Балчик. На север зеленината се блъска в масивни скали, по които с грохот се стича водопад, подозрително наподобяващ Райското пръскало. На изток се е ширнала морската синева, а брегът е зареден с магнетизма на нос Калиакра. Обзалагам се, че праведните души живеещи на юг танцуват сиртаки. Същото правят и тримата попийнали сбърканяци, които се кълчат около маса, отрупана със свински бутове, сирена, вина, плодове, френски франзели и български фин млечен шоколад. Най-буйният от тримата, онзи с огромната винена гарафа в ръка, е Свети Трифон и приликата му с Трифон Иванов е удивителна. До него нелепо се кълчи някакво отче с похотлив поглед и купидоново лице, в който разпознавам Свети Валентин, а триото се оформя от римския бог на плодородието Луперкус, който е полугол и със скромната си козя препаска сякаш тъкмо излиза от RENESANZ в Панаира.
Здравей Валентин, аз съм от MyLife.
А къде е онова богобоязливо девойче Люба Вангелова?
В София е отче.
Всички красиви жени отиват в ада синко.
До колкото знам си бил обезглавен, нямаш белези по шията обаче…
Това е, защото ми отрязаха другата глава трижди проклети да са!
Е добре де – кое те накара да бракосъчетаваш младите влюбени срещу волята на лудия Клавдий?
Сексуалната революция на онази 255 година беше нещо твърде специално дете мое. Неизчерпаемата енергия на би-содомитите бе строго канализирана в духа на богоугодната хетеро консумация и това доведе до преливането на езическата сластна греховност в мира и любовта на християнското учение. Аз някак естествено оглавих този процес защото бях най-надарен от към главата, да бъде низвергната суетата ми.
А какво ви обединява със Свети Трифон?
Ами с Трифон, да се свети името му, сме набори. Той беше дилър на божията кръв (виното) и черповаше с нея всички праведни и най-вече онези, който не можеха да вдигнат коня, нека господ ми прости за израза. За нашето поколение Трифон беше като Тим Лиъри за хипитата, да почива в мир съзнанието му.
А Луперкус?
Той е символ на обединението между старото и новото. Макар да притежава известни зоофилски наклонности, с прекомерната си привързаност към козите, все пак дълги години е работил като бог на плодородието, преди Исус и християнската корпорация да изметат конкуренцията в името на отца и светия дух.
Значи на 14 празнуваме и за трима ви?
Естествено – това е празник на влюбените в плътските вакханалии – ядини, пиини, онова, което в Пловдив го правите с И плюс модерните синтетични експерименти, чадо мое.
Какво се е променило в любовта през годините?
Химията и се промени, флуидите и феромоните вече се модифицират, виаграта е абсолютен хит, гейовете отново са на мода. Военните на САЩ дори изобретиха гей бомба, алилуя! Това е едно завръщане към първичните езически сексуални подтици, поставено под знаменателя на синтетично озверяване.
Какво мислиш за кича, съпровождащ честванията на свети Валентин?
Това с плюшените зверове, изтръгнатите хелиеви сърца завързани на въженца, множеството опръскани с червено картички и скупчения по главните улици народ удивително напомня на гладиаторските боеве, в които ни хвърляха да умираме навремето.
Как се разви легендарния романс с дъщерята на тъмничаря, който е бил натоварен с публичното ти линчуване?
След като ме скопиха тя плю на духовната за сметка на плътската любов и ме заряза, за което сега се пържи в ада – втората врата в ляво на партера. Рядко слизам и почти не се виждаме, господ да и прости прегрешенията.
Какви са бъдещите ти творчески планове?
Замисляме се упорито с Трифон дали да не се преродим в САЩ, щата Тексас. Той ще продава кока и анфетки, а аз отново ще съм алтернативен отец, най-вероятно холандец, бракосъчетаващ хомосексуалисти афроамериканци.
Какво е посланието ти за българските влюбени?
20 години вашите политици неуморно ви и***. Крайно време е да се вдигнете и да им отвърнете със същото, защото както народната мъдрост твърде – каквото почукало, такова се обадило. Мисля си, че такава е божията воля.

Списание “MyLife”/Брой 11/Тема на броя: От сърце

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

„CHAKA“ СРИВ

Стандартен

chaka sriv

Чудя се какво означава “chaka” докато гледам втрещен MTV. Намирам се в онова състояние, което всеки изпитва след поредната безпаметна нощ удавена в алкохол – тилът се сцепва от болка, толкова ти се драйфа, че искаш да умреш и все пак продължаваш да лежиш с надеждата да заспиш и всичко да се размине. Точно това изпитвам гледайки MTV с поредицата им топ 10, в която днес представят “десетте на Кърт и Кортни”. По принцип пропускам MTV, но докато прецъквах каналите забелязах надписа и това ме хипнотизира, точно както фаровете на колите правят със зайците по селата. Можеш да откриеш “chaka” надраскано на барабаните на Дейв във видеото към “Smells like teen spirit”. Клип, в чийто мрачни фреймове е запечатана безкрайната агресия на цяло едно изчезнало поколение. Сингъл, икона както за гръндж комерса така и за гръндж underground – a. Хит присвоен и от споковците и от гръндж непукистите за химн на алтернативния им lifestyle, но намразен от членовете на NIRVANA. Chaka може да бъде абсолютно всичко.Като нищо е някоя група или албум или марка барабани – неразбираема за музикалната ми некомпетентност.Дреме ми! Не ми пука дали съм дорасъл за да доловя смисъла на тeen грънджа, не ми пука дали съм споко или агресо алтернативец.Тази вечер ще си купя една бутилка водка без разредител. Ще се кача на Альоша по мрачните смърдящи на фекалии пътеки. Ще си пусна Bleach на repeat и ще пия докато започне да ми се гади. После, докато се облекчавам върху светлините на Пловдив, ще крещя към луната. Ще крещя chaka и ще се наслаждавам на оригиналната глупост, която само аз мога да разбера. Ще се давя в асоциалното си пиянство, продукт на капиталистическият маркетинг. Ще бъда далече от бащата на MTV – господин Фройд, но обективът винаги ще може да улови и двама ни. И когато камерата го направи аз ще крещя с болка в лицето му, а той тихичко ще стене с налудничав смях на знаещия всичко комерс бог. На 20 февруари 2009 година Кърт Кобейн би навършил 42 години. Музиката му завинаги ще остане символ на новото, откровеното, простичкото, красивото, наситеното с чувство излияние на болката от цялата дебилщина на прогниващата човешка цивилизация.

Списание “MyLife”/Брой 11/Тема на броя: От сърце

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

МОЯТ ГОЛЯМ… БЯЛ КОМПЛЕКС

Стандартен


bql kompleks

Бялото – символ на чистотата и доброто, на свободата и мира, на новото начало, на снега… На всичко онова, което в България се задържа най-много за по три дни, преди да бъде омърляно и асимилирано от грозната, лепкава киша. Сигурно късите географски ширини и дължини предопределят дълбоките балкански комплекси. “Страна като една човешка длан!” Колко вярно го е казал поетът. Това е слогън, достоен да се появи под логото на България! Той охарактеризира напълно мащабите на родното битие – заплатата се побира в една човешка длан, възможностите за професионално развитие се опират единствено до здравината на човешката длан, повечето момчета и момичета чукат по една човешка длан, правилата се налагат със свита в юмрук човешка длан, “моловете” не са по-големи от човешка длан… Непонятно ми е защо хората в България предпочитат да се унизяват на “комплексар”. Ако си адекватен млад българин (т.е. още ти става, JSM-ът не те буди с чалгийка, имаш висше образование, без да си купувал дипломата, прочел си поне една истинска книга и правиш разлика между мишка за компютър и дистанционно за телевизор) и не си комплексар значи нещо не ти е наред. Аз например имам много комплекси! Мутрите по баровете парадират с физическата си мощ, непреодолима за скромната ми мускулатура. Татковците им мутрафони експлоатират алчността и безскрупулността, несъвместими с моето възпитание. Пачите наблягат на външния си вид, недостижим за моите доходи. Политиците арогантно експонират своята безхаберност, неразбираема за моят интелект. Връстниците ми се друсат и нараняват със странно в контекста на “прословутото българското гостоприемие”настървение. “Успелите” българи се хвалят със средното си образование, отдавна upgrade-нато от висшистите съставляващи младежката безработица. Медийни псевдо педали провокират с PR обърканата си сексуалност, обидна за откровената хетеро, а и хомо действителност. Да – аз съм комплексар и се гордея с това! Именно комплексите карат човешката цивилизация да мечтае. А пасивността на българското общество, безспорен дълбок комплекс за всички ни, трябва да подтикне към действие. На комплексите се опонира единствено върху техен терен, само така можеш да ги избиеш и преодолееш завинаги. Бий мутрите! По възможност с нещо тежко и от засада. Ако се опомнят бягай. Не слугувай на татковците им мутрафони! Не бъди роб! Не обръщай внимание на дефилиращите пачи! Не зяпай преуморените им задни части, не си струва! Унизявай ги с чиста съвест – те няма да те разберат. Не се страхувай от политиците – ти си техен работодател, а дори не си виждал CV-то им по дяволите! Не вярвай на връстниците си! Не вярвай на промитите им мозъци! Изобличавай връзкарите! Шибани парашутисти! Мамка им! Не потребявай медийните педали! Те са отрепки, не го ли разбираш? А ако не ти се занимава, ако не ти отърва – махай се! Емигрирай без страх! Това не е бягство, а спасение! Светът е достатъчно голям, за да мечтаеш, че ще намериш своето кътче свобода. Място без чалга, без мутрафони, без връзкари, пачи и педали. Търси го! Намери го! Пикай, без угризения, върху българската действителност и помни, че в крайна сметка комплексарщината, за която тук ти се подиграваха, те освободи! И не забравяй да изпратиш картичка…

Списание “MyLife”/Брой 10/Тема на броя: Бяла тишина

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

МОЯТ ГОЛЯМ… БЯЛ ВРЪХ

Стандартен

165559_188331481193445_1191425_n

Намираме се на половин час от “паниците”, а градушката вече барабани по измръзналите ни лица. Студената влага попива в нелепите urban дрехи, за да прелее в потта, която се стича по телата ни. Още сме свежи и весели. Младостта дарява криле на телата ни, устремява съзнанието ни, зарежда ни с арогантност, нашепва лъжовни блянове за безсмъртието на душите ни. Ние и вярваме и продължаваме да крачим напред и нагоре.
Митака се смее като дете, очите му блестят сякаш е прекалил с екстази, но пламъците са далеч по откровени и чисти. От Вал струи целеустременост и сила. Гледам хипнотизиран уверените движения на тялото му – сякаш калната пътека изтича под него, а той просто се наслаждава на преживяването.
Шамарите на градушката престават щом се потапяме в съня на огромните вековни борове на “джендема”. Древен сън, изпълнен с мъдрост и тъга преплетени с нежните късчета мъгла, сред които лъкатушим нататък. Ухае на живот, има вкус на вечност, кара устните ти да шепнат, а душата ти да крещи от свободата, в която се дави.
“Рогача” отново е неприветлив. Гневливите му чорлави дървета са постлали стръмните ронливи серпентини с влажен хлъзгав мъх. Ние обаче не забавяме крачка, защото след този баир вече сме в рая.
Ето я хижата. Изниква зад завоя, като малко островче, приютило топлината на плахата пролет и светлината на отиващия си ден. Чочо гледа с насмешка късите пуловери, памучните дънки, спортните кецове, с които се мъчим да защитим телата си от студа. Увещава ни да останем в празната хижа. Столовата не е кънтяла от искрения смях на hiker – ите от есента, а нагоре дебне снегът. Пробягвам с поглед по лицата на Вал и Митака. Челюстите им безкомпромисно късат късчетата хляб и месо, лицата им са сурови и уверени.
Пръскалото е замръзнало. Огромни ледени късове се свличат по масивната скална крепост и рухват в бездната с грохот, както рухват истинските мечти. Поспираме със страхопочитание и свеждаме глави пред мощта на планината.
Градушката се завръща разгневена, че и избягахме преди. Пътеката е стръмна като човешката участ и ни отвежда право в царството на снега. Горе на върха трябва да живеят боговете. Градушката бие лицата, облаците открадват погледа, вятърът завихря снега и краде дъха. Вървя, без да зная дали следвам вярна посока, защото бурята нахлува в съзнанието ми. Притъпява сетивата ми. Крачка след крачка, все по-бавни и трудни. Умората ме зашеметява. Минутите се разтеглят в часове. Мъглата и снега се сливат, а аз се стапям сред тясното бяло пространство, в което мракът неумолимо преплита черните нишки. Болката ври в мускулите ми, но аз съм блокирал своя усет за нея. Тя няма значение. Вървя все нататък, а край мен боговете танцуват и се кикотят. Те се присмиват. Хапят ме, блъскат ме, препъват ме. Задушават ме със снежните си ръце, които стискат посинелите ми от студа устни. Чувам ударите на сърцето си, които пулсират в треперещото ми тяло. Броя вдишванията си, а крачките ми стават все по-бавни и по-бавни…
Седя край печката в топлата стая. Сграбчил съм чашата горещ горски чай. Метеоролозите не ни пускат да тръгнем към заслона заради студа и силната буря, макар да е забранено туристи да нощуват на Ботев.
Митака не е спрял да се смее като дете. Очите му блестят откровени и чисти. От Вал струи успокояваща арогантна предопределеност. Той ме гледа с насмешка, а погледът му казва: “Казах ти, че няма да е толкова лесно да се отървеш. Взехме прекалено много от живота и тепърва ще плащаме за това.”
Младостта беше добра приятелка, помогна ни да стигнем върха. А от утре ни чака неизбежния път надолу…

© Пламен Четелязов, автор

A SPIRITUAL BLAST

Стандартен

a spiritual blast

Хм… Как така Нова година е днес? Защо не е на 4-ти август, примерно… По дяволите, знаете точно какво имам предвид – всеки един миг, всяка една секунда Земята прави една пълна обиколка около Слънцето в сравнение с предния път, когато е прелетяла в the big bang after party ритъма през точно тоя край на шибаната ни Слънчева система. Е, разбира се, съществуват теориите за непрекъснатото разширяване на материята, която в общи линии гласи, че независимо от всичките липосукции, на които се подлагат родните чалга светини, всяка секунда техните, преждевременно състарени от суета и полова амортизация, тела нарастват с хиляди километри в пространството. Спокойно – разбира се, че те самите няма как да забележат това въпреки часовете, които прекарват пред огледалото зачудени с какви дрехи и кремове да скрият целулита, набраздил изобличаващо отражението на прехвалените им задни части. Просто всичката материя нараства пропорционално, сещаш ли се… Както и да е. Освен оправдание за закръглените мъжки мехове след 25-тата година, доказването на тази теория би означавало, че никога не е Нова година, защото Земята никога не минава през едно и също място в пространството, което означава, че съвсем не се върти около Слънцето, а всъщност се е втурнала напряко през материята на времето и е устремена към края му. Чат ли си? Няма Нова година, няма край на данъчното дванадесетмесечие, няма данъци – има повече пари за бира, водка, синтетични експерименти и порно във всичките му направления. И макар точно в този миг да съм обграден от гореизброените блага – master постижение, шедьовър на милионите, на милиардите години еволюция на някакви си белтъчини в следствие някаква си радиация – единственото, за което мен ме е грижа е, че Нова година си е баси илюзията, абсолютна лъжа – поредната система създадена от хората, за да наглежда собствения им живот, който постоянно се изплъзва от илюзорния контрол на ръцете им. Смътно дочувам дигитално изроден глас, който брои на обратно с тежкия тембър на смъртта от романите на Тери Пратчет.
–    5, 4, 3, 2, 1…
После настава любимия ми миг. Светлините угасват, музиката затихва, лудостта на абсолютно нетолерантната към собствените си емоции и гласни струни тълпа се стапя в тъмнината. Всичко това трае само миг разбира се, но благодарение на удара, който получих в главата си, когато паднах от крушата на село като малък, а по вероятно благодарение на химическите съединения алкохол, които сърцето ми изстрелва посредством врящата, бълбукаща кръв, поразявайки всякакви нервни окончания, диверсирайки мозъка, взривявайки съзнанието… Та благодарение на нещо аз си мечтая, че имам дарбата да забавям времето около себе си. Може би успявам да спра усета си за пропорционално нарастващата материя, изтръгвам се от това измерение-затвор и по този начин инстинктивно зная как да разгранича материята на времето от материята на съществуването, която си визуализирам като лъч светлина, който мога да препреча с ръка. И точно в онзи миг – точно преди електронният хаос да експлодира в колоните със светлината на стотиците лазери и прожектори, секундата преди хората да започнат да реват настървено, спокойни, че имат повод да бъдат първични – тогава аз долавям как земята си поема дъх. Тогава усещам топлината на хилядите запотени човешки тела край мен – лудите, които са приютили съзнанията си на това парти в зимната вечер. Чувам как всяка една нежна снежинка тупва обезличена в бялата покривка навън. Имам достатъчно време да полетя, мога да се извися дори в планината, да се вмъкна в нечия мрачна бърлога, да се сгуша на влажния мъх до огромното космато туловище на някоя унесена в дълбок зимен сън мечка и загледан в бялата пара, която издиша равномерно с мощните си дробове, да се разтворя в себе си, за да докосна звездите. Разбираш ли – аз, ние имаме време за всичко това, имаме го за един миг. Ние имаме цялото време на света, но не разполагаме с него защото не осъзнаваме как да подчиним нефизическата материя изграждаща нашето измерение.
–    HAPPY NEW YEAR!
BOOM! И пак BOOM! И пак BOOM! И пак BOOM! И пак BOOM! А после дивашки крясъци, раздиращи вселенската хармония писъци, криво излияние на човешката страст. Ярка светлина, помита погледа ми. Вече нямам нужда от адекватното си съзнание. Време е да поспи, да почине. Главата ми се отмята назад от ударната вълна, помитаща пространството в залата. Тялото ми пелтечи в опита си да прочете посланието на електронния гений, покачен на пулта за Диджея. Този убиец на моите мигове безвремие, този пророк еднодневка, този Буда менте! Хора край мен вдигат ръце и прекланят глава пред неговото величие, други се прегръщат задушени от самарянската любов внушена им от дигитални и синтетични субстанции, трети пият в чест на момента, в който всеки бленува на живо за едно илюзорно ново начало. Не – вече наистина нямам нужда от адекватното си съзнание – то сънува, сънува музика, припява си „Who am i?“ на Peace orchestra, рее се с флегматичния супертътен на откровената тъга, олицетворение на пълната човешка безпомощност. Ръцете ми са като откачени, главата ми се килва, краката ми залитат самоволно, тялото ми се тресе с нестинарска ярост в първичен псевдо танц, а в очите зад притворените клепачи се разкривяват сенките на другите съществуващи край мен… Автопилотът ми им внушава тотално густо, обилно наквасено с алкохол, но съзнанието ми отдавна не е при тях – то тихо сънува несъществуващи спомени за едни по-щастливи мечти.

Списание “MyLife”/Брой 09/Тема на броя: Дзън-дзън

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

КОЛЕДА, СВЯТА СИ ТИ? ДРЪН-ДРЪН…

Стандартен

koleda svqta si ti

Знаете ли, че исусовият рожден ден подозрително съвпада с датата на най-големите варварски празници, чествани от римските и лапландските прадеди? Коледа всъщност е един коварен маркетингов ход, с който през 334 година бранд мениджърите на папа Либерий продължават агресивното налагане на християнския продукт в съзнанието на варварския потребител. Други успешни средства за медийно внушение били коженият камшик, добре наточената брадва, казанът с врящ катран… Дълги години те са прилагани при всеки опит за получаване на патентно правосъдие свързано с марката 25 декември. Това обаче никак не смущава кръстоносната армия, която всяка година около 25 декември обсажда моловете и щурмува магазините. Ето кое накара мениджърите на MyLife да ме изпратят в командировка до Лапландия, за да взема интервю от един истински коледен символ – Дядо Коледа. За да посетиш измерението на Дядо Коледа ти е необходимо да хванеш по пътя на евтиния твърд алкохол, после да смениш със синтетика на разклона между разсъдъка и лудостта и накрая да се прехвърлиш на бира за около 30 минути. И така – ето ме в заскрежена Лапландия на стотина метра от входа на коледната работилница. Изглежда точно като Кремиковци, но всичко е боядисано в най-веселият оттенък на розовото. Закачливият цвят контрастира с настроението на тълпа разгневени джужета, протестиращи пред оградата направена от украсени елхи. Те развяват надписи: “Не на съкращенията”, “Лапландия за лапландците” и “Дядо Мраз – педерас”. Известно време отказват да ме пуснат, но две мутри в прилепнали жълти костюми и червени шапки с пискюли им пускат стария албум на “The Birthday Massacre” и джуджетата се разбягват с писъци. Единия от коледните биячи ми обяснява, че музиката на тази група действа на приказните герои така, както чалгата на българските интелектуалци. В двора ме посреща самата Снежанка. Облечена е единствено с оскъдно коледно бельо на “VictoriasSecret”, но не и е студено. Снегът под дългите и крака се топи по-бързо от имиджа на Бойко Борисов. Знойното и тяло е по-горещо и от глобалното затопляне, а под задължителната коледна шапка с пискюл се диплят изрусени слънчеви къдрици. Тя ме поздравява на мек български. Оказва се, че е родом от Симеоновград, 2 курс “Маркетинг” в УНСС. Назначили са я на работа като Снежанка по програмите за културен обмен. Казва, че работата не е тежка, плащат и over time, служебното бельо си остава за нея, а и вече няколко агенции за модели са проявили сериозен интерес към професионалния и потенциал. Снежанка ме въвежда в кабинета на Дядо Коледа. Старецът се е разплул в огромно кожено кресло пред 22 инчов wide screen и реди Solitaire. Сенките под очите му приличат на огромни черни мазоли, пълни с алкохол. Въпреки набузения климатик е навлякъл задължителния червен кожух и емблематичната шапка с пискюл, но не носи панталони. Сядам на бюрото срещу него. Докато приготвям диктофона Дядо Коледа ми налива уиски, сипва и на себе си заедно с чаша кола. Обяснява, че предпочита уискито чисто, но колата е задължителен атрибут при всякакви медийни прояви и фигурира в длъжностната му характеристика.
Дядо Коледа защо нямаш панталон?
О, имам стотици чифтове, но малките сополанковци вечно ги напикават, докато седят на коленете ми, и всичките ми гащи в момента са на химическо.
Каква е цялата тази работа с протестиращите джуджета?
Ами виж сега, наскоро ги уволних до едно. Само мрънкаха за по-големи осигуровки и подобряване на условията на труд, малките копелета.
Кой ще прави играчките на децата сега?
Наех китайци и да ти кажа много съм доволен.
Китайците не вярват в Дядо Коледа…
Единственото, в което Китайците не вярват е доброто качество. За това пък вярват в заплата от 2 долара на месец, което в тази рецесия си е шестица от тотото.
Ти вярващ ли си?
Да. Вярвам, че парите в днешно време са еквивалент на религиозната свобода.
Ще се отрази ли световната финансова криза и на твоя бизнес?
Абе щом в такава изостанала държавица като вашата миналата Коледа похарчихте 740 милиона лева за подаръци, значи бизнесът пак ще си процъфтява.
На какво се дължи комерсиалният успех на Коледа?
На гузната човешка съвест. Вие се нуждаете от такъв един ден в годината, в който с много пари и малко лицемерни усмивки да се опитате да замажете егоистичното си съществуване. И на алкохола също. Коледа е голям повод нали? Наздраве!
Наздраве Дядо Коледа. Всъщност ти не си работил цял живот това нали?
Един от проблемите на безсмъртието е, че периодично на няколко века задължително следва преквалификация. Преди всичките тия глупости с Коледа работех като трол и на 25 декември палех кладите на северните народи. Нямаш представа в какви филми ни забърква приказната ни природа.
Кой е любимият ти филм?
“Bad Santa”. Гледал съм го стотици пъти. Някак си се припознавам с лирическия герой.
Какви подаръци най-често си пожелават децата?
Ами зависи. В Африка обикновено ме молят за храна. В Америка голям хит са action фигурите на Бийвъс, Бътхед и Буш например. В твоята държава на мода са телефоните с полифонични чалга мелодии. Такива неща.
Кое е най-хубавото и най-лошото на твоята работа?
Най-хубавото е, че е сезонна и цяло лято се излежавам гладко избръснат на Хаваите. Най-лошото са полетите с шейната. По това време на годината времето е ужасно – вкочаняващ студ и коварна турболенция. Рудолф не пилотира както преди от как го раниха. И той е безсмъртен, а както знаеш всяка година елените добавят по едно ново разклонение на рогата си, та провокира внимание у ловците, няма как. Иначе е време да се махаме от тук. Току що ми съобщиха по hands free-то, че джуджетата са атакували оградата с коктейли молотов. Миналия месец китайците смениха борчетата с изкуствени елхи, а те горят като барут!
Нещо, което искаш да кажеш за феновете си в България?
Ами радвам се, че линчувахте онзи комунистически самозванец Дядо Мраз! Още ни бъркат понякога. Доколкото знам го взривихте с мавзолея нали – Хо, хо, хо!

Списание “MyLife”/Брой 09/Тема на броя: Дзън-дзън

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

КОЛЕДЕН СЪН

Стандартен

Едно малко момче стоеше будно в дългите зимни вечери с прилепнало към ледения прозорец чело. Колкото по-студена бе целувката на стъклото, толкова по-силна беше надеждата, която караше сърцето му да подскача от вълнение. Детските очи изпиваха черното небе. Припрения им поглед шареше в непрогледния мрак, нетърпелив да улови нежната финна белота на първата рееща се снежинка. Малкото момче се сяпкаше изплашено щом му се стореше, че високо в небето блещука заблудена звезда. Взираше се дълго и упорито докато не се убеди, че се е заблудило и че облаците са обгърнали небето над него. Накрая, в ранните часове на новия ден, сънят го преборваше. Момчето внимателно дърпаше завесите на детската стая – достатъчно плътно, за да му бъде още по-уютно, когато се сгуши под дебелия юрган, но винаги с пролука, за да може и легнал да наблюдава навън и да чака снега. Да чака докато очите му не се премрежат и сънят най-после не обгърне нетърпеливото му сърце в успокояващите прегръдки на детската чистота. Понякога, точно в такива вечери, снегът идваше. От небето започваха да се сипят изящни ледени кристали, вплитаха чистотата си, засипваха грозния град, заглушавайки всичко освен зимния шепот на ледения вятър. На другата сутрин, когато момчето се будеше, не бързаше да отваря очи. Първо се стремеше да усети дали в стаята е студено. Ако беше по-студено от предния ден, сърцето му се изпълваше с надежда, но това нищо не значеше. Тогава се вслушваше внимателно в звуците, които долитаха от вън. Доловеше ли ги приглушени и влажни, някак забавени и нереални, сякаш времето спира, детето се изпълваше с непонятна, обземаща, чиста радост. То скачаше, разпиляваше юргана, залепяше чело на запотеното стъкло, отваряше широко очи и вперваше жаден поглед в парцалите, чиято белота го заслепяваше с магическо щастие. С часове стоеше на прозореца и ревниво наблюдаваше любимият сняг, най-чаканият зимен подарък. Детското му сърчице потреперваше гневно щом видеше хората да газят в снега или да разчистват входовете на блоковете си. Хлапакът се натъжаваше щом другите деца изкачаха от домовете си, за да се гмурнат в белия петмез. Нима другите не се трогваха от бялото съвършенство, от чистотата на тази магия? Нима само неговото съзнание забелязваше тази хармония, нима само момчето се страхуваше да докосне снежното съвършенство или да извърне поглед, за да не изчезне като мимолетно видение от книгата с приказки?

***

Снегът ми липсва. Липсва ми много. Дори и сега дори когато малки и уродливи, но въпреки всичко безкрайно нежни късчета крехък протест, успяват някак да се изплъзнат на цивилизационната цензура “глобално затопляне”, за да сгреят човешките души с ледената си белота… Всъщност снегът ми липсва точно сега, липсва ми повече от всякога! Притаил съм се на леглото. Дланта ми кротко е натежала от чашата Jack, в която се гонят няколко ледчета. Лицето ми е изтръпнало достатъчно, за да не усещам гъдела на струйките емоции, които бликват от очите ми, за да погъделичкат страните ми преди да умрат. Плача докато замъгленото ми съзнание вяло се мъчи да улови някой от реещите се край мен спомени. Мозъкът ми ги визуализира като бледнеещи кадри. Потрепват по стените на тъмната стая, сякаш прожектирани с онези старите апарати, които работеха с крушка от фар на трабант… Мекото им сияние се преплита със светлината на нежните коледни лампички, в които отдавна не вярвам, но и никога не пропускам да закача край прозореца по празниците. Багри утопия, захранени от алкохола магически фреймове забравено щастие, гаснещо откровение, детска любов, която съзнанието ми вяло се мъчи да улови. И така, пиян, тих, циничен към собствената си слабост, заслушан в “Any other name”, която се върти на repeat, аз съм зареял поглед през притворените завеси. Там виждам снега. Дрипави парцалчета, които танцуват, бели светулки, чезнещи из морето от емоционален човешки мрак. Гледам навън и тихо ридая. Тъжно ми е, защото именно откровението, към което се стремях, за да съхраня магията, ми разкри, че и коледа е лъжа, от която един комерсиален мит се е възползвал. Тъжно ми е, защото няма как да усетя отново снега.Тъжно ми е, защото дори снегът не съумява да трогне и стопли изстиващото ми сърце. Тъжно ми е, защото съм твърде пиян, но отново не мога да вкуся от простичкото щастие, в което се давех без капчица алкохол – тогава, преди, още, когато пламъкът на любовта в крехката детска душа не беше повяхнал, а всичко бе толкова истинско.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка: Пламен Четелязов

СИНТЕТИЧНО БЕЗВРЕМИЕ

Стандартен


Стоя до прозореца, наметнат с уютната топлина на дома, и гледам зимата на вън. Пловдив е южен град – сняг тук вали рядко, а и нежните бели кристалчета са жестоко репресирани от човешката цензура “глобално затопляне”. Зимата под тепетата не е олицетворение на приказната ледена белота, с която Богдан Русев обгръща Белегаст в приказките си. Повече прилича на мърлявия заскрежен брезент, с който комшията увива своята лада през зимните месеци. Въпреки това е студено. От телевизора изтича сутрешния блок на една от националните медии. Някакъв дебел чичко, облечен в износено сиво и грозно кафяво яростно обяснява вредата от наркотиците. Огромните желирани бузи често се разтрисат от тътнеща никотинова кашлица, а торбичките под очите му приличат на мазоли, пълни с алкохол. Чичкото е психолог и явно е много начетен. Той се пени ерудирано, разобличавайки марихуаната, която докарва шизофрения, кокаинът, който причинява инсулт и амфетаминът, който обрича жертвата си на сърдечен удар. Поставя различните видове наркотици под знаменателя на психозата и посочва с обвинителен пръст незадоволителния стандарт на живот в България, който атакува семейната клетка, руши идеалите и отприщва различните форми на зависимост. Чичкото защитава тезата си блестящо и с чувство на удовлетвореност се отправя към най-близкото кръчме за по ракия докато жълтеникавите пръсти трескаво мачкат пакета цигари в джоба на сакото. Трябва да му се признае – психологът безспорно е прав. И какво от това? Късно вечер, докато тежкото червено вино изплаква стреса от ежедневието, а запаленият фас дарява илюзорно чувство за уют, е твърде лесно и някак естествено да бъдат отричани онези другите, зомбитата потънали в бялото безвремие на канавките и порутените руини. Повечето от хората уповаващи се на легалната дрога, припознават враг във всеки наркоман и нямат търпение на следващия протест за премахване на акциза върху домашната ракия да вдигнат и няколко лозунга против зависимите и циганите. Ей, така – просто да се разбере, че имат активна гражданска позиция. “Постройте комуна!” – казват те. “Съградете я на някой отдалечен дунавски остров и ги затваряйте там! Така обществото помага, така ще излекуваме тази зараза, но първо, нека да пуснем ток по оградата за по-сигурно!”. Зависимостта от наркотиците не е болест, тя не е вирус и не дебне само отрепките. Наркоманията е ОСЪЗНАТ СИНДРОМ НА ЕМОЦИОНАЛНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ. Наркоманът не ловува психологическата еуфория, не преследва прилива на витална енергия, не търси химическа лумпинизация, за да твори престъпления. Той просто иска да изпълзи в страни от безличното общество на нормалните, търси скривалище от лицемерния маскарад на злободневието. Възпламенява чувствата в собственото си аз посредством грозни синтетични субстанции и така емоции предназначени за цял един живот бясно изгарят само за няколко кратки години. Зависимостта от наркотиците не е икономически проблем! Тя се предопределя от ужасяващата емоционална рецесия затлачила повсеместно човешките общества. Наркоманията е производна на емоционалния крах у една арогантна цивилизация и всеки носи своята вина за това. Отговорността обаче поемат само най-емоционалните. Продължавам да стоя до прозореца, наметнат с уютната топлина на дома. Гледам зимата… Студено е. А там някъде из мръсните канавки на живота, притаени по склоновете на тепетата, скрити в руините на града се гърчат децата на цяло едно изгубено поколение. Потопили душите си в бялото безвремие на дрогата те се лутат в спомените за невъзможни емоции. Питам се – пука ли ми за тях и техните забравени огнени видения. Съжалявам ли онези, които изкупват вината на всички ни…

© Пламен Четелязов, автор

Снимка: Moon2112, http://www.sxc.hu

КАКВИ ЖЕНИ ОТБЛЪСКВАТ МЪЖЕТЕ

Стандартен

kakvi jeni otblyskvat myjete 1

Ако си мислиш, че така поставената тема е лесна за асимилиране и приятна за писане много бъркаш. Ама много. Бъркаш все едно е късно вечер, ти си се излегнала на самотното легло в спалнята си и скимтиш от илюзорното удоволствие, което ти доставя най-новата играчка от sex shop-а, немското порно и току що погълнатия сладолед. Единствената разлика разбира се е, че във втория случай бъркаш буквално и периодично.След като вече разлаях кучетата или по-вероятно кучките, завързани на дебелите вериги обществен морал, а ти продължаваш спокойно да си четеш, приемам, че си малко по-откровена от останалите и библиотеката ти не се състои само от списания “Cosmopolitan” и книги на Паолу Куелю. Дори с неприсъща за себе си толерантност ще предположа, че майката природа те е дарила с известен интелект. Ако е така вече самата ти си се позачудила кой е подлога в шибаното заглавие на статията, облъчваща красивите ти очи в момента. Нали се сещаш – кой е отблъснатия по дяволите? Точно това се чудя и аз да ти кажа.От една страна може би трябва да опиша какво представляват F турбо баталите, с които всяко едно момче се срамува да седне на кафе.От друга страна мога да разсъждавам върху психологията на онези момичета, които отблъскват всеки M опит за навлизане в личното им пространство. Те пък се делят на два биологични вида: Мазни баници, които експлоатират мъжките комплекси по кичозните барове; Фригидни феминистки с нощници на хипопотами и комплекси по-впечатляващи дори от теглото им; Виждаш ли – всички тези въпросителни се визуализираха из болния ми мозък в мига щом от редакцията ме уведомиха как са формулирали темата, по която трябва да пиша. Тепърва предстои задължителното експониране на извратеният ми фетишизъм в областта на дървената философия, провокиран от огромното количество алкохол и невероятното его нараснало до патологични размери. А какво ще правим със знаковия лимит нямам ни най-малка представа. Всъщност смятам да си драскам свободно и то само по въпроса какво представляват жените, от които мъжете се чувстват отблъснати. По другите тълкования ще пиша само и единствено срещу тлъст капиталистически хонорар, многобройни потупвания по рамото, мазни комплименти и шише Jony Walker green. И така. Какви жени отблъскват мъжете, тълкование 1. Ами за да бъда откровен до край мъжете се чувстват силно отблъснати най-вече от грозните жени. А ти какво очакваше? Не искаш от мен да ти разказвам приказките за жената в огледалото и грозната Бети нали? Вече си твърде пораснала за това моето момиче. Разбира се самото понятие грозота също има различни тълкования. Особено, ако го тълкува грозен човек. Общоизвестен факт обаче е, че повечето мъже си падат по русите жени, защото гените на блондинките са по-репродуктивни. Също така всеки един от нас обилно слюнкоотделя щом зърне сочен бюст, а ако не вярваш просто се допитай до трудовете на господин Фройд. В днешно време проблемът с изхранването не е толкова актуален както преди около 5 – 6 века. Това е и причината инстинктивно да се стремим към слабите спортни мацки, чийто гени заедно с илюзорните еротични фантазии, нашепват и комерсиални обещания за едно здраво и красиво бебе. Дете, което щом порасне малко няма да бъде взимано на подбив от съучениците си заради огромните месести бузи, които плющят изтормозено в часовете по физическо. Какъв е противоположният образ на жената мечта, или още казано жената нагон. Дебела, плоска с жълти зъби, кривокрака и космата. Ето ти жената анти нагон. Доста е просто всъщност. Дебелите, кривокраките, косматите, плоските – отблъскват ни честно. Може да са добри и умни, емоционални, дори невероятни и всеотдайни в леглото, но на нас въобще не ни пука. Всъщност на жените обикновено им се налага да развият тези си качества именно защото изглеждат зле. Запомнете – ако мъжките нагони заповядат да бягаме, бягаме и още как. Срещат се и изключения – например момчета, които са прекалили с комиксите и искат да правят секс с извънземно… Всички останали обаче се чувстват силно отблъснати най-вече от физическите недъзи и това е биологична детерминанта, съжалявам. Гледай сега – живеем в един първичен и безкрайно елементарен свят. Не мисли, че на мен ми харесва. Всъщност от коя страна на барикадата си мислиш, че са ме захвърлили човешките ни инстинкти? Ето обаче как стоят нещата: Или притежаваш генетичен шперц отварящ портите на щастието или го духаш и то само ако извадиш късмет. Точка. Другото, което го пишат е плод единствено на социално лицемерие и журналистическа алчност.

Списание “MyLife”/Брой 08/Тема на броя: Жълта есенция

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

ИНТЕРВЮ С ПЛАМЕН ЧЕТЕЛЯЗОВ

Стандартен

plamen chetelyazov

– Здравей Пламене. Пак те намираме в “Безистенъ”…

– Не сте ме намирали – дойдохме заедно. И изобщо, ако още от сега започваш с тия тъпи клишета ти предлагам дружно да се съсредоточим върху бирата, а интервюто да си го напишеш утре сам.

– Агресивен си както винаги…

– Не бих казал агресивен – по-скоро се правя на интересен.

– Защо?

– Защото си нямам друга работа.

– Като каза работа, кога смяташ да си намериш такава? До колкото знам си безработен.

– Ами виж – хванал съм тука една работа и ако стане ще те оправя и тебе…

– Не бе сериозно…

– Значи по принцип работата е за маймуните.

– …

– Добре де добре. Ами да не работя. Има редица обстоятелства, които не ми позволяват да си намеря свястна работа. Започват с характерния, за всички пловдивски интелигенти и бохеми, мързел. Минават през ненормално развитото его, вродената нетърпимост към хората и прекалено нереалните мечти, за да катастрофират в българското посткомунистическо, псевдокапиталистичеко, поп-фолк, софт-порно настояще.

– Е какво – един вид ти е под достойнството да се потрудиш за някой лев, като наместо това си решил да експлоатираш родителите си? Ако не се лъжа вече си на 25 години нали?

– Да бе на 25 години съм. И не – не ми е под достойнството да се потрудя за някой скапан лев. Повръща ми се обаче, когато някой селяндур си трупа няколко хиляди скапани лева в повече от моя труд, а единственото, което аз получавам са подаяния. Въобще капитализмът е най-отвратителния обществен строй, а българският псевдокапитализъм все едно е продиктуван от сценаристи наврени в усмирителни жилетки, живеещи в онези жълтите сгради с решетките от вътрешната страна на прозорците и отегчените лелки с големите инжекции.

– Е каква е алтернативата на капитализма според теб?

– Комунизъмът!

– Сериозно?

– Абсолютно! Занимаваш се със средноаритметичното между това, което умееш и онова, което желаеш, а всички получава еднакво, защото трудът на всеки е еднакво важен за обществото. Въобще – много е важно да се прави разлика между илюзорния комунизъм, като чиста икономическа идеология за разпределението на благата и труда, и реалния комунизъм, изграден от алчни източноевропейски комплексари с крайни капиталистически нагони. Иначе идеята на капитализма също не ми е чужда – колкото повече работиш толкова повече да получаваш – нали така? Само дето, за да е читаво изпълнението, трябва основите на капиталистическото общество да са стъпили върху устоите на най-чистите демократични идеали. Иначе виж какво става – колкото си по-безскрупулен и нагъл, толкова по-малко работиш и толкова повече си къткаш… Переш и експлоатираш брат. Когато другите се разхождат по главната и виждат магазини, кафета, галерии, нали така? А аз пък виждам само перални, разбираш ли?

– Не знаех, че приемаш политиката толкова на сериозно.

– Знаеше.

– Как виждаш бъдещето на България?

– Оня ден сънувах странен сън. България се раздираше от една абсолютна и тотално не хуманна революция! Ама не ти говоря за някаква козметична промяна на конституцията, разбираш ли… Крайното събитие, което съзнанието ми продуцира, напомняше кончината на стотиците шопари по коледа. Сещаш се – свинската кръв весело ромоли по заскрежените, покрити с животински екскременти, калдъръми на селата, а ужасяващото квичене на обречените на заколение се преплита с фолклорни чалга крясъци, обилно наквасени от домашен БГ концентрат без лиценз. Само дето свинете ги пърлеха в собствените им коли крепости, а всичките депотати, министри и тям подобни ги бяха насъбрали в едно шадраванче, там в София, а боси и мърляви циганчета им пикаеха по наглите мутри. Добре, че беше само сън човек.

– Защо?

– Защото вярвам в мира и любовта. Или поне ако са в умерени количества и правилно подбрани пропорции.

– Всъщност медиите масово твърдят, че в България нещата постепенно започват да се оправят.

– Бе да ти кажа обстановката в шибаната ни татковина е отвратителна. Всеки би трябвало да е наясно. Или поне всеки дето има достатъчно интелект… То даже не интелект ами емоции. Не – интелект, за да може да си анализира емоциите. Нещо такова. България човек е едно социално-обществено бунище. А хемороидната клоака, на натровената от капитализма човешка цивилизация, всеки ден бълва комерсиализирани лайна, обвити в зловонни емоционално деградирали газове. Чуй само как всичко това се излива с плясък в българската помийна яма. Даже можеш да видиш как вълничките разклащат надутите побелели трупове на откровено тъпото българско общество. Гледай да запишеш тая мисъл – утре ще си я искам.

– Какво мислиш за Азис?

– Палячо. Самият факт, че говорим за него в “Безистенъ” показва, че си е изиграл циркаджийския номер перфектно! Виж само как тотално манипулираната и откровено проста българска аудитория му аплодира. Селяндури! Повръща ми се от тях!

– Ти също си част от българската аудитория все пак.

– О, на мен ми се повръща от мен или по-скоро и доста често от алкохола, който перманентно бълбука в мен. Ела да видиш утре сутринта, ако искаш.

– Имаш ли проблеми с алкохола?

– Не – пия по много и издържам достатъчно.

– Знаеш какво имам в предвид.

– Естествено, че имам проблем. Ето седим си тука и си говорим, нали така, ама ако не бях изпил 2 – 3 литра бира преди това щях да звуча като един шибан споко тъпак. Майната му на възпитанието човек! Възпитанието преебава абсолютното откровение, да знаеш! Алкохолът е начинът да се справя с него. Въобще много ми е тъпо, като си спомня как съм се кефил на разни неща като дете, защото сега това няма как да се получи освен ако не съм се омазал порядъчно, сещаш се…

– Ползваш ли наркотици?

– Не – никога! Наистина. Имам си достатъчно проблеми и без тия лайна. Даже цигарите отказах преди години още. Само дето съм пиянде – нали се сещаш, като капитан Ваймс от нощната стража на Тери Пратчет.

– Не се сещам май…

– Сещаш се, сещаш се маймуно. Дето е пиянде, щото няма пари да евоюлира в алкохолик – това ли искаше да чуеш?

– Не знам – това ли искаше да кажеш?

– Да.

– Евала.

– За нищо. Тая бира ще я пиеш ли?

– Да.

– Ем… Евала ти и на тебе.

– Като заговори за Тери Пратчет и литературни герои – стана една година от издаването на “Параноя”.

– Е и? На кой му пука? Получих едно две потупвания по рамото на e-mail-a и това е.

– Е ти какво очакваше?

– Тлъст капиталистически хонорар и предложения за професионално развитие.

– Верно?

– Офф, какво съм очаквал. Нищо. Просто “Параноя” беше изблик на откровени емоции,  а суетата ми понякога направо ме задушава. Да ти кажа “Параноя” не предлага нищо, което вече да не е било написано. Аз лично не бих имал нерви да прочета подобен текст, ако е написан от друг… Защо ми е да му чета за агониите, като и аз си имам мои собствени нали? Само дето за мене тая проза си е много силна, защото лично съм си я изживявал. На другите би трябвало да им е скучна, иначе направо да ходят да си прегледат главата.

– Да я прегледат за какво?

– За въшки.

– Лично си изживял “Параноя” така ли?

– Ми да. Не в тоя хронологичен ред и не така на гъсто, но да честно.

– Не ти вярвам.

– Яж ми лангата тогава.

– В “Параноя” пак си носталгичен и депресиран, но най-вече силно емоционален романтик. А сега цяла вечер си нихилистичен и даже циничен гъз.

– Хората се променят… Не. Хората си променят имиджа.

– Веднъж прочетох, че приятелите ти те определят като алкохолизиран, абсолютно бездарен и мрачен, като кучешки анус, пън.

– Това са манипулации.

– Ти си го писал…

– Казах ти – това са манипулации, аз съм гений!

– Искаш ли да кажеш нещо специално за читателите на https://gonzobg.wordpress.com/

– Нищо.

Интервюто с Пламен Четелязов за https://gonzobg.wordpress.com/ е осъществено, проведено и написано от Пламен Четелязов.

© Пламен Четелязов, автор, 2008 година

СЕКСЪТ И ГРАДЪТ… И СЕЛОТО

Стандартен

seksyt i gradyt 1

Населението на Ню Йорк е 8,274,527 души. За сравнение в Пловдив, един от най-големите градове на България, живеят 376 501 човека, а в държавата ни като цяло се лутат 7 679 290 българи. Силно се съмнявам, че разлигавените родни тийнейджърки имат потенциала да осмислят подобен мащаб. За сметка на това те с готовност припознават себе си в елементарните лирически героини на пълнометражния комерсиален бълвоч “Sex and the city”. Всъщност ако се опитам да направя разлика между родния urban lifestyle и присъщата ориенталска селения границата неизбежно ще се размие пред очите ми. Сравнителният анализ ще бъде замъглен, като добре изстудена мастика – явление предопределено от четвъртата ракия и психотропният чалга shit “Страст на кристали” дънещ в дворчето на “елитните” пловдивски кръчми. Въпреки това различия между дефиницията на секса в “големите” български градове и обсаждащите ги села все пак съществуват. На село никой не зарибява. Въпреки бума на JSM и интернет технологиите, най-разпространеното средство за комуникация си остават селските клюкари. Всички опити за моментно PR облъчване на някой от противоположния пол са обречени на неуспех и водят единствено до злобния присмех на баджанаците. На село всички са баджанаци. Всъщност в България се вихри един своеобразен селски gang bang, при който младите момичета и момчета непрекъснато сменят партньорите си за вечерта. Възможността някой селянин да не е бабанил някоя селянка е горе долу еквивалентен на вероятността въпросното село да има канализация. На село се лющят на къра. Факт. Най-малкото, защото тоалетните са външни и това ги прави прекалено открити за любопитните погледи на съселяните. Малко след полунощ, няколко бутилки ракия и кани с айран, волюмето на бясната чалга се намаля и компанията в бинарен строй се изнася от кръчмата. Веднъж щом момичето затвори вратата на синята астра, черното ауди, бялата сиера или сивият голф тя вече знае, че по пътя за вкъщи ще посети нивата за един своеобразен технически преглед на скоростния лост и ръчната спирачка. Въпреки големите дупки, в които шофьорите целенасочено хлътват, възможността да спукат гума е нищожна, просто, защото не ползват такава. Може би за това, ако едно момиче не мигрира към града на 18, на 20 вече е съпруга и горда майка на едно, а понякога и две деца. Иначе демографският облик на всеки български град е най-малко общо кратно от генетичната дисперсия на десетината големи села в общината, а интензивността на сексуалния живот е обратно пропорционален на разнообразието от барове и клубове. В града всички зарибяват макар и безуспешно. Зарибяват се дори и съселяните. Светлините на града и отблясъците на лъскавите бутилки с алкохол и скъпите джанти така замайват главата на гражданите първо поколение, че те понякога изпадат в състояние на амнезия, при което всичките нощи прекарани на бостана в брулене на дини и пъпеши се изтриват от паметта. Вероятността момче, което не кара Bentley, да зариби напълно непознато момиче в дискотека и да прекара с него едно интимно after party for free е горе долу еквивалентна на вероятността въпросният град да има повече rock клубове от колкото чалготеки. За това пък във всеки български град има изобилие от долнопробни мотели и проститутки. В града наличието на баджанаци отново е високо, но поне не всички могат да се похвалят и с близки родствени връзки. В крайна сметка човешката природа не е моногамна и винаги се стреми към разнообразието, а града се явява един общински междуселски мегдан, където аджеба става заварката и сплотяването на българската нация. Истинските граждани кореняци се разпознават лесно. Те се характеризират с плах сексуален живот, задушаващи либидни комплекси и мъчително дълга девственост. Иначе за гражданките е характерна изтощителната сексуална анорексия, докато при селянките престоя в града е по-скоро пречистваща сексуална диета. Иначе за спортно технически различия няма да говоря – първо това не е еротичен разказ и второ такива няма. Единственото, което искам да споделя с българските юноши накрая е, че селски легенди от типа “От първият път не се хваща” и “Ракията е ваксина срещу СПИН” не са верни, а виаграта не помага да го вдигнеш, защото два три литра алкохол неминуемо я неутрализират.

Списание “MyLife”/Брой 07/Тема на броя: Градски синдром

Текстът преди коректорска и редакторска намеса

© Пламен Четелязов, автор

ИМАТЕ ЛИ ОГЪНЧЕ?

Стандартен

Значи трябва ви разказ – ето ме – аз съм човекът! Някъде из хаоса от букви произлезли от творческите ми напъни в поредния опит да задоволя скапаната си суета трябва да чуем „Имате ли огънче?“. Е как каква суета? Същата онази, която заставя всеки един от редакцията ви да кибичи с часове в кенефа, приведен над собствената си тъкмо излязла статия, чийто препрочитане го облива с егоистичен екстаз. Вярвам сещате се. О, но както и да е, да не издребняваме, а и имаме знаков лимит, нали така… Ето го моят разказ. Виждам как се задава разбутвайки алкохолното замайване, което успокояващо се бе разляло из съзнанието ми. За миг се засуети около мечтите ми, които се визуализират в мозъчния интерфейс като малки балончета от веро. Но това няма да е възвишен разказ, от тези, които пишех преди и захранвах с идеалите си. Това ще един съвсем пошъл разказ. Той е от онези текстове, които подминават подобни пориви с арогантната насмешка на художествен директор от БНТ подминаващ студенти по журналистика. И така моят разказ започва в един пловдивски бар потопен в цигарен дим оцветяван от успокояващата неонова светлина. Защо ли? Защото съм от Пловдив – затова! Да добавим и една студена бира. Защо да не сложим бутилка уиски ли? Ами защото разказът ми е евтин и не може да си позволи подобен реквизит. Виждате ли – дори въображението ми не е достатъчно богато, за да си поръча един Jack – мамка му! Но виж четири текили биха били идеална компания на обречената бира. Даа. Така е много по-добре. Обстановка, която ми е до болка позната. До онази мазохистичната болка, която преоткривам всяка вечер, за да отричам по цяла сутрин, а понякога и един два дни след това. Зависи колко текили ще сприятеля с въпросната бира, която сам знаеш произхожда от голямо семейство съжителстващо в някой примамлив фризер до бара. А днес съм настроен прекалено приятелски струва ми се. Хм от одеве пиша само за алкохол, а не съм стигнал до никъде с разказа си. Това е така, защото сядам да пия с идеята да си изясня на къде съм тръгнал, а после просто не мога да се изправя. Добре – имаме бар, цигарен дим, неонова светлина, приемливо количество банкноти, подстрекаващи отегчения барман да снове до биреното семейство в ъгъла и обратно с бутилка текила в ръка. Какво да пуснем? Не-няма да е чалга, мамка му! Кой даде това тъпо предложение? Ако ми се слушаше саундтрака на някоя евтина софт порно продукция щях да си кибича с двулитровката пред компютъра и нямаше да докарам този разказ до никъде. Ама какъв избор имам… Нали сме в Пловдив. Мамка му, тук всичко е чалга… Е в „Петното“ и „Конюшните“ се чува прилична жива музика, но тя е така близо до мечтите ми. А аз обещах да не намесвам идеалите в това шизофренично излияние на все още неприемливо трезвия ми мозък. Ех това вече звучи като реклама на двете ми любими пловдивски дупки – значи няма да ме публикувате. Винаги прецаквам всичко! Сестра ми каза, че може да е някакъв вид карма, и го каза със съчувствие. Щом така или иначе вече съм сгафил, продължавам по-свободно нататък. Оставям на jbox-а във въображението си да се развихри с playlist-а. Наблюдавам със задоволство как зарежда „Butterfly caught“ на Massive Attack, „Ascetic“ на Cigaretta, „Woozy“ на Faithless и стига толкова. Word Count 3000 и косур… Ако времето в пространството е съотносимо с думите в текста имам едва няколко минути за един съвсем кратък разказ и една две песни. Но първо пускам „Stop“ на Остава, а другите да се редят на опашката и ако стигнем до тях. Утопичната меланхолия на мелодията се разлива из мозъка ми с приятен хлад гасящ текилата и бирата, които горят в хранопровода и стомаха ми. Може би вече си мислихте, че съм някакъв веселяк нали? Ами не съм. Аз съм самотен, незначителен и тотално безнадежден депресант, осъзнал съм го и за това си трая на бара. Точно тогава се появява ТЯ. Всички я гледат в захлас. Краката и странно напомнят за пергелите, които помня от училище, но може би Фройд би бил по изчерпателен за една такава аналогия. Късата и пола и нелепото боди имат за задача да подчертават, а не да прикриват половите и преимущества, които другите момчета наоколо вече зяпат с малоумен изцъклен поглед. Черната и права коса контрастира с бледото лице създавайки онази ефектна вампирска визия, на която никак не и върви поръчка на чесново хлебче, примерно. Очите и са сини, като на онези хъските, които понякога ме гонят на сън само за да разбера, след като съм бягал цяла вечер, че просто искат да си поиграем. И съвсем случайно гледат в мен. Тя се приближава небрежно поставяйки смърдящата цигара между изящните си устни. Бармана вече не е толкова отегчен както преди, а следи със странен унес и зле прикрита завист как момичето застава до щъркела ми. -Имате ли огънче? Пита тя привеждайки деколтето си към мен и уж случайно поставя ръката си върху коляното ми. – Нямам и не пуша! Ако толкова ти трябваше да си беше взела едно кибритче от денонощното до входа! Тъпа патка, не виждаш ли, че си слушах музика, че това си е моя разказ и единственото наоколо което си заслужава внимание са текилите и бирата пред мен.  „Скапана пача“ е последното, което си помислям, преди бармана бърз като змия да поднесе вече горящата запалка към потресената лигла разливайки най скъпото ми – алкохолът, в който така се бях вглъбил. Понякога жените наистина развалят всичко!

Това беше написано за един конкурс на списание „Едно“. Условието беше някъде да я има фразата „Имате ли огънче?“. Естествено този напън не им хареса. После стана част от прозата Синдром на емоционалната недостатъчност“.

© Пламен Четелязов, автор

Снимка icefront, http://www.sxc.hu

ШИБАН КЪСМЕТ

Стандартен

Следващото беше качено на блога на http://sblusuk.com преди време. Страницата вече не е активна, за да намеря точната дата на публикуване. Предполагам, че е около началото на 2007.

Кой съм аз?
Какво правя тук?
Как стана така?
Къде можеше да бъда точно сега?

Интересно ми е какъв отговор на тези въпроси би дал Андрей Арнаудов.

Чудиш се кой е това нали? Ами това е нисичкият цокер от публицистично, иронично, цинично, хумористичния дует Иван и Андрей. Вече се сещаш – става въпрос за момчетата от “Сблъсък”. Нека определението “цокер” не подвежда уважаемия читател – това си е нормален slang, с който в махалата цакат хората с очила.
Всъщност Иван и Андрей са едни от малкото посткомунистически медийни герои, които наистина могат и трябва да имат самочувствието на успели хора. Начина, по който експлоатираха емблематичната българска конфликтност и наднорменото ни балканско его, целият този хъс, който вложиха хитро гъделичкайки народностната ни простотия… Всичко това говори за безспорен интелект, иновативно мислене и много, ама много бачкане. Това е правилната теорема извеждаща доказването и себе утвърждаването, в малотрайните медийни нагласи, до комерсиален успех и дългосрочен просперитет.

Наскоро обаче една реч, която Андрей дръпна в “Тази сутрин” на BTV, ме вбеси! Разбира се моето комплексирано и перманентно раздразнено от липсата на илюзия за щастие балканско същество се вбесява от какво ли не. Монолога на господин Арнаудов обаче подейства като разслабително на моите най-яростни и извратени пориви за саморазправа, тихо ръмжащи в мрачните кътчета от потайната човешка същност – там, където се крият бичовете с метални шипове, гумените членове, казаните с разтопен восък и бухалките обсипани със стилизирани розови зайчета.
Като цяло с авторитетно надъхан и по софийски наточен тон, лъхащ на заслужено самочувствие и крайно развито его, Андрей обясни как българите нямат право да бъдат недоволни от заплатите и работата, която им се предлага. Как трябва да хванат каквото и да им бъде подхвърлено, дори това да е нечий посткомунистически, псевдокапиталистически хуй, който да смучат през weekend-а ако няма какво друго да сложат на масата. Господин Арнаудов осъди емблематичния български мързел, обвини го за дереджето, което в същност е в основата на “Сблъсък” успеха, и каза, че 350 лева е добра заплата за простолюдието намеквайки, че наистина умните хора няма как да не успеят да си докарат повече.
Грешиш Андрей, бъркаш много и макар да знам, че това няма да те трогне въобще, си позволявам да ти тегля едни, признавам си комплексарски, но и безкрайно откровени майни.
След толкова години в телевизията пред стъклопакета ти би трябвало да са минали стотици българи, около които витае звездния ореол на уж успели хора и немит с дни гъз. Толкова ли не разбра, че талантът се превръща в пари не само с яко бачкане, но и с късмет – най-необходимия катализатор за тази така бленувана реакция! Късмет да се родиш красив или късмет баща ти да притежава фабрики или най-вече късмет да попаднеш на точното място в точното време. Абе човек, честно, до толкова ли летиш в облаците, та си мислиш, че птиченцето наистина каца на рамото на човек поне по веднъж? Наистина ли вярваш в уникалността на идеите си? Нима не виждаш как покрай малцината яхнали медийната вълна се давят хиляди, чието ЕГН просто ги е цамбурнало след като водната маса вече е отминала или малко преди пяната и да се разбие на плиткото?
Знаеш ли – за всеки един човешки организъм е характерна нагласата към краен екзистенциален егоизъм. Когато един индивид се домогне до някакви пари, осигуряващи му относително уважавано местенце под прожекторите на обществената сцена, неговото его нараства до такива небивали размери, щото всичко останало у съществото му да се унесе в дебилска самодоволна дрямка. Тогава човек се успокоява, че каквото и да е било станало, тогава далече в миналото, с каквото и да се е бил захванал преди е нямало как да не успее. И колкото по-голяма е заобикалящата го мизерия, колкото повече са лутащите се хора изгубили пътя си, толкова по-деспотична е целеустремената му арогантност, сграбчила дистанционното на живота, за да смени канала.
Заедно с парите мой човек расте и егото. То лъже и заблуждава. Защото съдбата не е нещо, което е било писано, не е нещо, което си заслужил, нито следва някаква after големия взрив логика. Тя е хаотично и безсмислено разпръснат пъзел, а ние сме бактерии, зараждащи се из различните и фрагменти по абсолютно ничие усмотрение.

Макар да няма нищо общо с конкретното gonzo, обстановката, в която по стечение на обстоятелствата съм потопил творческия процес по създаването на статията, е от изключително значение.
Листовете хартия, по които се стеле мастилото фотографирало мои емоции в мисли, обикновено биват прогизнали от най-разнообразни по цвят, мирис, вкус, плътност и психо-физически въздействия течности. Понякога от страниците се разнася жълтеникаво-оранжевия кехлибарен аромат на пенливо бира спокойствие. Друг път са наситени с острата агресивна миризма на депресиращия водка никотинов алкохолизъм. Иначе най-любимите ми листове са онези попили уханието на изгарящите пръски отлежала уиски утопия или пък кървавите капки вино топлина.
Седнал съм на едно от кафетата в стария град. Погледът ми е полетял през огромните прозорци и се рее с адреналиново задоволство над сгушената в юргана на зимната белота централна пловдивска част.
Освен студа, който е сграбчил вледенените ми крака през неизбежните платнени, гръндж кецове, своето отрезвяващо въздействие оказват и ароматното горещо кафе заедно с чашата студен, газиран кола кофеин. Дървената масичка, на която съм се приютил е сгушена между стария дървен скрин и ефектно олющената от времето стена, по която жълтеят все по-стари фотографии носталгия.

Дойдох тук веднага след поредното интервю за работа, което завърши с баналните псевдолюбезни реплики в стил “Кефиш ме щи звънна…”. Всъщност съвсем не приемам еднозначно този очакван край на всичките подобни събеседвания.

От една страна желая да започна работа, да се изнеса от къщата на родителите ми, да заживея заедно с момичето, което обичам. Желая шибана финансова независимост! Всъщност парите ми трябват не толкова, за да се напия през уикенда – това го постигам удивително успешно, дори смешно лесно и сега. По скоро ги искам, за да имам моралното позволение да повръщам на целия следващ ден, докато от колоните изобличаващо стене флегматичния вокал на Depeche с “Useless”.
От друга страна нито един млад живот не е готов да се раздели със свободата си, последния носител на магическите спомени детска илюзия. По дяволите не желая отново да бъда приклещен от влудяващо белите стени на някой клинично аранжиран офис, смърдящ на нов мокет и китайски бюра.
Не желая по 12 часа на ден в продължение на цели месеци по дължина на работната седмица на цяло едно съществуване от тук насетне, да не виждам нито един слънчев лъч, освен зайчетата светлина, които закачливо се гонят по загорелите тела на порно моделите, усмихващи се от desktop-а на нечий ниско херцов облъчващ монитор. Мама му стара – аз имам мечти, аз имам интереси, аз имам личен живот, аз съм човешко същество!

И все пак ще го направя…

Аз ще изтръгна свободата от съществото си, ще я положа в краката на някое алчно шефче, ще позволя да бъда заключен в малък симетричен офис дизайнерско безумие, ще пренебрегна душевните си терзания и ще продължа да бълвам copywriter-ски гениалности за машинки обезкосмяващи носа и ушите, безжични звънци, рамки за снимки с кварцов часовник плюс mouse pad с елка – промоция 2 в 1.
Какъв друг избор ми дава шибания jobs.bg портал?
Майната му – ще сложа намордник на емоциите си за 5 дни през седмицата, но как искам да си струва по дяволите! Нека поне през weekend-а да имам правото и възможността да изживея свободата си милостиня достатъчно социално неадекватно, за да запазя мъничко себеуважение. Как да направя това с 350 лева, как мамицата му!
И все пак аз ще избера тази жертва за себе си, както я правят родителите ми и всички останали социално адекватни граждани.

А ти господин Андрей Арнаудов би ли я направил?

Щеше ли да си толкова усмихнат, ако всеки петък се напиваше плахо с евтина бира в някоя смърдяща на лайна дупка – единственото, което можеш да си позволиш?
Би ли бил примирен, ако нечия алчност експлоатираше всичко, което чистотата на твоето детство и младост е изградило като потенциал?
Дали твоят хъс щеше да се запази същия, ако всяка вечер наместо в горещи сръбски обятия лежерно отпуснати на хладен сатен, потъваше единствено в алкохолни и никотинови изпарения вперил поглед през запотените си очила в мръснишката снимка на Лепа Брена върху някое старо кибритче?
Знаеш ли какво е да влезнеш в бар, в който никой не иска да ти духа, а няколко мутри с удоволствие биха изпотрошили скъпоценната ти глава, ако дори бегло закачиш с поглед нечий чалга пунтаж?
Въобще как щеше да запазиш увереността в себе си, ако живота ти се бе стекъл по-различно? Щеше ли да си ти такъв, какъвто се познаваш и гледаш сутрин в огледалото? Защото вярваш или не – всичко това е производна просто на единия шибан късмет, a и няма невъзможни неща.

© Пламен Четелязов, автор

Изображение: screen shot, http://sblusuk.com